Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

Справочник за превод на техническа литература, схеми на отделни системи, често срещани повреди при отделните възли и други.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#16

Мнение от emo66 »

Глава дванадесета „Белое – Канрыкуль” (1 част)

Както се бяхме уговорили, събудихме се в 4,00. Хич не ни се ставаше, но като полежахме още малко, изпълзяхме от колата на чист въздух. По това време стана вече достатъчно светло. Бързо разпалихме огъня, и слагайки на него вчерашните картофки оперативно разчистихме полянката. Като си гледахме немитите и брадясали физиономии, стигнахме до извода, че просто е необходимо да ги приведем в порядък. На това основание решихме преди тръгването да се обръснем.
Като закусихме и пийнахме чаец, ние подредихме багажа в колата и по принцип бяхме готови за тръгване. Не забравяйки златното правило на туриста: „Преди да напуснеш мястото за почивка – внимателно го огледай!” аз внимателно огледах навсякъде. След това огледах колата, добавих вода и масло. Моторът на нашия железен приятел се разсъни бързо и бодро забръмча на високи обороти, готвейки се за поредния работен ден.
Напускайки това гостоприемно ъгълче на гората, ние тръгнахме към Бялото езеро. Там, въоръжени със самобръсначки, кърпи, четки за зъби и прочие атрибути, ние извършихме утринното замиване и хигиенизиране. На езерото бе пълно спокойствие, а водата бе дузина идеи студена. Но не обръщайки внимание на това, Костя все-пак се изкъпа. Той с такова удоволствие го правеше, че и на мен ми се прииска да се потопя в свежестта на утринната прохлада. И аз му направих компания. Както се оказа, ние не бяхме единствените моржуващи на това езеро. Съвсем до нас стар дядка правеше същото, но не толкова емоционално. По този начин, малко след шест ние, значително по-красиви и свежи, в приповдигнато настроение продължихме нататък, като се отбихме до санаториума да заредим вода.
Пътуваше се добре. Единственото, което ни пречеше, беше заслепяващото слънце, което блестеше право в очите. Аз бях зад волана, а Костя, отрязал отнякъде як чукан, го превръщаше в дръжка за чука, която както е известно, счупихме в Шабани. След някое време килимчето под краката му бе обилно осеяно с дървени стружки. Също така той наточи брадвата така, че можеше да реже като нож. И всичко това направи с такъв професионализъм, че аз му завидях малко.
Някъде към осем влизахме в Сызрань. Аз специално спрях на поста на ДПС и попитах ченгетата как е най-добре да продължим. Те ми отговориха, че има ферибот, табела към който ще видим малко по-нататък. Ние с Костя решихме, че няма да бързаме да заобикаляме ремонтиращата се Волжка ГЭС (хидро електростанция), а първо ще разузнаем за ферибота и ще видим какво и как.
Ченгето се оказа право. След някакви си два километра видяхме отбивка към ферибота. Всъщност този път ни отведе право в центъра на Сызрань, давайки ми възможност да премина през два потресаващи легнали полицая, които аз прелетях с висока скорост. Преди да намерим нашия пристан, нас ни се наложи да обиколим болшинството по-големи улици на града и няколко пъти да влизаме в контакт с местното население. Също така бе отбелязано, че Москвичът започна лошо да поддържа празни обороти, опитвайки се да угасне. Понякога това му се удаваше.
И така, някъде към 9,00 ние бяхме на пристана. Пред нас имаше ТИР с казахски номера, КАМАЗ, в чиято каросерия имаше някакъв агрегат, на външен вид напомнящ протоноплазмен ускорител, и две леки коли. Докато аз се опитвах да регулирам оборотите, Костя безцеремонно изсипа стружките под табелата, на която пишеше:

НЕ ЦАПАЙ!
Глоба 100 р.

Също така успяхме да поговорим с шофьора на казахския ТИР, който пътуваше с шестгодишния си син към къщи. Научихме цената на билета, и решихме да се прехвърлим през реката с ферибота. Докато слушах радиото, с удивление разбрах, че времето ни е избягало с още един час напред.
Фериботът по разписание трябваше да тръгне в 13,00, и всеки от нас се захвана със своите дела. Костя отиде да дремне, а аз да побъбря с водача на ТИР-а. Той ми сведе доста интересни неща. Даже ми разказа, че ни е изпреварвал на два пъти. Някъде към 11,30 (по новото време) доплува фериботът, от който слязоха доста коли. Време имаше още предостатъчно, и аз обиколих околностите, но като не намерих нищо интересно, се върнах в колата. Там, изваждайки клетъчния телефон, изпратих СМС, че сме стигнали Волга. Нека в работата да си трошат главите, че сме минали и Смоленск, и Москва, и даже Медынь.
Скоро, почти в 13,00 обявиха товарене на ферибота. Първо вкараха ТИР-овете, а после дойде ред на леките коли, които се бяха насъбрали доста. Още повече бяха пътниците под формата на бабички с бохчи и кошници. Като вкарахме колата, ние с Костя отидохме на кърмата. След няколко минути фериботът потегли. Карахме строго по фарватера със скорост 4-5 възла (около 8 км/ч). Аз фотографирах няколко пейзажа и се снимах сам. Същото направи и Костик. Пътуваше се интересно (по-точно се плаваше). Ние с интерес разглеждахме брега и видяхме в далечината ТЕЦ. Костя каза, че тук биха ни взели на работа, защото в Беларус специалистите не са лоши. Аз изобщо не съжалявах, че поплувахме на ферибота, като платихме 320 рубли (300 за мен с колата и 20 за Костя в качеството му на пътник).
Това бе по-добре, отколкото обиколката през Уляновск. Своите мисли споделих с Костик, като му съобщих, че няма да жаля, да се убивам и да плача, ако Москвичът се строши и не стигнем до Байкал. Ето на и на ферибот се качихме – маскимум впечатления. Стоейки на кърмата и гледайки следата на килватера, искряща на слънцето, стигнахме до извода, че да се живее е хубаво и животът е хубав.
След 45 минути плаване доплувахме в село Бестужевка. А оттам, вече на собствен ход, взехме курс към Самара (през Приволжие и Чапаевск).
Часът бе 14,15 и моят съобразителен съекипник предложи да спрем да хапнем, за да не товари себе си и мен след Самара да търсим място за спиране и готвене. Като свърнахме от пътя, ние се установихме до неголяма горичка. Аз се заврях под седалката за консерва сардини, а Костя наизвади на капака всички останали неща за ядене. Венец на всичко бе кафето. Колко добре се сетихме сутринта да си напълним цял термос вряла вода от огъня! Докато аз пиех кафе с цигарка, Константин се разходи някъде из горичката, като за тази разходка си бе взел и топче тоалетна хартия. Скоро, подредили багажа в колата, в добро настроение ние продължихме нататък.
За мое удивление пътят бе с отлично качество. Прав като стрела, почти без завои той вървеше по степта. Наоколо само поля и нито едно дърво. Ако ти, драги читателю, си гледал американски филми и си виждал щата Тексас с неговите пустини, посред които лежи, опирайки се в хоризонта черния асфалтов път, то навярно можеш да си представиш тази картина.
Карахме бързо. Но над 100 км/ч не можехме да вдигаме заради възникващите вибрации от кривите гуми и джанти. Достатъчно бързо стигнахме шосе Р 226 (Самара-Балаково) и поехме към Самара. Дотогава бяхме видели две-три нефтени помпи. Отначало не придадохме на този факт значение, но после, забелязвайки, че просто ей-така си помпят от земята нефт и покрай това горят остатъчната газ – ни стана доста интересно. И вече се заглеждахме във всяка помпа.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#17

Мнение от emo66 »

Глава дванадесета „Белое – Канрыкуль” (2 част)

Преминавайки останалия в страни Чапаевск, ние излязохме на околовръстното на Самара. Във връзка с това, че бе неделя, пътят бе претоварен с коли. И караха дотатъчно така, бързо. Някъде далеч в ляво се мержелееше град. Това беше Новокуйбишевск, който отначало взех за Самара. Нищо интересно не се виждаше край пътя, само отдясно отвреме-навреме се появяваха големи езера, плътно осеяни с почиващи. С всеки километър приближаване към Самара, движението ставаше все повече и повече интензивно. На няколко пъти ни се наложи да свием към банкета. Че даже и да излезем на него, правейки място на изпреварващи отсреща коли. Каква наглост трябва да притежаваш, че да пренебрегваш така движещите се насреща? Създаваше се впечатление, че Самара е град на камикадзетата. Преминавайки по моста през река Самара, свихме на бензиностанция, в която имаше много евтин бензин – само 8,2 руб/литър. Всичко там бе толкова разпаднато и грохнало, че не посмях да заредя пълен резервоар, а се ограничих с 20 литра.
Буквално след 10 мин излязохме на шосе М-5 и поехме към Уфа. Пътят бе ужасен. Пукнатини, дупки в асфалта и коловози ограничаваха скоростта ни до 60 км/ч. Освен това пред нас се кандилкаше стар, грохнал автобус ЛАЗ. Да го изпреварим бе невъзможно, защото отсреща в плътен поток идваха коли. В колата ни витаеха гъсти псувни. Ниската скорост имаше само един плюс. Можеше по-дълго да разглеждаме интересните обекти и пейзажи край пътя. С Костя видяхме езеро за платен риболов. Интересно как се плаща: по тегло на уловената риба или за време?
След някакви си 40 км автобусът отби и ни направи път. Като блъвнах още веднъж по негов адрес, аз настъпих газта. Тъй като бях останал неудовлетворен от 20-те литра, заредени в Самара, аз търсех с очи табела за бензиностанция, за да забравя този проблем за днес и спокойно да си карам до езерото Кандрыкуль. Затова, като видях след двайсетина километра бензиностанция, аз отбих на нея. Беше като предната – не блестеше с новост и беше също толкова грохнала. Освен това се оказа, че „до горе” не зареждат, затова се ограничих с 15 л. Тъй като бях недоволен от този факт, заобиколих сградата и препиках стълбчето, неизвестно по каква причина стърчащо от земята.
Мятайки се на нашия железен кон, ние с Костя продължихме нататък. Все по-често край пътя се виждаха нефтени помпи. В края на краищата, Костя ме уговори да се снимаме до тези хитроумни агрегати. Спирайки на банкета, ние излязохме от колата и се заехме да оценяваме изгледа и нужния ракурс за фотографиране. Обединихме се около мнението, че че най-добре ще е, ако Костя остане от едната страна, а аз ще стоя отсреща и ще позирам. Така и направихме. Като се запечатах на фона на нефтените помпи, аз се върнах при колата и взех от Костя фотоапарата, за го снимам. А той, зяпайки някъде в далечината, без да се огледа се насочи право под колелата на стремително приближаваща се Волга.
- Проклятие! Костя! – извиках аз, виждайки, че нещата не отиват на добро.
В този момент Костя разбра, че го отнася и с един скок се върна до колата. Шофьорът на Волгата също не спеше и яко натисна спирачките. Размина се. Честно, читателю, не помня какви ги наприказвах на моя отнесен съекипник и не помня дали го зарадваха моите словесни тиради.
После пътят започна да изобилства от спускания и изкачвания. Както преди, наоколо бяха поля и много малко гора. Работата отиваше към вечер и потокът насрещни коли намаля значително. Състоянието на пътя не внушаваше спокойствие. Видяхме ченге, което дебнеше за превишена скорост. Като ни видя, ченгето даже се обърна с гръб.
Аз карах, а Костя попълваше дневника. Вярно, за известно време изля серия ругатни, но те бяха отправени към свършилия черен химикал. Сега трябваше да пише с червен.
Небето над нас бе чисто, но далеч напред, леко в дясно висяха тежки оловно сиви облаци. Отначало се изплашихме, че ще ни пере як дъжд, но после, като видяхме мокрия асфалт разбрахме, че дъждът вече е превалял и ние го догонваме. Неусетно навлязохме в Оренбургска област, където виждайки красива дъга веднага я снимахме. Поради преминалия дъжд и мокрия асфалт изпреварващите ни коли вдигаха шлейф от кална влага, която се лепеше на предното стъкло. След някое време се наложи да спрем, защото стъклото окончателно се осра, а умивател нямаше още при купуването на колата (по-точно мен ме домързя да го монтирам, пък и в казанчето събирах болтчета и гайки).
След някакви си двадесет километра навлязохме в Татарстан. Спусканията и изкачванията станаха още по продължителни. На спусканията започнаха да ми заглъхват ушите. Отначало си мислех, че само така ми се струва, но Костя потвърди, че изпитва същото. Татарстан свърши така бързо, както и започна. В района на Октябрск ние влязохме в Башкирия, която ни посрещна с огромна изпъкналост на асфалта, която ние благополучно заобиколихме. Мръкваше. До планираната спирка на езерото Канрыкуль оставаха около петдесет километра. Бързахме. Този отрязък от пътя отлетя неусетно. И вече по тъмно се хванахме да търсим място за спане. Слизайки от шосето, ние отначало карахме около триста метра в обратна посока успоредно с него. След това пътя ни преградиха някакви разкопки. Наложи се пределно внимателно да караме по черния път, изкачвайки и спускайки се от насипите. В ниското се видя езерото и аз се спуснах към него. Съекипникът ми, виждайки водещия в гората път, предложи да се установим някъде там., в гората. Но воден от ината си, аз все пак се спуснах до езерото, а после, като видях, че там няма какво да правим се наложи на заден ход да се връщаме обратно. Тръгвайки по пътя, посочен от Костя, стигнахме на поляна, гъсто постлана с бирени кутии. Но пък от поляната се откриваше чудесна гледка към езерото. Колкото и да е чудно, имаше приготвени дърва – и след пет минути весело гореше лагерният огън. Докато Костя чистеше картофи и готвеше храната, аз се позанимавах с багажите. Когато вечерята бе готова, ние извадихме патрон водка и ударихме по петдесет. Освен това отбелязахме следния факт – на това място нямаше нито един комар, но пък се чуваше хорът на огромно количество жаби. Аз веднага изказах хипотезата, че скоро в този район следва да се очаква демографски взрив. След като има жаби, то скоро ще се появят щъркели. А след като има щъркели, то и бебетата няма да закъснеят.
По старата, отработена технология ние пренаредихме багажа и си устроихме чудесни лежанки. Като постояхме още малко около огъня, легнахме да спим.
Часът бе 1,30 и се отнесохме мигновенно.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#18

