Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

Справочник за превод на техническа литература, схеми на отделни системи, често срещани повреди при отделните възли и други.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#31

Мнение от emo66 »

Глава осемнадесета „Иртиш – Об – Енисей” (3 част)

Да зяпам много наоколо нямаше кога, но все пак забелязах, че Новосибирск е млад от гледна точка на архитектурата град. На изхода на града ние заредихме колата догоре и се преоблякохме „походно”. Беше горещо и затова по нас нямаше много дрехи. По това време ни свърши питейната вода. Нямаше откъде да си налеем и се наложи да си купим. Дааа, за пръв път в живота си купувах обикновена вода. По-точно не аз, а Костя, който се върна с петлитрова бутилка най-обикновена чешмянка. Като се отдалечихме още малко от града, ние спряхме след знака „Питейна вода”. Парчето ръждясала тръба, което стърчеше от земята, може и някога да е било източник на отлична питейна вода, но сега съвсем не беше. Поради това, че второ денонощие почти не бях спал, вече направо ме тресеше. Отстъпвайки волана на Костя, аз моментално заспах в леговището.
Събудих се след три часа. За това време Костик бе навъртял с нашия железен кон двеста километра. Той ми съобщи, че сме навлезли в Кузбас (Кузнецкий басейн – най-големият въгледобивен район на Русия, център на металургичната и химическата промишленост. Б.пр.). От бордовия дневник се виждаше, че са започнали хълмове и се срещат почти само коли с десен волан. Тъй като беше време за обед, решихме да хапнем. Спирайки извън пътя, седнахме на тревата на двадесетина метра от шосето. Като понапълнихме червото, продължихме нататък.
Определено освежен, аз седнах зад волана, а моят неуморен съекипник зае междинното положение между легналото и седналото на съседната седалка. След някакви си 30 километра вече влизахме в Кемерово. Град, разбира се солиден по площ, състоящ се от неголеми блокове. Много добре развита трамвайна мрежа. Улиците, като във всеки руски град – възтесни, но пък главната улица – много широка. Колкото и да е странно, преминахме през града бързо, даже неусетно. Завивайки от второстепенна уличка на главната, ни спря ченге – банална проверка на документите. Освен това ченгето се поинтересува как преминава автопоходът ни и каза, че в Минск има брат. Пожелавайки ни на добър път, ни върна документите. Минавайки още малко по главната, пресякохме много широката река Томь, на брега на която имаше електростанция на въглища. Като сериозни енергетици определихме, че има или 6 енергоблока, или три двойни. Излизайки от града, ние отново бяхме спрени от ченге на изхода. След като ни провери документите, ченгето каза, че не ни светят стоповете. Ако ги оправя веднага, няма да ме глоби, иначе няма да стане. Наложи се да взема отвертката и да се разровя в стоповете. Но съдейки по всичко ни съжали и върна документите на Костя. Обърнах внимание, че на отсрещната страна на шосето стоеше „петорка” с наши номера. Колата беше от Брест. Носейки на нашата предна броня и на кърмата същите бяло-червени белоруски номера, някак си не се удивихме, че виждаме такива на пет хиляди километра от дома.
Костя съобщи, че отива да спи, шмугна се в хралупата отзад и се умълча. Аз карах към Красноярск. (Вярно, вместо да свия към Мариинск, подкарах към Анжеросужденск. Минах няколко километра, и като разбрах, че съм се преебал, обърнах и се върнах обратно. Завивайки в нужното направление, не се вписах в завоя и с рогчето на бронята съборих крайпътно стълбче. Ето какво се случва, когато се колебаеш да завиваш или не!) Още незаспалия Костя се заинтересува, що за маневра е това?