Мнение от emo66 »

Глава тринадесета „Урал” (1 част)

Като се събудихме сутринта, ние решихме първо да се изкъпем, а после да закусим. Също така Костя предложи да попълним запасите от „техническа” вода, като за целта взе да събира из купето празни бутилки от минерална вода. Него въобще не го смути бутилката с бензин от вечерта, подпряна на гумата. Той спокойно изля бензина на тревата и сложи бутилката в купа с останалите.
- Паша! Всичко ли е наред при нас? Защо колата така вони на бензин? – попита Костик.
- Ами щото току що изля около нея литър бензин, - отговорих аз.
В края на краищата, като събрахме багажа, по дългото спускане отидохме до езерото. То беше гадничко. В единия край част от него бе отделена със стена и си беше чисто блато. От другата страна да се стигне до водата бе проблемно, защото брегът би нисък и тинест и малко или много чистата вода започваше след около 30 метра. Като се почудихме, ние отидохме до стената, по която вървеше утрепано, цялото в дупки шосе. И това е меко казано. По асфалта на това шосе на места бе прораснала трева и по цялата му дължина се точеха пукнатини и вълни като по ледниците на Северния полюс. Костик много се впечатли от това супер-шосе и ме помоли да го щракна на този фон.
Изкъпахме се. Докато аз се бръснех, Костя успя да си изпере някои неща. По време на разходката ни по стената покрай нас преминаха две коли (по този скапан път!) и на два пъти много близо доплуваха чайки. Аз се опитах да ги уцеля с камъни, но тези сволочи с хитро движение се измъкваха от артилерийския обстрел. Напълнихме си вода и се върнахме в лагера. Там оперативно си приготвихме закуска. За съжаление, не ни стигна питейната вода да си направим чай. Костик нещо побая с бутилките минерална вода и работата стана. Вярно, вкусът на чая бе някак странно солен. Но мисля, че това бе така, защото по-голямата част от него бе с „Минская-4”. Баси гадната вода!
Докато палехме огъня снощи, аз се изхитрих да строша брадвата, която бързичко бе грижливо поправена от Костя. Събрахме багажа, проверих колата, позаседях се в гората и запалих двигателя, който моментално се събуди и взе да се загрява, за да може в нужния момент да даде необходимите киловати мощност. Излизайки на асфалта, аз отстъпих волана на Костя, а сам седнах да почивам.
Времето ни глезеше. На небето практически нямаше облаци и слънцето щедро прежуряше.
Не бяхме се отдалечили още от Кандрыкуль, и видяхме четири ветрогенератора. Два от тях работеха, без да бързат въртейки перките си. По план трябваше на изминем около 500 км, и да стигнем до моите роднини в град Златоуст. Костя се интересуваше – виждал ли съм града, бил ли съм у роднините и т.н. В Златоуст идвах за пръв път. Пушейки, аз се оглеждах. Пътят бе красив. От двете страни на пътя растяха брези, и се мяркаха дървета, напомнящи кипариси. Шосето бе с хубав и гладък асфалт, но това малко подобряваше настроението, защото бе двупосочно и коли имаше колкото искаш, че и повече. Голям проблем бяха ТИРовете, които се осираха по изкачванията. Заради плътното насрещно движение ни се налагаше да се влачим зад тези чудовища с костенурска скорост. Интересно бе да четем табелите. Отначало имаше нормална с надпис „Уфа 98 Челябинск 505”, а после бе дублирана на някакъв език „ЭФЭ 98 СИЛУГЭ 505”. Но да се ориентираме в тази буквена каша на татарски или башкирски език не беше сложно. 40 минути след тръгването минахме по моста на река Чермасан. Реката беше лайняно кафява. Съвсем скоро се запряхме в задницата на някакъв камион и дълго не можахме да го изпреварим. Скоростта падна. Знаеш, читателю, колко е гадно да се влачиш зад някого. От скука зяпах наоколо и видях кон, който пасеше трева край пътя. После ни изпревариха два белоруски ТИРа. Постепенно това бавно каране ни писна, но нищо не можеше да се направи. Въздишка на облекчение предизвика появилият се участък четирилентов път. Както се оказа, той стигаше до самата Уфа. Костя стъпи на педала на газта и ние с лекота изпреварихме върволицата ТИРове и камиони, които се влачеха с мизерните 50 км. Преминавайки Чишмы, ни направи впечатление, че на пътя се срещат изключително Жигулита. Рядко минава нещо чуждоземско или Москвич. До Уфа оставаше съвсем малко. На хоризонта можеше да се видят комините на заводите и местността говореше за това, че се намираме в Уфимската агломерация. По това време ми свършиха цигарите, а и резервоара на нашия железен кон бе почти ? празен. Виждайки близката бензиностанция, ние свихме на нея. Бензинът бе вече по-скъп – 9,3 рубли за литър. Напълвайки пълен резервоар, аз отидох в магазинчето, където си купих кутия зелен LM и стек газирана минерална вода. Доволен се върнах в колата. Като запалихме двигателя, в краката ми потече вода, а и пичът, който зареждаше Жигулката на колонката до нас взе да маха с ръце и да сочи под колата ни. Като се отдалечихме от колонката и спряхме на широкото, аз отворих капака. Оказа се, че е изскочил маркуча, който идва от парното към двигателя. Да го вкараме на мястото му, бе работа за 10 секунди. Възникна нов въпрос. С какво да заменим изтеклия на земята антифриз? Костя предложи да отиде на бензиностанцията да купи. Но аз отхвърлих тази идея заради високата цена. Вместо антифриз аз налях от газираната минерална вода. Тази напитка се оказа по вкуса на охладителната система и двигателят пак заработи както трябва.
Някога, в далечната 1987 година на конвейера на Уфимския мотостроителен завод бил произведен двигател. Него веднага го пратили в Ижевск и го поставили в бежев Иж-комби. И ето след 17 години той се върнал в Родината. На подходите към Уфа той така се осрал от възторг, че създал работа на собственика си и съекипника му.
И така, с газиран антифриз ние продължихме нататък. Не се канехме да влизаме в града и затова спокойно карахме по околовръстното. Видяхме табела „Златоуст 287”, и преминахме по моста през река Белая. Река съвсем не мизерна – съдейки по фарватера, означен с буйове, плавателна. Изучавайки касовата бележка, получена на бензиностанцията констатирах, че времето пак ни е избягало с един час напред. Костя караше, а аз зяпах наоколо. В дясно вървеше единична ЖП линия. В ляво се мержелееше Уфа, гористи пейзажи, нищо интересно. За учудване състоянието на пътя не беше лошо. Като такива дупките отсъстваха. Възглас на удивление и възхищение предизвика бандата рокери, с които се разминахме.
Към този момент бяхме навъртели 2500 км. Споделих с Костя мисълта, че толкова далеч с кола не съм стигал. Мурманск в Карелия, където бях ходил с Ладата, се намира на 2300 – 2400 км от Минск. Натоварих се с тези мисли по пълна програма и изпаднах в дълбоки философски размишления цели 20 км.
Въобще, драги ми читателю, ние така чакахме Уралските планини, че ни се привиждаха зад всеки завой. Но засега зад прозорците се точеха белоруски пейзажи. Вярно, изкачванията станаха по-продължителни, но нищо планинско ние не наблюдавахме (каквото аз някога видях в Хибин, Карелия). След няколко километра на хоризонта се видя нещо масивно и мощно. Костя изказа мисълта, че планината започва, но пътят остави нещото далеч в ляво и пак хукна по полето. Освен това забелязахме, че бензинът взе да поскъпва. „Случайност!” – помислихме ние и сгрешихме.
Минахме река Сим и не усетихме как се оказахме в планината. Спускането се сменяше от изкачване, после пак спускане и така нататък. Костя в един момент ме накара яко да се изнервя. Защо – да разкажа подробно.
В началото на поредното спускане той тръгна да изпреварва камион. Далеч пред нас отсреща също се спускаше ТИР. Със скорост около сто ние стремително се приближавахме. ТИРът също не стоеше на едно място. Костя вече изпревари камиона и се носеше в челна атака към ТИРа, и вместо бързо да се шмугне в своето платно, той се обърна, убеди се че действително е изпреварил камиона и чак тогава започна маневрата, когато до ТИРа оставаха по-малко от 50 м (и това в най-ниската част на спускането, когато и нашата, и на ТИРа скорост бе над 100).
- Баах...! Костя! За това в колата има огледала, за да не си въртиш главата, - взех да го уча аз.
- Разбираш ли, Паша, огледалото е прибор, а на прибори аз не се доверявам.
Тая простотия ми я повтори няколко пъти, с което ме докара почти до нервен срив.
Минавайки поредния катаджийски пост, видяхме ченге, което не ни обърна никакво внимание, а след три километра още едно с толкова противна физиономия, че ми развали за дълго настроението. Съвсем скоро влязохме в Челябинска област. За това, че сме в планината можехме да се сетим по честите изкачвания и спускания. Иначе пътят вървеше в гора. Порази ни това, че край пътя продаваха практически всичко: кумис, надуваеми лодки, детски велосипеди, мед, плодове и даже оцет. Сергийки стоят почти на всеки километър. Между другото, състоянието на пътя не беше лошо. Е, случваха се и дупки, но рядко.
С всеки километър изкачванията и спусканията ставаха все по-продължителни и за да не прегрее спирачките Костик спираше с двигателя. Москвичът ни вече не качваше всеки баир на четвърта и се налагаше да превключва. После, след ускоряването Костик на няколко пъти се опита да включи на пета. Мдааа... Това е Москвич, а не Пасат. Преминавайки село Сим, зад волана седнах аз. Но преди това снимах този населен пункт, сгушен насред планината.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#19

Мнение от emo66 »

Глава тринадесета „Урал” (2 част)

Да, читателю, из планините е интересно да се кара, ако не се налага да изпреварваш. По време на едно изпреварване развих скорост над 110, което предизвика възторга на Костя. Но както вече писах, Москвичът ни имаше не съвсем прави джанти и гуми, които над 100 започваха яко да вибрират, предавайки колебанията на купето, волана и задниците ни. Тъй че да се увличаш по скоростите бе доста екстремно.
Голяма загадка за нас бяха жестовете на местното население, които махаха с ръце в хоризонтално направление. Както после ни обясниха, така те викали шофьорите на ТИРове да им предлагат фалшиви фактури за гориво. Между другото тези ТИРове ми скъсаха много нерви. Димящите Камази така се осираха по наклоните, че се налагаше да се тътрим след тях на първа с 5 км/ч. На два пъти даже се наложи да спрем. Да ги изпреварим бе невъзможно. Първо, Москвичът ни не блестеше с динамика по изкачванията, и второ, мощният поток насрещни коли не ни даваше никакъв шанс. И все пак аз се изхитрях да изпреварвам по наклоните. Изпреварвах така, че съекипникът ми затваряше очи и шегувайки се, молеше да спра да си изтръска гащите. По спусканията същите тези Камази показваха странна пъргавина и затова, ограничени от вибрациите, ние се влачехме под сто. Също така бе отбелязано, че по изкачванията двигателят грееше, а на спусканията конкретно изстиваше. Може би, по този начин реагираше газировката, която бълбукаше из него, но аз бях по-склонен да предположа, че това бе от спирането с мотора.
Отвреме-навреме се откриваха дивни планински пейзажи, но не можехме да спрем и снимахме през прозорците. Откачили се от върволицата ТИРове, ние се движехме по-бързо. Настъпвайки до пода пред наклона, често го минавахме на четвърта. Но ако скоростта е под 80, настъпвай-не настъпвай газта, ще превключваш.
Тези идиоти с ТИРовете из планините под сто не карат. Отначало не обръщахме внимание, защо от ТИРовете така смърди на гума. Но след като видяхме как от колелата на Камаза пред нас се понесе дим, разбрахме, че по спусканията яко им греят спирачките. За разлика от тях средния педал ние почти не натискахме, и Москвичът ни бе като снаряд.
До Златоуст оставаше съвсем малко и ние вече чакахме неговото появяване. Видяхме на пътя убит орел и седяща проститутка. Честичко взеха да се появяват знаци, предупреждаващи за продължителни изкачвания или спускания.

Изображение

На едно от тези продължителни изкачвания насреща ни се спусна огромна колона нови, блестящи „Урали”. Просто близо до Златоуст има град Миасс, където ги произвеждат. Като изкачихме поредния дълъг наклон, ние видяхме красива островърха колона (стела) с надпис „Златоуст”. Но никаква табела, нито намек за отбивка нямаше. Това даже ме смути и спрях да питам за пътя.
Шофьори на ТИРове ми казаха, че надолу, след около 10 км ще има нормална отбивка. Скачайки в Москвича, продължихме нататък. И наистина, след 10 км видяхме табела, и пропускайки куп насрещни коли благополучно завихме наляво. След 100 м асфалтът рязко премина в черен път (гравийка). Добре ускорен, аз не успях да намаля, и по този път Москвичът заподскача като млада антилопа. Както мен, така и Костя го смути състоянието на този път и затова спряхме да питаме в правилна посока ли се движим. Недалеч имаше бензиностанция „Лукойл”, табелата на която гласеше, че там продавали най-добрия бензин. Но не ни се наложи да ходим до нея – край нас мина ГАЗ-66 и спирайки го, разбрахме, че се движим, колкото и да изглежда странно, правилно.
Оглеждайки колата, нейните клекнали ресьори ниската и стойка, Костя каза, че започва да напомня Ситроен. Аз се съгласих с него.
Гравийката не беше от добрите. Стръмно изкачване, камъни с размер на глава и доста чакъл не внушаваха доверие в нея. Все пак Москвичът издрапа по баира и горе срещнахме култиватор с ремаркенце. Чукундурът, седящ в него каза, че се движим правилно и скоро ще стигнем в града. И вярно, буквално след минута видяхме лехите на частния сектор и промишлените райони. Виждайки наблизо чичка, Костя отиде да разузнае местонахождението на ул. „Степан Разин”.
Оказа се, че сме влезли в града от неправилната страна и сега трябваше да минем през целия Златоуст. Минавайки към триста метра, ние се оказахме на черен, покрит със смола асфалт. Виждайки на спирката две лица от кавказка националност, ние отидохме при тях, за да питаме накъде да вървим. Но тези пичове бяха толкова пияни-заляни, че от техните обяснения съвсем приблизително и смътно разбрахме накъде да караме. Златоуст ни направи впечатление на много утрепан град. Сиви лица, с нищо невпечатляващи улици, ниски облаци и огромно количество прошляци и бездомници ни подействаха гадно. Гледайки жителите, ми дойдоха мисли, че моите роднини навярно също са нежизнерадостни хора и такива невзрачни, като всички тук. За щастие, грешах. В края на краищата, се оказахме в нужната част на града, на нужната улица и пред нужния вход. Но входът се оказа заключен. На близка пейка седеше котка с намазана в зелено муцуна и разтягаха локуми две бабки.
- Добър ден, кажете моля, а този вход има ли домофон или копче някакво, за да попаднем вътре? – поинтересувах се аз.
- Не, всеки си има ключ.
- Оказва се, че трябва да пазим наоколо някой да влезе или излезе?
- Да. Аз бих ти отворила, ако живеех в този вход, - пошегува се бабката.
- А защо сте намазали котката с това зеленото? – попитах аз.
- Не знам, това въобще не е наша котка.
Връщайки се към колата и запушвайки, съобщих на Костя, че ще чакаме някой да ни отвори. Още не бях хвърлил фаса и моят съекипник съзря на балкона на третия етаж жена и и викна:
- Кажете, моля, в този вход ли е 143 апартамент?
- Не бе, девети, - поправих го аз.
- Момчета! Ама вие от Минск ли сте?
- Ами да, не се ли вижда? – попитах аз, сочейки надписа отстрани на Москвича.
- Значи аз вас чакам, влизайте.
- Бихме влезли, но е заключено, - казахме ние.
След минута вече ни посрещаха с разтворени обятия на прага на апартамента. Ние не бяхме готови за такъв топъл прием и в началото се чуствахме малко неловко. Втората братовчедка на майка ми – Татяна Олимпиевна – се прояви доста активно, още не успяла да ни разпита, веднага седна на телефона и навярно половин Златоуст научи за нашето пристигане. Скоро дойде чичо и отидохме да оставим колата на паркинг. Връщайки се в апартамента, аз взех душ, избръснах се и взех да се чуствам пич. Чичо Виктор отиде до магазина, а Костя разказваше как сме пътували.
След някое време седяхме на масата и дружно вечеряхме. Москалеви доста се огорчиха, като разбраха, че ще останем у тях около две денонощия и ще тръгнем на 9-ти. Затова настояха на идеята си да отидем в планината. Тъй като на следващия ден синът им бе зает с командировка до Екатеринбург, то в качеството на водач с нас реши да тръгне главата на семейството. Като си уговорихме ранно ставане, ние, постоявайки още малко, отидохме да спим.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#20

Мнение от emo66 »

Глава четиринадесета „Разказ за това, как ние погостувахме в Златоуст” (1 част)

Събудихме се към 8. Изпикавайки се сутрешно, бяхме поканени в кухнята. С фразата „Горещото не може да е сурово” чичо Виктор извади от фурната леко недопечени питчици. Колкото и да е странно, влизаха добре. Закусвайки, обсъдихме маршрута. До връх Круглица не мислехме да ходим, заради голямата му отдалеченост, вр. Малък Таганай не представляваше интерес и затова решихме да се качим на Голям Таганай. Имаше да се изминат към 15 км и до вечерта трябваше да се върнем. Като се преоблякохме и взехме храна и разни други неща, към десет часа тръгнахме. Извървявайки две улички в частния сектор, ние стигнахме виличката на Москалеви. Вилата се преустройваше и затова по цялата територия наоколо цареше работен хаос. Ние с Костя обърнахме внимание, че повечето постройки имаха четирискатни покриви, което се набиваше в очи. Като се поразходихме наоколо, накрая тръгнахме към планината. Преминавайки района на вилите, ние излязохме от чертите на града, където веднага започваше Националният парк „Таганай”. Вървяхме по пътеки, през гората. Ту тук, ту там се мяркаха стволове на дървета, орисувани с бяла и синя боя. Оказа се, че всеки цвят има някакво предназначение. По тези планини преминават множество туристически маршрути. Всеки си има негов цвят и за да не се загубят туристите, им бележат пътя.
Времето бе отлично. Не беше нито топло, нито студено, затова се вървеше леко.
Южен Урал много контрастно се различаваше от Хибин в Карелия. Там е голо, вървиш спокойно нагоре по мъхове и лишеи, а тук аз даже нямах представа в коя посока се намира нужният ни връх, защото от гъсталака нищо не се виждаше. Добре, че вървяхме с водач, иначе дявол знае къде щяхме да се окажем с Костя. Вървяхме и приказвахме. Чичо Виктор ни показваше разликите между елите и смърчовете, но аз така и не разбрах както ги отличава.
Скоро се чу шум на вода и след около двеста метра пътя ни препречи планинска река, широка десетина метра. От единия до другия бряг бе прехвърлено дърво, по което чичо Виктор мина уверено. Костя, стигайки до средата, не успя да се задържи и скочи в студената вода, като намокри долната си половина. Акуратно, балансирайки като в цирка, аз без произшествия преминах при тях. На Костя къпането му хареса и остана доволен от произшествието.
След реката пътят зави надясно и взе да се изкачва нагоре. Не зная по каква причина ние оставихме пътеката и тръгнахме право нагоре по дъното на пресъхнал ручей. Чичо Витя твърдеше, че така ще скъсим пътя до Белий ключ (Ключ означава и извор на руски, Б.пр.). Белий ключ – извор с най-чиста планинска вода, извираща от подножието на Таганай. Както твърдят местните хора, под този връх се намира огромно подземно езеро. А пък Белий ключ е единственото място, откъдето водата излиза на повърхността. Да се върви нагоре бе трудничко. В определен момент ни се „стегнаха” краката. Затова скоро ние тръгнахме надясно по хоризонтала. Няколко пъти спирахме, за да се снимаме.
Както се оказа, малко се бяхме изсилили с изкачването и към Белий ключ се наложи да слизаме. Колкото и странно да звучи – по железни стълби, от които аз преброих около 200. Да, читателю, Белий ключ – това е яко. Отнякъде из-под земята излизаше чиста, студена вода и бълбукайки по камъните, течеше надолу. Вкусът и беше доста приятен и напълвайки си вода, ние продължихме нататък. Вървяхме пак по пътека, която беше маркирана. Но както казваше роднината ми, - вървейки по пътеката, нищо интересно няма да видиш. Затова ние пак тръгнахме през гората, леко изкачвайки се нагоре. След някое време излязохме на камъните. Това бе така наречената каменна река. Както се оказа, да се скача от камък на камък беше по-леко, но опасно. Можеш да се хлъзнеш по облия камък и тогава навяхването ще е най-малката възможна беда, да не говорим за разбитото в камъните лице. Поскачвайки като антилопи, ние пак тръгнахме през гората. Вървяхме доста. Заради гъстата гора ние не виждахме къде отиваме, затова като просветна, разбрахме че сме излезли не където трябва. Открилият се в далечината връх не беше Таганай, а Откликной гребень. Казва се така, защото в местността около него се образува сложна акустическа система. Отивайки към върха и извиквайки някаква дума, отчетливо можеш да чуеш ехото шест-седем пъти.
Виждайки, че сме оставили Таганай доста в страни, а до Откликной има още десетина километра, след като се посъвещавахме решихме, че ще тръгнем обратно към Таганай. И като обърнахме, тръгнахме обратно. След това, намирайки пътека, тръгнахме в нужното направление. Скоро пътеката стигна камънак и се загуби в него. Наложи се пак да скачаме като антилопи. Така постепенно, по огромните валуни, с големина от метър до три, ние се качвахме нагоре, леко свивайки в ляво. Аз обърнах внимание, че камъните имаха остри краища и понякога се случваха правилни кубове и паралелепипеди. Стъпвайки по острите краища на камъните пак трябваше да сме крайно внимателни. Костик каза, че сега маратонките ни са подложени на голямо натоварване и дай бог, да издържат. По този повод аз бях спокоен, че имам най-добрите обувки, които в навечерието на тръгването си купих в универмаг „Беларусь”. Просто неубиваеми литовски маратонки.
Скачахме нагоре доста оживено и бързо. Аз все досаждах на Костя с предложения да ми даде да понося раницата, но той казваше, че днес иска да се натовари по пълна програма и ще я довлачи до края. Когато се качихме вече доста високо, малко намалихме темпото и все по-често спирахме и се любувахме на откриващите се гледки.
Масивът Голям Таганай е раздвоен, затова открилото се в ляво дефиле говореше за това, че се качваме на единия му връх. Да се качваме нагоре ставаше все по-трудно. Вече и камъните бяха по-големи, и изкачването ставаше по-стръмно. На места се случваха и съвсем отвесни участъци, които се налагаше да заобикаляме. Добирайки се почти под самия връх, намерихме огромен плосък камък – плоча, където седнахме да хапнем. Наоколо се откриваха дивни пейзажи. В далечината като зелен килим лежеше гората. Като тясна вълнообразна нишка бе избродирана каменната река. Има такова природно явление – под камъните тече река или има извор и затова никаква растителност не може да расте. Затова и камъните остават голи. Далеч на юг се виждаше Златоуст. Виждаше се и ЖП линията, по която вървяха мънички влакове. Насреща се намираше Малък Таганай, а далеч в ляво от него – Откликной гребень. Като се пофотографирахме на фона на всичко случващо се, ние седнахме да се подкрепим. След това аз изявих желание да се изкача още по-нагоре. Чичо Витя остана да почива, а ние с Костя продължихме нататък. Изкачихме се всъщност не много по-нагоре. По-нататък без специално оборудване и приспособления за застраховка да се тикаме би било опасно, защото тръгваха почти отвесни скали. До върха остана крачка, даже се виждаше, но не рискувахме. Спускайки се до чичо Виктор, ние всички заедно тръгнахме обратно.
Да се спускаме не беше трудно, но бе все така опасно. Предупредиха ни да не скачаме в никакъв случай на два крака. Камъните можеше да са неустойчиви и скачайки с два крака на такъв камък можеше да се окажеш в травматологичното отделение в Златоуст.
Скоро ние отново се оказахме до Белий ключ, където пийнахме вода и малко отдъхнахме. Обратно вървяхме по туристическата пътека. Точно там срещнахме група 13-15 годишни деца, накачулени с раници. При срещата ни те веднага ни попитаха : „А далеч ли е до Белий ключ?”. Ние, разбира се им отговорихме и веднага попитахме откъде са. Цялата тая дечурлига бе дошла от загадъчно място – Когалым. По-късно, когато погледнах картата, аз открих този град, разположен в Сургутска област. Чичо Витя ни разказа истории, как с приятелите си, като били луди-млади издебвали такива групи туристи и през нощта им задигали кутии кондензирано мляко и прочие консерви. Просто така, за шоу и адреналин.
Вряза ми се в паметта момиче на около 14 години, което срещнахме в състава на поредната група такива деца. Вървейки в планината и мъкнейки на гърба си раница, превъзхождаща я по размери, тя предизвика моето уважение. В ръцете си носеше палатка и още разни дреболии. По израза на лицето и си личеше, че е смъртно уморена и и е доста тежко.
„На някого здраво ще му провърви, като я вземе за жена”, помислих аз. Дори и само след ходенето на такъв поход, тя с разбиране ще се отнася към трудностите и счупен маникюр или прочие неудобства няма да стават причина за постоянни мрънкания и оплаквания пред мъжа и.
До реката оставаше още малко, а Костя вече предвкусваше как ще се изкъпе в студените и води. Аз не рискувах да се топна във вода с температура малко над нулата и затова, седнал на повалено дърво разговарях с чичо Виктор. Костя се появи доволен и видимо освежен. Той дълго разказва колко чудесна е водата в реката колко яко се е наслаждавал на живителната и прохлада. Останалата част от обратния път той, както и аз, предвкусвахме предстоящата баня на вилата на Москалеви, в която се канехме да се напарим, като се върнем.
Напускайки пределите на националния парк „Таганай”, ние се сетихме, че така и не се възползвахме от бинокъла. Затова, сядайки на тревата, ние взехме да разглеждаме през него планините и прочие околности. То си е глупост да гледаш отдолу – нагоре, защото е много по-приятно и интересно обратното. Като се нагледахме до насита на планини, ние отидохме да напалим банята. Докато чичо Витя разпалваше котела, ние бяхме изпратени за вода. Както ни обясниха, буквално след съседната виличка имало тръба, от която тече вода. Ние обаче сме се хакнали на съседната уличка, където след две карета вилички намерихме чешма. Разбира се, да се довлачат 80 л вода, даже за двама не е лесна работа. И затова отсъствахме дълго. Като пристигнахме, котелът бе загрят почти до червено. Но, навреме напълвайки го с вода, ние го спасихме от прегряване и други термически напрежения. Тъй като да чакаме банята да се загрее и да набере „дух” би минало доста време, ние отидохме до апартамента да се преоблечем и да се подкрепим.
Там най-напред, на главата на семейството му бе набито канчето от съпругата за недопечените сутрешни питчици, а после започна разпит-разбор – как е минало, къде сме ходили, и т.н. и т.н. Преоблечени, подкрепени и взели от пътния фонд пари за бира, ние тръгнахме да се парим. Да се парим решихме конкретно и дълго, и затова купихме 8 бири. Съобразявайки се, че чичо не пие въобще – се ограничихме с това количество. Банята бе просто приказна! Костя пак така ме отпра с метличките, че аз пак „се родих наново”. И така, без бързане, периодичеки напарвайки се, а в почивките дегустирайки местната бира „Уралски майстор”, ние поседяхме до вечерта. Да отбележа, че местната бира съвсем не беше лоша. В крайна сметка, по-хубава от нашата и всякакви „Балтика”, „Клински” и „Бочкарьови”.
Когато, чисти като младенци се явихме в апартамента, нас вече ни чакаше вечеря. Синхронно с нас от Екатеринбург се върна моят трети братовчед – Юра, който веднага бе проагитиран от мен след вечеря да пийнем бира. Костик отказа да дойде с нас и отиде да спи, като се мотивира с умората си. Аз още малко си пообщувах с Москалеви, и после с Юра излязохме на улицата. Там седнахме на някакви пейки и се заприказвахме с него и с негов приятел. Аз разказвах за глупостите на нашия президент и за живота в Белорусия. Те разказваха за Русия. Получи се, такова, интернационално пивтунене. В края на краищата, като изприказвахме всички насъщни теми, далеч след полунощ ние оставихме колата на Юра близо до дома на приятеля му и се прибрахме.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#21