Шосето тръгна хълмисто и през гори, но за малко. Състоянието на асфалта внушаваше доверие и бе почти изключително. Пътуваше се добре, докато не ни налетя ревящ вятър и не зачеса як дъжд. Понеже се изпотиха стъклата, пуснах парното. Наложи се да намаля скоростта, защото пътя всъщност стана река. Освен това забелязах, че дясната чистачка се държи неадекватно. Оказа се, че е превъртяла в шлиците. За да не пречи, я изкривих и я завързах за антената. Остана само шофьорската. Но тази неприятност не ми развали настроението.
Дъждът спря така бързо, както и започна. Вече се караше спокойно. Аз редовно прослушвах звуците, които издаваше нашият Москвич, но чак сега можах да отделя звънтящия звук, който се носеше някъде отдолу. Чак сега започна отчетливо да се чува и можах да поставя диагнозата. Това бе карданът, и по-точно се бе разбила втулката в опашката на кутията, където лагерува предната част на кардана. Появил се е луфт, а от него е звънтящия звук. Ето този факт ми развали настроението. Е, до Байкал оставаха около 2 000 км и мислех, че кутията ще ги издържи, преди да се скапе окончателно. Споделих тези мисли с Костик, но това не го впечатли особено. Някак неусетно преминахме Мариинск, който запомних с трамваите. Пътят, както преди бе еднообразен и неинтересен. Зад прозорците преминаваха твърде белоруски пейзажи. Свечеряваше се. Преминавайки край залегнало в засада с радар ченге, бях спрян веротно от скука. Провери документите само. Е, така и така бях спрял, заредих на близката бензиностанция 20 литра най-чист А80. Тук обърнах внимание на нещо странно. Не знам как да го опиша, но във въздуха летяха огромно количество пеперуди. Локвите от скорошния дъжд представляваха каша от бели крила, водата не се виждаше, а само 2 – 3 слоя пеперуди. И това откакто сме излезли от Новосибирск. Имаше места, където канавките бяха бели като през зимата.
В този момент се събуди Костя и взехме да мислим за спирка. Нямахме никакви идеи, но да повтаряме снощния кошмар с комарите съвсем не искахме. Минавайки река Косуль видяхме, че от шосето към реката има отклонение. Бреговете бяха пусти, с изключение на някаква будка. Спирайки, ние изследвахме подходите и решихме да се установим за спане именно тук. Реката не беше широка, но бе, такава една, криволичеща.
Будката се оказа помпена станция. Някъде вътре в нея нещо равномерно си бучеше. Редом минаваше нефтопровод, което прочетохме по табелките. Докато Костя готвеше, аз се наврях под Москвича. Отново, слизайки от пътя бяхме откачили гърнето. Но мен повече ме интересуваше състоянието на скоростната кутия. Луфтът добре се усещаше, но реших, че не е чак толкова страшен.
Вечерта бе решено да опитаме руската водка. Тя някакси ни се стори по-добра от нашата, като първо впечатление. Седяхме на брега на реката и водехме оживени разговори. Планирахме следващите си действия, спирките, почивките и прочие мероприятия по протежение на останалия ни път. Когато се стъмни, легнахме да спим.
Събудихме се късничко. Както обикновено закусихме с останалите от вечерята картофки с месце. След това се хванахме да се приведем в порядък. Като начало бе решено да се изкъпем. Понеже брегът на реката бе стръмен и хлъзгав, аз не се учудих, а много добре и от сърце се посмях, виждайки как Костя се хлъзна и изора с голия си задник към два метра в калта. На брега даже останаха два равномерни коловоза. Също така, по време на бръсненето, моят съекипник случайно настъпи сваленото огледало за обратно виждане, което акуратно се пукна на четири части. Сега седейки зад волана ще се наблюдават няколко пъти повече коли, намиращи се отзад. Забравих да кажа, че докато се къпехме настъпахме на дъното на реката тръба, която явно се явяваше въпросния нефтопровод. Представям си, какъв гъз ще настане надолу по реката, ако се пробие някъде тая тръба. Докато събирахме багажа и се готвехме за тръгване, решихме да метнем една табла, и Костя ми трясна един най-позорен марс. Чак такъв позор досега не бях изпитвал.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#32