Мнение от emo66 »

Глава четиринадесета „Разказ за това, как ние погостувахме в Златоуст” (2 част)

Събуждайки се сутринта, в квартирата заварихме само Юра. Още от първия ден на гостито ние изявихме желание да си купим хубави ножове и затова аз предложих на моя братовчед да ни помогне в избора и да ни предпази от ментета. Той каза, че ще помогне, но малко по-късно, и тъй като това „по-късно” бе след два часа, то ние решихме да пообиколим музеите. Някога аз доста бях чел за дамаската стомана (Всъщност Паша употребява популярното название на дамаската стомана в Русия – булат. Б.пр.), и сега исках да я видя наживо. Знаейки, че в Златоуст има музей, където може да се види, аз разпитах Юра за местоположението му. Аз ли лошо разбрах, Юра ли лошо обясни, но с Костя стигнаме ЖП гарата, където наистина имаше музей. Но железопътен. Тъй като посещението в него не ни влизаше в плановете, то ние веднага влязохме в контакт с местното население и разбрахме, че трябва да идем на централния площад. Нищо не ни оставаше, освен да седнем в маршрутката и да вървим на площада.
Все-пак интересен транспорт са маршрутките. В Златоуст тя ще те закара до другия край на града, при това на същата цена, както и трамвая. Само дето трамвая понякога е необходимо да го сменяш, защото не минава навсякъде.
Буквално за 10 мин, с тресящо се от дизеловия мотор „Биче” (Така наричат бусовете ЗИЛ - „Бычок”. Б.пр.), стигнахме площада. Там отново влязохме в контакт с местното население, което ни упъти към металургичния завод. Стигайки портала и попитвайки за музея, ние не получихме еднозначен отговор за съществуването му. Затова пък бяхме насочени към фирмения магазин, където разгледахме предлаганите там чекийки, ножове, кортици и даже саби. Решавайки да се движим по пътя на най-малкото съпротивление, ние се обединихме около мисълта, че трябва да се върнем в къщи и да вземем Юра, който и по-евтини ножове ще ни намери, и дамаската стомана ще ни покаже.
Обратно се върнахме с трамвая. Още не успели да влезем в него, и ни обилетиха. Аз отдавна бях забелязал, че професията на кондуктора в Русия не е умряла. Има ги навсякъде – и в автобусите, и в тролеите, и в трамваите.
От мотане из града моят братовчед, съдейки по всичко, гледаше да се скатае. Той взе да звъни на свои приятели, които се занимавали с ножове, но никого не намери. Затова вземайки колата му, ние тръгнахме по местата, на които ги продават. Не бяхме се отдалечили много и влязохме в един двор. Като ни каза да чакаме в колата, Юра потъна в някакъв сутерен. След пет минути се появи с някакъв мужик, който ни покани да отидем с него. Мужикът ни заведе до стая, където на стелажи, акуратно опаковани с целофан лежаха ножове. Узнавайки цената, на която очаквахме да се сдобием с тези чудесни произведения, той започна да ни предлага. Избирахме дълго. По няколко пъти го карахме да ни показва ту един, ту друг, ту трети. Или искахме да намери такъв, ама с друга дръжка. В края на краищата, избрахме, и плащайки по 950 рубли, зачакахме да ни оформят покупката и да ни издадат документи. В това време мужикът ни показа сабя от дамаска стомана, още негравирана. При добро вглеждане се виждаше неповторимия оттенък на дамаската стомана. В края на краищата, като получихме сертификати, че нашите ножове не се явяват хладно оръжие, ние излязохме на улицата. Виждайки сериозния интерес, който с Костя проявихме към сабята, Юра обеща, че ще ни заведе в музея, където ще ни покаже голямо количество такива. Но първо се канеше да се подстриже. Докато го чакахме, ние с Костя нарязахме всичката хартия, която намерихме в колата, проверявайки по този начин остротата на купените от нас ножове. Заточени бяха превъзходно.
Отново, по същия маршрут стигнахме площада. Оказа се, че музеят се намира там, но в леко противоположната му страна от завода, където го търсихме. Разглеждайки бръмбарите, паяците, мухите и птиците, ние накрая се качихме на втория етаж, където бяха експонатите, касаещи историята на града. Видяхме умопомрачителен възел от стоманени пръти с диаметър 15-20 мм, който вързал някакъв майстор. И, накрая ... – аз видях истинска дамаска стомана. Дааа, това е яко! Влакната стомана имаха различен цвят, създавайки необичайна рисунка. На фона на блестящ клинк се виждаха матови ивици, концентрични окръжности, като годишните кръгове на отрязано дърво, различни сложно извиващи се линии. Сабите, кортиците и мечовете бяха по-скоро произведения на изкуството, отколкото оръжия. Ръкохватките им бяха както с позлата, така и резбовани, с различни фигурки, гравюри и прочие украшения. Покойният ми дядо разказваше, че преди всеки посетител е имал възможност да пробва да отсече стоманен гвоздей със сабя-дамаскиня, но сега това мероприятие не се предлагаше.
В последната зала имаше макети на ядрени бойни глави, ракети и прочие военен арсенал, който някога произвеждали в Златоуст в неговите секретни заводи. Сега тези заводи произвеждат електрически котлончета и перални машини, с които и завършваше експозицията.
По обратния път аз взех от паркинга колата и дойдох с нея до апартамента. Ще отбележа, че въпреки че паркингът бе на двеста метра от дома, колата се наложи да бъде загрята. Заради това, че към дома на Москалеви, както и към всички в този микрорайон води як наклон. Незагрятият Москвич се осра и не искаше да го качи. Може би, читателю, си струваше да опъна смукача, но аз забравих за него и като гъз форсирах, докато загрее.
Докато подреждахме нещата, от работа се върна чичо Виктор. Хапвайки преди тръгването супичка, ние направихме рейд по околните магазини, откъдето си накупихме по два килограма краставици, домати и малко кашкавал. Към всичко това аз си купих и стек син LM, за да имам какво да пуша по нататък в похода. Качвайки се до апартамента да напълня вода, аз си поговорих по телефона с Татяна Олимпиевна, която ни пожела на добър път и съжаляваше, че толкова малко сме погостували.
Проверявайки Москвича и доливайки му масло и вода, аз го запалих, за да се стопли. Също така запълних с маркер контура на преминатия път на картата, която бе на предния капак. В края на краищата, като си взехме довиждане и свирнахме с клаксона, ние тръгнахме.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#22

Мнение от emo66 »

Глава петнадесета „Европа – Азия”

Тръгнахме по вече познатия маршрут, през площада в центъра. Там, недалеч от музея, където видяхме булата завихме наляво и тръгнахме към планината. Наклонът бе голям и нашият железен кон се мъчеше с всичките си четири цилиндъра, но не успя да се ускори много. В края на краищата, благополучно изкачвайки се горе, се оказахме до красивата стела „Златоуст”, където бях питал за пътя на идване. Вклинявайки се в потока коли, взехме курс към Челябинск. Пропътувайки буквално десет километра и изкачвайки сериозен наклон, ние се оказахме на голяма асфалтирана площадка, десния край на която заемаше шосето. На свободното място стояха коли и имаше магазинчета, а малко по-нататък, в самия край стоеше стела. Представляваше каменен куб със стърчащи от него стрелки на височина десет метра. От едната страна на куба бе написано „АЗИЯ”, а на противоположната – „ЕВРОПА”. Спирайки колата недалеч от стелата, аз бързо отидох в „Азия”. Костя търсеше в колата фотоапарата.
- Ехей, Костя, как е там в Европа? – попитах аз от другия край на света.
- Ами нормално, както и при вас, в Азия, - отвърна той.
Като се снимахме, седнахме в Москвича и продължихме нататък. Отминавайки отбивката за Миасс, аз забелязах, че планините се разреждат. Вече и наклоните не бяха такива стръмни, и все по-често се мяркаха поля. Ние вече бяхме зад Урал. Пътят пак стана скучен. Радваше това, че качеството на покритието беше относително нормално.
Този ден не се канехме да стигаме далеч. Затова Костя извади картата на Свердловска област и взе да я изучава. Покрай трасето Челябинск – Екатеринбург са разхвърляни голямо количество малки езера. И той търсеше място за нощуване на брега на някое езеро, по-точно възможност за подход към него.
Скоро стрелката на прибора с надпис FUEL взе да трепка близо до нулата и затова свърнах на първата попаднала бензиностанция. Решавайки, че 9,8 руб/литър е висока цена, аз заредих само 10 литра. Всъщност оказа се, че срува 10 рубли, защото не ми върнаха ресто. Ние все пак навреме сме заредили, защото с приближаването към Челябинск бензинът все поскъпваше и поскъпваше. На излизането на околовръстното вече струваше 10,6 рубли.
Околовръстното на Челябинск представляваше обикновено двупосочно шосе, но с много добро качество. Поради отдалечеността си от града вървеше основно в гори и полета. На места бе пусто, а понякога достатъчно плътно натоварено. В един прекрасен момент ние даже изпреварвахме по банкета. Вярно, не съвсем удачно, защото го направихме пред погледа на преминаващите ченгета. За такова нещо може да се плати глоба, при това немалка. Но ни се размина.
Преминавайки около 60 км по околовръстното, излязохме на трасето Челябинск – Екатеринбург. Аз винаги съм мечтал да видя и да покарам по този път, свързващ двата двумилионни града. В продължение на 200 км не се среща нито един населен пункт. Всички остават в страни. По този начин, поддържайки по-висока скорост, може за малко повече от час да се окажеш в другия град. Веднага след Челябинск започваше четирилентов път. Асфалтът бе добър, но се случваха и дупки, които се налагаше да заобикаляме. Пътят бе прав и не изобилстваше със завои. Пейзажите, преминаващи зад прозорците, съвсем не бяха планински, а обикновени наши, белоруски. Но все пак, беше интересно.
Както насрещни, така и в нашата посока коли имаше малко. Аз карах, а Костя пишеше в дневника и поддържаше разговора. В този ден времето бе отлично и настроението бе превъзходно. Не го развали и преминаването от четирилентовото платно в двупосочно. Насип за разширение на платното имаше, но той бе обрасъл с трева, старият асфалт бе напукан и целия в дълбоки бразди и дупки. Виждаше се, че някога там са вървели коли, но обяснение защо тези две платна сега пустеят, аз не намерих. Скоро минахме отбивка за село Дружный. Интересно, на територията на бившия Съюз колко ли такива Дружни, Мирни, Светли и Слънчеви има?
Към този момент Москвичът ни бе навъртял малко над 3000 км. Детските болести, като сериозния провал при тръгване или неподдържането на празни обороти бяха преминали. Особени грижи не ни създаваше и ние, доволни от този факт, продължавахме нататък. Изпреварващите ни коли не преминаваха покрай нас просто така, а понякога намаляваха и разглеждаха двамата авантюристи, които вече се търкалят зад Урал.
За съжаление, бензинът така и не започна да поевтинява, а даже на поредната бензиностанция се наложи да налеем 15 литра на цена 10,6 рубли. Човекът, с когото говорих там ме светна, че в Екатеринбург ще бъде по-евтино. Бензинът поскъпваше, но това бе песен. Костя пак се въоръжи с картите и вече започна да ми дава посоки и разстояния до езерата. Минавайки покрай едно, видяхме, че подход към него няма, а и наоколо са блата. Второто даже не видяхме през горските гъсталаци. Влизайки в Свердловска област, се хванахме здраво да търсим.
И ето след 15 км свърнахме към езеро в района на село Космаково. Към селото водеше скапана „гравийка”, на която спрях една Уазка да питам за пътя. Разгледаха ни с удивление, но пътя ни обясниха. Буквално след следващия завой селото се видя. Но на село приличаше малко – навсякъде бяха дву-, а и три етажни имения. Покриви от металокерамика, стъклени веранди, акуратни морави и солидни огради говореха, че това е вилно селище на „новите руснаци” (Така наричат техните новобогаташи - мутри, Б.пр.). Веднага се видя и езерото. Опитвайки се да минем покрай селото към езерото, ние от едната страна стигнахме блато, а заобикаляки от другата видяхме табела, която ни прегради пътя.

Изображение

Съдейки по всичко, някой „нов руснак” е купил езерото. Нищо не ни оставаше, освен да обръщаме и да продължим. Но не отидохме далеч. Буквално в края на селото спряхме и решихме да отидем в гората. Вземайки топче тоалетна хартия, аз тръгнах по горския път в търсене на подходяща поляна. Напреки на пътя имаше просека, и по-добро място от нея май нямаше да намеря. Случи се и малка неприятност. Клечейки под едно дърво, попушвайки и мечтаейки, аз открих пълзящ по рамото ми, червено-черен, плосък, противен кърлеж. „Охооо!” – помислих аз, и хващайки го в хартийка, го занесох на Костя.
Минавайки по пътя, после по просеката, ние се хакнахме навътре в гората и взехме да разполагаме лагера. По старата отработена технология разпалихме огъня, и както обикновенно, си приготвихме вечеря. Веднага бяха изпробвани купените в Златоуст ножове. Режеха изумително. Когато взе да мръква, прередихме багажа и направихме лежанките. Тъй като Костя нямаше желание да си напряга дробовете, дюшека надухме с помпата. Като поседяхме още малко, легнахме да спим.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#23

Мнение от emo66 »

Глава шестнадесета „Разходка в Екатеринбург” (1 част)

Събудихме се малко след седем. Както обикновенно се изпикахме сутрешно и събирайки багажа, тръгнахме на път. В плановете ни беше посещение на моя далечна родственица и дълга разходка в града. Канехме се да оставим колата някъде в началото на града и по-нататък да се възползваме от градския транспорт.
Не бяхме минали и десет километра, и с колата взе да става нещо не както трябва. Отнякъде се появи слаба вибрация във волана и леко взе да тегли в дясно. Спряхме. Огледахме гумите и констатирахме, че предната дясна е мека. Въоръжавайки се с помпата, ние веднага приведохме налягането в норма. Съвсем друга работа, читателю! Москвичът тръгна като по релси. Можеше даже да се пусне кормилото и спокойно да си върви направо. Пък и вибрации не се усещаха. Но както се казва, „Оркестърът не свири дълго”. След 15 км воланът пак започна да вибрира, а колата пак тръгна на дясно. Спирайки, видяхме гумата спаднала до джантата. Изследвайки я внимателно, аз видях мястото на пробива и причината. За мен и досега е загадка, как сме могли да подберем гвоздей с дължина 100 мм.
След пет минути ние пак се търкаляхме към Екатеринбург. На мястото на старото колело стоеше резервната, а спуканата, сдъвкана и изкривена гума лежеше в багажника. Най-напред решихме да се ремонтираме, а после да направим всичко, което бяхме планирали.
След някакви 20-ина минути влязохме в града. Цялото ни внимание бе насочено към табели „Монтаж на гуми”, каквито бе задължително да има. Буквално след два светофара ние видяхме нужната ни табела и свихме в нужното направление. Но радостта ни бе преждевременна. Тази гумаджийница бе затворена. Без да се разстройва, нашият екипаж продължи нататък. В следващия квартал видяхме поредната рекламна табела и завихме към „Работилница за ремонт на гуми”. Новини ни чакаха не от най-добрите.
Сваляйки гумата, пичът ми показа разкъсаната от гвоздея вътрешна и немалката дупка във външната, през която влизаше пръст. Виждайки, че старата вътрешна не може да се оправи, аз купих от пича нова и го помолих да я постави. Той усили и дупката във външната, като и сложи лепяща връв за безкамерни. Мен ме впечатли „Колекцията пътни предмети, извадени от спукани гуми”. Повярвай, читателю, нашият гвоздей „стотачка” бе безобидно нещенце в сравнение с това, което видях там. Парче арматура, което подбрал някакъв джип, удряше в земята сандък с гвоздеи. Заговаряйки се с пича, който бе оправил гумата и вече я балансираше, накачулвайки я с огромно количество баланси, аз се договорих да оставим Москвича в гумаджийницата под негово наблюдение. Вземайки всички необходими вещи и оставяйки колата, ние тръгнахме да търсим улица „Щербаков”. Не бяхме успели да се отдалечим на няколко крачки от колата, когато усетих нещо да ме лази под яката на ризата. Като хванах насекомото и го разгледах отблизо, се ужасих. Това насекомо бе съвсем истински кърлеж. Къде съм подбрал тая гад ми бе неизвестно. Удиви ме това, че вървейки си ей-така из града, като нищо можеш да си лепнеш кърлеж. И трябва да си щастлив, ако не е енцефалитен.
Улица „Щербаков” бе наблизо. Ние по нея сме влезли в града. И затова, изминавайки две карета, намерихме нужния ни блок, вход и апартамент. Моята далечна родственица по бабина линия не очакваше нашето появяване и взе да се суети. Ние и казахме, че в плановете ни не влиза дълго заседяване по гости и пийвайки чаец, преглеждайки картата на Екатеринбург и разузнавайки какво си струва да се види, тръгнахме да се разхождаме в града. Тъй като се намирахме в покрайнините, а трябваше да попаднем в центъра, то се наложи да се възползваме от услугите на градския транспорт. Сядайки в дръглив тролейбус, тръгнахме към центъра. Както се полага, в тролито ни обилети кондуктор. Пътувахме 10-12 спирки, след което слязохме. Центърът на Екатеринбург е съвсем друг, за разлика от по-съвременните покрайнини. Втората световна не е стигнала до тези краища и затова зданията бяха много стари (не като състояние, а като архитектура). Именно това искаше да види Костя. Преминавайки една улица от началото до края, стигнахме метрото.
Близо се намираше Уралския геологически университет и се мотаеха много студенти. Влизайки в словесен контакт с трима студенти, аз узнах местонахождението на музея на камъните. До университета имаше някакъв строеж и по протежение на цялата му ограда някой бе нарисувал супер дълъг комикс. Аз исках да почета, но Костик каза, че ние трябва да търсим музея, а не да четем драсканиците по оградите.
Музеят на камъните бе разположен в един от корпусите на университета. Плащайки по 20 рубли за билет, ние влязохме да гледаме камъни. Ако ти, драги читателю, не си запознат с минералите, то си струва да посетиш този музей. В крайна сметка нищо не разбиращият от камъни Костя към края на посещението можеше безпогрешно да различи аметист от розов кварц, да покаже амазонит, лазурит, яспис и прочие красиви минерали. Видяхме в музея даже копия на златни слитъци, добити някога до Екатеринбург. Видяхме и световноизвестните знаменити руски елмази (копия от специално стъкло). Също така не отминахме и бивните от мамут, които се намираха едва ли не на всеки етаж. Видяхме огромно количество изделия от малахит и родонит – маси, вази, свещници, чаши и т.н. С една дума, събрахме впечатления до гуша. После доста се помотахме из корпуса в търсене на изхода, който намерихме чак като попитахме един студент.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#24

Мнение от emo66 »

Глава шестнадесета „Разходка в Екатеринбург” (2 част)

Излизайки на улицата, ние тръгнахме към езерото в центъра. Там някъде трябваше да е краеведческия музей и малко по-нататък – храмът ”Спасителят на пролятата кръв”, издигнат на мястото на разстрела на царското семейство. Докато вървяхме ние успяхме да се дезориентираме в сложните плетеници на трамвайните линии и улиците. Прибягвайки до помощта на картата ние намерихме нужната посока. Попътно се отбихме в аптека, откъдето купих пръскало против кърлежи. Два кърлежа – това е вече сериозна заявка за неприятности. В мен някак си се създаде впечатление за Екатеринбург като за тесен, многолюден град. Просто техните улички и улици в центъра са по-тесни от нашите и разхождащите се хора в центъра са повече. В края на краищата ние излязохме на брега на река Исеть и малко потърсвайки и поспорвайки стигнахме краеведския музей.
Там ни посрещна много активна лелка. Първо се поинтересува откъде сме дошли, а после последва дълъг монолог:
- От Минск? Прекрасно! Вие навярно, у вас в Белорусия не сте виждали такова нещо. Вие въобще знаете ли, какви са тези образувания? – питаше лелката, показвайки ни огромни, по метър в диаметър валуни най-чист малахит и родонит.
- Малахит и орлец (другото име на родонита). Това сме го виждали, - казах аз.
- Но пък не сте виждали това! – оживи се лелката и ни поведе в следващата зала.
Това, драги читателю, аз въобще не очаквах да видя. Удивлението ми нямаше граници. В съседната зала стоеше висок, леко покафенял от старост, но събран до най-дребната костичка скелет на мамут. По принцип музеят ми хареса. Чак сега получих представа за добитъците, обитавали Урал. Също така видях всички разновидности орли, започвайки от дребния коршун и завършвайки с най-мощния гробар. За пръв път в живота си видях блатен воден бик (Честно да ви кажа не знаех, че има такава птица, но научих. За тази става въпрос –
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0% ... 0%B8%D0%BA Б.пр.). С тази птица с мен е свързана супер интересна история, която с удоволствие ще ви разкаже Антонио Бандерас, но да не се отклонявам сега.
Моят съекипник бе много силно впечатлен от триметровата мечка, стояща на задните си лапи. Както призна, не би му се искало да се срещне с такъв звяр в гората очи в очи.
След като разглеждането на експонатите приключи, лелката ни предложи да си купим камъчета и прочие ненужни неща. Ние и отказахме и тръгнахме да търсим храма „Спасителят на пролятата кръв”. Излизайки на градското езеро, ние тръгнахме край брега. Храмът отдалеч блестеше с куполите си и ние държахме курс към тях. Поради неспокойния си характер и желанието да общувам с местното население аз се добрах до един мужик, седящ в кола и четящ Плейбой. Явно четеше нещо много интересно, защото не зацепи веднага същността на въпроса ми, а когато разбра какво питам, просто махна с ръка по посока на храма. Въпреки че нищо не разбираме от църковна архитектура, ние определихме храма като красив. Някога, преди повече от 80 години на това място в дома на Ипатиев болшевиките разстреляли Николай Втори и цялото му семейство. В наше време, Елцин взривил този дом, а съвсем скоро построили храм.
Като се поснимахме, ние решихме да влезем вътре. На входа имаше табелка, на която бяха написани изисквания към влизащите. Забраняваше се на жените да влизат с къси поли, с непокрита глава и т.н.
Тъй като за нас тези правила не важаха, ние влязохме. Храмът бе много богат. Навсякъде позлата, мрамор и множество икони. Ние с Костя се присламчихме към група туристи, на които екскурзоводът разказваше за царското семейство. Направи ми впечатление, че жените всички са с дълги поли, които се оказа, че им раздават на входа. Костик ми обърна внимание на свещенника, който спокойно си стоеше в ъгъла. Виждайки на ухото му хендс фрий, стигнахме до извода, че е по-скоро секюрити, отколкото свещенослужител. Поразходихме се още малко и се запътихме към изхода. Часът бе минал 4 и ние решихме, че е време за отплуване. Узнавайки, че най-близката станция на метрото „Динамо” се намира недалеч, ние се насочихме по крайбрежната улица към нея. Вървяхме малко. Минавайки покрай спортния комплекс „Динамо” с неговите многочислени стадиони и спортни площадки, аз свърнах в близките храсталаци да пусна една водна пръчка, и излязохме на метрото.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#25

Мнение от emo66 »

Глава шестнадесета „Разходка в Екатеринбург” (3 част)

Метрополитенът на Екатеринбург е развит още слабо – всичко две линии по пет станции. Пропътувайки две спирки, ние пак се оказахме при Геологическия университет. И Костя пак не ми даде да прочета комикса. По вече преминатия маршрут ние стигнахме спирката на тролея. Беше многолюдно. Още повече хора имаше в тролито. Едва проврели се през задната врата, ние като сельодки в консерва запътувахме. За мое удивление в тази навалица се изхитриха да ни обилетят. Как дебелата кондукторка смогваше да щъка от единия край на тролея до другия, за мен и досега е загадка.
В края на краищата, ние пристигнахме на нужната ни спирка. Когато се прибрахме, в апартамента нямаше никого и се наложи да излеземи да чакаме. Чакахме малко. Буквално след минута от магазина се върна моята родственица. Тя взе да ни уговаря никъде да не ходим сега, а да вдигнем котва утре сутринта, но аз бях неумолим. Тогава тя каза, че ще ни нахрани, гладни няма да ни пусне. Докато тя шеташе в кухнята, ние погледахме телевизионния сандък. Тя много преживяваше, че не искаме да и погостуваме, че не сме разгледали достатъчно града, че имаме още толкова много да пътуваме. Лично за мен нощуването под чистото небе някъде в пустощта е много по-приятно, отколкото в чуждите апартаменти. Още повече не ми се искаше да смущавам домакинята и да я обременявам с излишни грижи.
След 15 минути ни донесоха по една огромна чиния с пелмени. Съпоставяйки размера на стомаха си с размера на чинията, аз разбрах, че трябва добре да се постарая, за да поема това количество. Но когато за допълнително ни донесоха по още една такава, ние с Костя замолихме да престане да носи. Нас се канеха да ни поят и с чай, но мотивирайки се с препълнените тумбаци, ние отказахме. Бързичко си събрахме нещата, и напуснахме извънредно гостоприемната родственица.
Като стигнахме гумаджийницата, там се подмотваха вече двама пича. На единия, който ми оправи гумата, подарих пакет цигари. За това, че ми пази колата. Вторият се интересуваше, познаваме ли в Минск някой си Кармен. Костик му отговори, че е чувал за Армен, но никакъв Кармен не знае.
Загрявайки Москвича и напълвайки си от близката чешма вода, тръгнахме на път. Излизайки от града, първата ни работа бе да отбием на бензиностанция, където наляхме в резервоара 28 литра бензин 80 по 10 рубли за литър. Тъй като излизахме на юг в посока Челябинск, ми се наложи след бензиностанцията да свия на ляво и да карам към „Тюменското шосе” през свердловската агломерация.
На хоризонта се виждаше Екатеринбург, но вече не този с красивите старинни къщи и с позлатените кубета на църквите град. Това бяха опушени димящи комини и сивите здания на заводите.
Скоро ние изскочихме на трасето Екатеринбург – Тюмен. Пътят бе нормален по качество, с две ленти и не много натоварен. Единственият му недостатък – отсъствието на езера по протежението му. Беше, вярно, след Екатеринбург Белоярското водохранилище, но аз веднага го отхвърлих, тъй като на брега му е Белоярската АЕЦ. Преди две години по време на автопохода „Северен градус – 2” се опитахме да приближим Колската Атомна. Напразно. Все едно да влезем в санитарна зона. А самото селце Белоярский представляваше дълга улица с малки отклонения. Село много дълго, около десет километра.
Аз карах, а Костя изучаваше пътната карта. И ето, откривайки недалеч от Белоярск езерце, решихме да караме към него. Но ние, за съжаление, се дезориентирахме и свихме не там, където трябва. Всъщност трябваше да свием към село Сухой Лог, и ние карахме към него, но по грешен път. Аз разбрах това, когато в дясно вместо езеро се появиха някакви тръби, транспортьори и камари от нещо - нито пясък, нито пръст. В ляво от пътя се виждаше чудесна горичка. Аз вече се бях зарадвал, че тя прекрасно ще ни замени езерото, но се оказа рано да се радвам. При внимателно изучаване на горичката ние забелязахме кръстове, оградки и паметници. Да нощуваме в компанията на умрелите не ни се искаше и затова продължихме нататък. А по-нататък в горичката се виждаха вили, което също не внушаваше доверие. В края на краищата, ние намерихме път към вътрешността на този масив и навлязохме в него. На мен не ми хареса и тук. Треволяци, боклук от околните вили, път, от който не можеш да отбиеш в страни и редки дървета. Докато ние с Костя ходехме и спорехме къде да спрем колата, къде да запалим огъня – на мен толкова ми се отщя от това място, че го поканих в колата и продължих нататък.
Не бяхме излезли още на шосето, когато почуствах, че нещо ми пълзи по бузата. Това „нещо” се оказа поредният кърлеж. Това беше капакът на всичко. Не съм излязал от колата още, и вече ми е скочила тая сволоч! Минавайки село Богданович ние се хванахме усилено да търсим място за лагер. Би ни стигнало и петно гора, но не попадахме на такова. В края на краищата, в дясно от пътя започна гора и намирайки отбивката за някакво село, ние завихме натам. Успоредно на шосето през гората вървеше стар междуселски път, по който веднага тръгнахме. Преминавайки пътя напред и назад, ние откачихме от мястото му гърнето, видяхме котка (в което аз се съмнявам, и мисля, че беше друго животно), но място така и не намерихме. В края на краищата, отивайки по-навътре, ние се разположихме на самия път. Най-напред аз нафъсках целите си дрехи с препарата против кърлежи и чак след това се почуствах спокоен. Заврях се под колата и закачих гърнето, после отидох да помогна на Костик, който вече готвеше вечерята. По стара походна традиция ударихме по три, похапнахме, пийнахме чай и легнахме да спим. Утре ни предстоеше здрав преход и трябваше да си пазим силите.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#26

Мнение от emo66 »

Глава седемнадесета „Р 402” (1 част)

Р 402 – това е нормално шосе. Началото му е в Тюмен и свършва след 628 км в Омск. На пръв поглед нищо забележително – нормално средностатистическо руско шосе. Но драги четателю, и до Тюмен все пак трябва да се стигне.
Събудихме се в седем и нещо. Стоплихме останалото от вечерята, пийнахме чай (това – Костя) и кафенце (това аз), събрахме багажа и тръгнахме. Зад волана седна Костя, а аз се хванах да попълвам дневника, и, разбира се, поех отговорностите на навигатора. Докато наближавахме градчето Камышлов, аз извадих от жабката мобилния телефон и изпратих два СМСа. И един получих, от приятеля ми, с когото ходих в Карелия първия път.
Подробно изучавайки пътния атлас, аз намерих интересна информация. На едната страница Камышлов имаше околовръстно, а на другата нямаше. Затова ми беше много интересно да проверя тази информация. Буквално след два километра колата ни се оказа пред разклонение и взехме курс да заобикаляме града. Отначало имаше добър, тлъст асфалт, после той рязко свърши и се оказахме в епицентъра на ремонтни работи. А след още два километра околовръстното свърши и имаше два варианта – към Ирбит и към Камышлов. Още два километра и ние вече карахме по тесните улички на този град. Даже ни се наложи да почакаме на прелез и да дадем предимство на електровоз, повлякъл огромно количество товарни вагони.
Съвсем скоро нашият екипаж излезе от града, и набирайки крайсерска скорост, пое право към Тюмен. Пътят бе еднообразен и неинтересен. Полетата се смениха от редки гори. И горите с поля. Рядко, но все пак се срещаха населени пунктове. Както бе нарисувано в атласа, след селцето Пышма шосето трябваше да стане четирилентово, но Пышма мина отдавна, а пътя си беше все двупосочен. Затова пък по някое време пак попаднахме в зона на ремонтни работи. Друсайки се по неравностите, ние пак „заревахме”. Пак се откачи гърнето. Скобата, която трябваше да го държи, не се справяше със задълженията си. От едната страна окачването на гърнето бе скъсано, а и другата страна не внушаваше особено доверие. Ако при каране по равен път гърнето донякъде се държеше, то при неравности и при „стържене на дъното по брамбуци” просто излизаше и се налагаше да спираме, за да го поставим на мястото му. Докато аз, изгаряйки ръцете си стиковах тръбите, Костя ходи по някакви негови си работи в близката горичка. Нашият Москвич предизвика огромен интерес у стоящите наблизо момчета. Ние започвахме да изглеждаме много авторитетно. Тогава не знаехме, че за нас започва „Епопея на гърнето”.
По време на пътуването ние с моя съекипник често се заглеждахме в номерата на преминаващите коли. Основно се срещаха 66 и 72 региони, Свердловска и Тюменска области. Ако видехме непознати цифри, отваряхме справочника и проверявахме откъде е колата. И така, читателю, изминавайки десетина километра от мястото на ремонта, аз видях край пътя Уазка. Тя бе с Иркутска регистрация, което означаваше, че да се стигне до Байкал е напълно реално. Към този момент бяхме оставили зад гърба си три и половина хиляди километра.
По това време също така започна да се чуства наближаването на Тюмен. Дори въпреки факта, че асфалта бе на вълни, пътят бе доста добре поддържан, а скоро стана и на четири ленти. Изминавайки още към двадесет километра, ние си сменихме местата. По старата договореност преминаването на градовете е мое задължение. Костик се канеше да „даде на маса”, но аз го помолих да ми помогне при преминаването на непознатия град. Но както се оказа, да се направи това не бе трудно, буквално закачайки покрайнините, по околовръстното през предградията излязохме на шосе Р 402. Наистина, в началото се съмнявах, че карам в нужното направление, защото нямаше никакви табели. Наложи се в движение да гледам в атласа. Разбира се, можех да събудя Костя, но чак такъв гад не съм, за да го направя.
Успокоен че съм на прав път, отбих на бензиностанция. Бензинът бе относително евтин – 10 рубли за литър. В резервоара на нашия стоманен кон влязоха 30,13 литра. С многократните зареждания на пълен резервоар аз изведох за себе си проста истина – трябва да се „недозареждат” към два литра. Гърловината за зареждане на Москвича е отзад, почти хоризонтална. При тръгване и при движение по наклон нагоре напълненият „до ръба” бензин по малко изтича, което е съпроводено със съответната миризма и опасност от пожар.
Тръгвайки от бензиностанцията, аз веднага навлязох в село Винзили. Там видях завод за моторни масла „Лукойл”. Караше се спокойно, колите бяха малко, настилката беше относително нормална. Москвичът се чустваше превъзходно. Някъде изчезна онзи дълбок провал при тръгване и двигателят вече развърташе охотно и високите обороти. Понякога под капака се чуваха детонации (с характерното чукане), но ние го приписвахме на некачествения бензин. Също така, както и преди, двигателят в определена степен гълташе масло - някъде под литър на 1000 км. Имайки петлитрова туба в запас, до Байкал по този повод можеше да не се тревожим.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#27

Мнение от emo66 »

Глава седемнадесета „Р 402” (2 част)

Пътят бе еднообразен и неинтересен, затова да се кара бе скучно. Слушайки музика, изминах около 120 км, когато Костя се събуди. Поглеждайки часовника, той съобщи, че точно сега е времето да обядваме с останалите от закуската картофи. Аз напълно се съгласих с него, и виждайки поредната отбивка, спрях. Докато Костя подреждаше на капака хранителните запаси, аз ровех под седалките за консерва.
Славно похапнали, ние в прекрасно настроение продължихме нататък. Зад волана седна Костя, а аз взех бордовия дневник. Небето бе облачно и като такова слънцето не присъстваше. Но все пак бе не по детски топло. Около нас бяха непрекъснати поля, понякога сменящи се от редки горички или блатца. Понякога пътят вървеше по равно поле и чак на хоризонта се виждаха някакви дървета. Вече имах предствава, що е то сибирската степ.
На Костя толкова му харесваше ножът, който си купи в Златоуст, че периодично го вадеше и му се любуваше. Така и сега той си го сложи в скута и отвреме-навреме го хващаше за дръжката, което не му пречеше да кара колата. Отминавайки отбивката за Голышманово, Костя бе спрян от ченгета. Ченгетата бяха две. Единият проверяваше документите, а другият питайки Костя : „А, какво скри там?” – погледна в колата и взе ножа. Да беше видял, читателю, как му светнаха очите при вида му!
- Е, какво момчета, хладно оръжие ли носите?- попита той.
Първото нещо, което ми дойде на ум, бе да му разкажа някои неща за хуя, по-точно за възможните му гастрономически приложения. Но вместо това аз заедно с Костя взех да му разказвам за това, че до хладно оръжие този нож не е дорасъл нито по конструктивни, нито по материалоизготовителни съображения, потвърждавайки своите думи със сертификата на ножа. Виждайки, че сме прави, ченгето върна на Костя ножа. Затова пък педерунгелът поиска да види аптечката, пожарогасителя и триъгълника. „Моля, пожарогасител”, казах аз и отворих шофьорската врата, като посочих закачения в ляво под таблото пожарогасител. Триъгълника и аптечката му показахме в багажника.
Виждайки празната туба за бензин, ченгето незнайно защо почука с пръст по нея. После той натисна педала на спирачката и каза, че хваща на второто помпене. Не помня какво му отговорих на това, но той ни даде документите и ние продължихме. А всъщност ченгето беше право. Спирачките ни не бяха от най-добрите. Този случай с ченгетата ни даде възможност да се повеселим и внесе някакво оживление в този ден (или участък от пътя). Иначе пътят бе все така неинтересен. Все същата степ. Видяхме, вярно, край пътя опожарен Камаз, около който се валяха обгорели сандъци.
Поради това, че си беше топло, силно се увеличи разходът ни на минерална газирана вода. Тъй като обикновената вода ползвахме за готвене, то бе решено за питейни нужди да не я използваме. Затова Костя спря колата до най-близкото крайпътно кафе и потъна в недрата му. Върна се доволен, носейки стек минералка „Омская”. Водичка разбира се добра, но една идея соленичка. Към това време Костик беше успял да се измори зад волана. На неговото място седнах аз, а той си подложи чувала и зае междинно положение между хоризонталното и седналото.
За днес имахме планирана спирка на езеро със странно име – Ик. То се намираше на границата между Омска и Тюменска област. Съдейки по картата, до езерото оставаха около 130 км. Бе едва 6 вечерта и особено не бързахме. И отново бежевият „железен сандък на колела” понесе двамата авантюристи през безкрайните степи и поля. Скоро пресякохме границата и влязохме в Омска област.
Зад стъклата нищо не се бе изменило. Към този момент километражът на нашия Москвич показа, че сме се отдалечили от родния дом точно на четири хиляди километра. Това бе повече от половината на пътя до Байкал.
Най-накрая свихме към село Крутинка, което е на брега на езерото Ик. В това селце искахме да си напълним питейна вода, и преминавайки два квартала, видяхме жена, която си пълнеше на една чешма. Когато спряхме и погледнахме що за вода е, доста се разочаровахме. Водата бе доста мътна. Жената каза, че тази вода ползват да си поливат градините, а питейна има в кладенците, които са по един на квартал. Тъй като вода все още имахме, не тръгнахме да търсим кладенец, а попитахме как да стигнем до езерото. Въпреки че излишно питахме – то вече и така си се виждаше в края на улицата.
Излизайки по уличките на селцето, видяхме малолетка. Хм, нашите момичета са по-красиви. Сега са се променили или породата, или други фактори на природата но да срещнеш в Белорусия момиче с нос – картоф или с наченки на селска фигура е трудно. Нашите малолетки са източени, слабовати, с изразителни черти на лицата. Както ги нарича моят добър приятел Антонио Бандерас – шнурчета. След това тези шнурчета израстват, тлъстеят и стават „жени в телата”. Нищо не могат да направят със себе си, а сила на волята да изключат от порциона си мазничкото и сладкото нямат. В края на краищата, стават „жени – бидони”. Хората, както и кучетата, котките, птиците и прочие животни биват породисти, а биват и улични. Но не за това беше думата.
Докато аз развивах тази мисъл, ние вече излязохме от селцето и карахме по хубав гладък път край езерото. Ту тук, ту там от пътя към езерото имаше отбивки. И ето ние спряхме избора си на една от тях. Към езерото предстоеше да се спуснем по доста стръмен склон. Изчислявайки, че обратно ще се качим като две и две – четири, аз реших да се спусна. Слизайки от асфалта, нашият Москвич пак си закачи гърнето и околността се огласи от рев. Костик излезе от колата и със знаци ми показваше, че спускането се провежда нормално. В края на краищата, ние бяхме долу. Продължавайки още малко покрай брега, аз спрях колата между храстите така, че почти не се виждаше. Ние отидохме на полянката, разположена на тридесетина крачки и се хванахме да домакинстваме. Колкото и да е странно, дърва имаше в изобилие. Скоро огънят се разгоря и Костя се зае да готви вечерята. В това време аз изпълзях под колата да наместя ауспуха. Не беше приятно да се лежи на влажната земя, но трябваше да се свърши. Приключвайки с това, аз отидох при Костя. А той, гледайки прораслия с камъш бряг, ме агитираше да се окъпем. Да ме уговори за това мероприятие не му се удаде, затова, бляскайки с голия си задник той се скри зад камъшите. Чуваше се само пляскане по водата, което той генерираше с мощните си ръце. По неговите думи водата била просто приказна. Но все едно така и не му се удаде да ме проагитира за къпане.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#28

Мнение от emo66 »

Глава седемнадесета „Р 402” (3 част)

Свечеряваше се. Слънцето залязваше над езерото, и водата изглеждаше розова. Ние седяхме до огъня и се хранехме (с готвено, а не някаква си сухоежбина). Някъде в страни, от камъша се раздаваше звук, който се получава като духнете в празна бутилка. Това бе воден бик. Именно той издава такъв глух и едновременно силен звук. С тази птица и с мен е свързана интересна история, която както вече ти казах, драги ми читателю, с удоволствие би ти разказал Антонио Бандерас. Постоявайки още малко край огъня, отидохме да спим. Спокойно заспивайки, ние не знаехме, че тази нощ ще се случи епизод, който дълго след това ще предизвиква у нас смях и усмивки.
Костя се събуди първи. В лицето му светеха с фенерче. После се събудих аз. Веднага ми се прииска да изляза навън и да си поговоря със собственика на фенерчето, но Костя ме спря и помоли да лежим тихо. Около колата от дясно и отзад стояха трима мужици с петнисти маскировъчни униформи с емблеми на ръкавите. „Рибнадзор”, - помислих аз. Лежахме и слушахме какво си говорят. Предавам дословно:

Първи: - Каква е тази кола? За кво са я оставили тук? Погледни има ли някой там?
Втори: - Абе май някой спи...
Първи: - Може останалите да са на езерото, ти не погледна ли?
Втори: - Абе отде да знам...

В това време третият захожда откъм кърмата и осветява задния номер.

Трети: - Петрович! Ела тука.

Тримата се събират отзад и гледат номера.

Първи: - Какви са тези червени номера? Чии са?
Втори: - На ченгетата май са сини...
Трети: - А може би това са белоруси?
Първи: - От какъв хуй белоруси, откъде ще се вземат чак тук?

Ние с Костя започваме тихичко да се смеем.

Първи: - А на дипломатите какви са им номерата?
Втори: - Червени, ама други.

Тук аз не издържах и казах : „Абе белоруси сме, какво искате?”
Оказа се, че сме спрели Москвича баш на пътя и те не могли да ни заобиколят. Най-много се интересуваха защо съм скрил колата, но вече не помня какво им отговорих.
Останалата част от нощта премина спокойно.
Събудихме се в осем и нещо. Този път Костя успя да ме проагитира за къпане и след закуската влязохме в езерото. Водата бе прохладна, но не много и спокойно можеше да се поплува петнайсетина минути. Взех да съжалявам, че не се изкъпах вечерта, когато водичката явно е била чай. Все-пак, читателю, къпането е екстра работа. Сънят, мързелът и лошото настроение изчезват като с махване на вълшебна пръчица. Прииска ни се да се проявим в бурна деятелност. Затова си сгряхме вода и се избръснахме. След това, значително по-красиви в лице, се хванахме да прибираме багажа и да се готвим за тръгване.
Бодро заработи сърцето на нашата кола, загрявайки вътрешностите си. Но на студено не теглеше даже на смукач. Затова този стръмен наклон преодолях от втория опит. Гледайки склона, Костя изказа мисълта, че ако през нощта бе завалял дъжд, то ние навярно нямаше да се измъкнем оттук. В тази местност почвата представлява нещо средно между глина и чернозем, и ако се намокри, сигурно ще е много хлъзгава. Благополучно излизайки на асфалта, нашият Москвич взе курс към бензиностанцията. Колонката там бе дореволюционна и да заредя пълен резервоар не посмях. Ограничих се с 20 литра. Изучавайки касовата бележка видях, че времето пак се е преместило с час напред. Вече относно Минск бяхме четири часа напред.
До Омск оставаха повече от 170 км, които бяха такива еднообразни и неинтересни, както и предишните 440 км. Състоянието на асфалта бе нормално. На места – мощни дупки, на места – равен и гладък асфалт. А четиридесет километра преди града шосето се разшири и стана четирилентово. Да се пътува стана по-весело. На хоризонта взеха да се виждат комини, от които на гъсти кълба вяло се стелеше дим. Гледайки сивкавия му оттенък, стигнахме до извода, че станциите работят на въглища.
Постепенно на хоризонта се появяваше градът. А след два километра започнаха редове сергии и палатки. Аналогично на нашия Жданович. Към този момент из колата взе да се разпространява някаква воня с явно биологичен произход. Отначало затърсихме източника вътре, но после, като разбрахме, че идва отвън просто затворихме прозорците. Аз взех да се готвя за преминаване през града, но на първия светофар табела ни насочи към обход през югозападната част. Преминавайки по моста голям ЖП възел, ние излязохме на трасето М-51 „Новосибирск – Челябинск”. По него и продължихме нататък. Някъде на хоризонта електровоз влачеше дългата си опашка от вагони и ние стремително се приближавахме към него, но шосето направи сложен пирует и го загубихме от поглед.
Необходимо е да се отдаде дължимото на организацията на движението в Омск за грамотните и разбираеми табели – да се загубиш е невъзможно, всичко е направено находчиво и красиво. След два километра шосето тръгна по насип, който ни изведе до моста през широкия и мътен Иртиш. Ето я първата солидна сибирска река! Има какво да се види, читателю.
Постепенно оставяйки някъде в ляво Омск, ние по широко двулентово шосе карахме към Новосибирск. От полето на пориви духаше силен страничен вятър, който разлюляваше колата. Преминавайки града, ние решихме да се сменим и отбихме на бензиностанция. Там в същото време капнахме почти тридесет литра бензин. Също така по инициатива на моя съекипник си купихме газирана водичка (направо от хладилника). Обикновена се оказа, че нямат. Имаше някаква вносна, и дестилирана. Към този момент колата ни взе да прилича на склад за пластмасови бутилки, които Костя тикаше в празните места между седалките, когато си правеше легло. Давайки му ключовете, аз се пльоснах в лежанката и запуших. В мислите си бях вече на Байкал.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#29

Мнение от emo66 »

Глава осемнадесета „Иртиш – Об – Енисей” (1 част)

Всички тези три реки извират от Монголия. После, протичайки през цял Сибир, Иртиш се влива в Об, и двете с Енисей паралелно донасят водите си до задполярното Карско море. Иртиш ме порази с размерите си и аз донякъде си представих, какво всъщност представляват останалите сибирски гиганти. Мечтал някога далеч в детството си да видя река с ширина над половин километър, сега въплътих своята мечта в реалност.
Когато тръгнах на училище, баща ми закачи над бюрото ми огромна карта на Съветския съюз. Докато бях ученик, аз не можех и да предположа, че някога ще ми се случи да пропътувам от Омск до Новосибирск по пътя, който на картата бе обозначен като магистрала. Картата лъжеше. Това бе обикновено шосе с две ленти ширина и повтарящи се през 25-30 метра снадки между отделните плочи асфалт. Ако имаш малко по-развинтена фантазия, можеш да си представиш, че се движиш по ЖП линия (звукът, който се чува е същия). Моят съекипник не искаше да е ЖеПеец и каза, че тези снадки на пътя съвсем конкретно са му писнали. Шосето бе пусто. По-голямата част от насрещните коли бяха японки с десен волан и с облепени изцяло със скоч брони, предни капаци и калници.
По протежение на всичките 660 километра до Новосибирск има само един населен пункт – Каргат. Нищо не ограничаваше скоростта ни и Костик поддържаше 90 – 95, на границата на критичните колебания на задницата на колата ни (заради кривите гуми). Времето бе топло, въпреки че слънцето като такова не се наблюдаваше. И въпреки свалените прозорци в колата бе задушно и топло.
Релефът зад стъклата не бе по-различен от преди. Поля, ливади, пак поля и рядко туфи брези. В края на краищата брезите станаха повече. Отначало покрай пътя се точи една брезова горичка, после след някое разстояние я сменя друга. Нито едно друго дърво, единствено брези. Крайно неинтересно.
В спокойна обстановка навивахме нататък, на изток. Към този момент аз вече бях разказал на Костя по-голямата част от моите случки и да дрънкам вече нямаше какво, а да разказвам разни простотии не ми се искаше. На пътя често се срещаха врани, които нещо си кълвяха по шосето. Виждайки ни, отлитаха. Към осем часа ни се прииска да понапълним червото, и отбивайки от пътя, ние запалихме примуса и се хванахме да готвим.
Колкото и да е странно, примусът гореше нормално и затова набързо стоплихме храната. Костя се поливаше с вода, мотивирайки се с високата температура на околния въздух и с дискомфорт. Като се подкрепихме, аз седнах зад волана, а Костя зае пасажерското място. Работата отиваше към вечер, до Новосибирск имаше още 400-450 км, а планове за място за спане нямахме никакви. Изучавайки атласа, ние видяхме, че край трасето няма нито езера, нито солидни реки. Наоколо бяха само брези и блата. Радваше обаче състоянието на пътя. Дупки, коловози и даже снадки по асфалта нямаше. Като се посъветвахме с Костя, решихме да караме докато се стъмни, и тогава ще отбием и ще преспим на някоя поляна. Москвичът както и преди навиваше на колелата си километри и с нищо не ни досаждаше. Аз вече прекрасно свикнах с особеностите му и управлението не ми причиняваше неудобства. Понякога Костя ме наругаваше за безпричинното използване на спирачките, които аз по този начин исках постоянно да проверявам. Много силно ни впечатли поставеният пътен знак „ДПС – 100 км” (Дорожно Патрульная Служба, пак нещо като ГАИ – нашенския КАТ. Б.пр.). Да се предупреждава, че след 100 км ще има ченгета е пропаднала работа. Но знакът се повтори след 20 и след 40 км. Явно отдалеч подготвяха водача, че след 100 км ще се наложи да се разделя с парите. Стигайки този пост, бяхме спрени от ченгетата. Гонейки комарите, ченгето провери документите, огледа нашата бойна машина и чисто по човешки се поинтересува как преминава нашето пътешествие. Той много се учуди научавайки, че Москвичът не се чупи и не създава проблеми.
- На добър път! – каза ченгето и ни върна документите.
Приятно е, читателю, да общуваш с хора, които се отнасят с теб по човешки. Часът вече беше след десет, когато започна да тъмнее, и ние свихме по горски път, който водеше към някакво село. Навлизайки навътре в брезака, ние спряхме недалеч от шосето. Със спирането на колата тя веднага бе облетяна от всякакви твари под формата на комари основно. Аз, читателю, не преувеличавам, но около колата имаше рой от тях. Тези сволочи търсеха и най-малките процепи и се опитваха да проникнат в салона. Преоблякохме се в колата. Когато бяхме вече в походна форма, никой от нас не се решаваше да излезе първи навън. Поглеждаш навън и ти става гадно. Излязохме от колата с броене на ”три”. Никога досега така оперативно не сме си разпалвали огъня и не сме си сготвяли храната. От едната страна на нашата спирка преминаваше ЖП линия, по която на всеки 5 – 10 минути преминаваха влакове. Това бе Транссибирската линия – най-дългата ЖП магистрала в света. Нас, разбира се, комарите ни гризяха безпощадно, но ние се мъчехме да не ги забелязваме и работехме с удвоена енергия. Когато бе готов оризът с консерва месце, извадихме стъклото водка и чашки, от които имахме цял стек. Гледайки преминаващия влак, аз вдигнах тост за това, да пътуваме обратно към къщи по шосето в ляво от нас, а не по ЖП линията в дясно.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 560
Регистриран на: 06 Авг 2007 19:05
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#30

Мнение от emo66 »

Глава осемнадесета „Иртиш – Об – Енисей” (2 част)

Като постояхме малко край огъня, ние влязохме в колата. Там вече ни чакаха. В тъмнината аз не видях нито един комар, но съдейки по бъзденето, което се чуваше имаше хиляди. „Ще се увием и ще пренощуваме, няма да ни изядат, я!” – решихме ние и легнахме да спим. Като се съблече по гащи, Костя се закопча в спалния чувал и опита „да изключи масата”. Аз също само по гащи се вмъкнах в десантната лодка и се увих така, че само главата ми стърчеше отвън. И точно нея се заеха да атакуват вампирите. Завиеш се през глава – става задушно. Криеш главата под якето и дишаш през ръкава – тия гадове точно оттам влизат. След половин час ни стана топло. В тази лодка се изпотих като мазен, мръсен негър. Да лежиш в брезентова лодка, мокър вътре от потта и да издъхваш от жега и задух, е неприятно. Аз изпробвах всички методи – никой не помогна. Беше ужасно. Съдейки по ругатните, носещи се до мен, Костя също не спеше и изпитваше същото. Мъчихме се така цяла нощ. Когато взе да съмва, станахме. Уморени, разбити и апатични. Поглеждайки в тенджерката със снощния ориз, ние го изсипахме под брезата. Причината бяха комарите, които се бяха удавили в манджата. Чудесната снощи храна бе придобила сивкав оттенък. Ограничихме се с дажба сухоежбина. Да се бръснем в компанията на комарите не ни се искаше, но се понаплискахме. Като подредихме багажа, ние бързичко напуснахме това злачно място. Настроението бе нулево, но въпреки това в бордовия дневник се появи следният запис: „13 юни. Станахме в 5,00 пълни с впечатления и готови за нови подвизи”.
Зад волана седнах аз, а Костя легна да спи. Вярно, в началото той повоюва с комарите, и съдейки по състоянието на дневника, битката е била с променлив успех. Също така отбихме за зареждане, където капнахме в утробата на нашия кон 20 литра бензин. До Новосибирск оставаха около 200 км и към десет сутринта трябваше да стигнем там. Пътуваше се тежко. Изгряващото слънце заслепяваше и лудо ми се спеше. Не спал през нощта, организмът ми крещеше за почивка. За да го залъжа някак, често пушех. Протягах си ръката навън, потропвах по покрива на колата, стисках силно волана, клатех си левия крак нагоре-надолу, правех си гимнастика на врата и т.н. Помагаше, но малко. Скоро започна по-натоварено и активно движение на входа на града и сънливостта ми изведнъж изчезна.
Новосибирск... Когато умрял Ленин, жителите от града на Об поискали да преименуват своя Новониколаевск на Уляновск. Но Уляновск по решение на правителството станал Симбирск. Вместо Новониколаевск им предложили много имена – Обгород, Сибград, Новореспубликанск, Коммунград, Ревкрайсиб (тогава много обичали такива думи), Партизанопол, Центросибирск... Но болшинството избрало Новосибирск.
На хоризонта вече се виждаха строежите на Новосибирск, когато колата влезе в селцето Об. Преминавайки този населен пункт, аз се оказах на кръстовище. Табелите сочеха някаква явна лъжа, и затова, виждайки пред себе си широк и равен път, аз тръгнах право към града. Предстоеше ни да преминем през самия град. Затова реших да карам само направо. В това време се събуди Костя и да се кара в града стана по-весело. Първата ни работа още на входа на града, бе с висока скорост да се хакнем в потресаваща дупка. Окачването удари в ограничителите и ние малко даже се изплашихме, но Москвичът продължи спокойно нататък по Сибирската столица. След 20-25 минути ние с Костя окончателно се загубихме и влязохме в някакъв двор, където се преоблякохме „цивилно” и тръгнахме по магазините.
Първата ни работа бе да купим хляб, салам и голямо количество месни консерви (Думата „тушьонка” е общо понятие за различни видове месни консерви от рода на „Русенското варено”- и свински, и телешки. Б.пр.). После дойде редът на водката. Въпреки че не сме големи любители, да опитаме руския продукт бе просто необходимо. Ограничихме се до три бутилки. Отнасяйки всички тези продукти в колата, тръгнахме да се разхождаме из града. Както се оказа, аз съвсем малко съм се отклонил от верния курс, защото съвсем наблизо имаше булевард, който минаваше през Об по моста и се явяваше една от основните улици на Новосибирск. Както и нашия проспект „Скорины” този бе осеян с малки магазинчета и прочие заведения. В най-близкия павилион за вестници си купихме карта на града, за да можем после нормално да излезем от него.
Разхождайки се по булеварда, ние видяхме Политехническата академия и множество студенти. Освен това аз видях едно доста симпатично момиче, по-точно впечатли ме фигурата му. Споделих тези мисли с Костя, а той каза, че е видял минимум три момичета, които много са му харесали. Може би ние се мотаехме в студентски район, но в мен се създаде впечатление, че Новосибирск е младежки град. Минавайки покрай сергии със зелечуци, Костя купи няколко килограма краставици и домати. Като походихме още малко по булеварда, тръгнахме към колата. В плановете ни не влизаше разглеждане на града. Ние даже не знаехме кои са му забележителностите. На връщане се отбихме в хлебарница, откъдето купихме още малко хляб. В хлебарницата продавачката ни нарече момчета, на което аз и се озъбих и казах, че отдавна вече сме юноши.
Зад волана седнах аз, а Костя с картата на града до мен. Благополучно излизайки на булеварда, по който вървяхме преди половин час, ние тръгнахме към източната част на града. Преминавайки по много дългия мост река Об, ние се оказахме в плътен поток коли. Благодарение на опитния навигатор, благополучно излязохме по хитроумни разклонения в края на града.
Публикувай отговор