Мнение от emo66 »

Глава осемнадесета „Иртиш – Об – Енисей” (4 част)

Доливайки на Москвича масълце и водичка, го запалих. Всъщност, не от първия път. Тоя издухан двигател се тресеше, сякаш му е станало голямо предварението. Да си призная честно, с това запалване се твореше някаква лъжа. Ей-така, от само себе си двигателят започваше да детонира, или не теглеше, като го настъпим по-яко. После се оправяше.
Костик излезе на шосето и със знаци ми показваше, че със засилка ще мога да изскоча на пътя по много стръмния наклон. Като изкарах колата на асфалта, предадох управлението на Костя, а сам удобно се разположих на предната седалка. Пътуваше се спокойно. Пътят вървеше основно през поля и равнини. Ние вече толкова свикнахме с колите с десен волан, че нормалните ни се виждаха чудни. Минавайки около 50 километра, ние видяхме нещо, наподобяващо планини, но те отплуваха някъде далеч в дясно от нас. След това преминахме границата на Красноярския край и видяхме на хоризонта огромни, бълващи черен дим комини. Това бе, съдейки по всичко, Назаровската ТЕЦ.
Понеже отдавна не бяхме влизали във връзка, включих телефона и изпратих два СМС-а. И един получих. Буквално след четири километра видяхме табела „Красноярск 179, Иркутск 1262”. Чак не ми се вярваше, че до мечтата ми са останали малко над хиляда километра.
Близостта до Байкал внесе оживление и нова вълна добро настроение, защото след Урал аз бях станал малко равнодушен към разстоянията. Пътуваш и отброяваш километрите от къщи, а до Байкал има да се пътува още и още. Каква е разликата две ли, три ли хиляди са останали до него? Има да се „пили” още яко. А тук останали хиляда и малко – дреболия.
Минавайки река Чулым, ние бяхме удивени от размерите и. Насред полето изглеждаше достатъчно контрастно и широко. Тя разбира се, е по-малка от Об и Иртиш, но доста ефектно изглеждаше, особено от моста. Преминавайки р. Чулым, ние видяхме на хоризонта кафяво-рижа пирамида, явно с изкуствен произход. Беше камара нещо си. Пътувахме и гадаехме какво ли добиват там, или обратно – какво изхвърлят или складират. Поради това, че времето бе горещо, имаше мараня и се виждаха миражи (сякаш по асфалта има локви).
След някакви си пет километра зад пирамидата се показаха димящи комини и три грамадни охладителни кули. Местната електростанция, работеща на въглища бе избълвала такава камара пепел, че в Белорусия няма такава планина, с която да я сравня. Докато разглеждахме панорамата на електростанцията, колата ни влезе в Ачинск. Първото транспортно средство, което ни се изпрачи на пътя, бе солиден трамвай. Придържайки се към главния път и не виждайки никакви табели, ние така навлязохме в града, че се загубихме. По едно време даже завивахме от крайната лява лента надясно, но намирането на изход от града все си беше неуспешно.
Дааа, читателю, аз спокойно съм си карал из Петербург, Мурманск, Новгород, Екатеринбург и Новосибирск, да не споменавам по-малките градове, н в тоя дрислив Ачинск се загубихме. Аз даже не знаех в каква посока да карам. Спирайки на светофара, попитахме за пътя мужик в черна Тойота. Обяснявайки ни първоначалната посока, той после ни настигна и каза да караме след него. И след десет минути вече излизахме от града. Браво, пич! Има го още шофьорското братство, значи.
След Ачинск ландшафтът зад стъклата не се измени, което не може да се каже за настилката. Покритието беше превъзходно. Пътувахме не чак много бързо, но съвсем не бавно. Сто километра преди Красноярск си сменихме местата. В плановете ни влизаше посещение на околностите на Красноярската ВЕЦ и затова ни предстоеше преминаване през града. 40 км преди Красноярск отбихме на бензиностанция, където освен бензин продаваха и обикновено наливно масло. Зареждайки 20 литра бензин, продължихме нататък. Пред самия град шосето стана четирилентово за около 2 – 3 километра. Виждайки табела „КРАСНОЯРСК” ние веднага отбихме в тази посока. Изминавайки около километър, се оказахме на кръгово. Нещо ми подсказваше, че трябва да караме наляво, но завих в дясно. Минавайки през някакъв промишлен район, видяхме огромна табела „Пункт за изкупуване на вторични суровини”.
- Ооо, Костя! Вече знам къде ще предадем Москвича, ако се счупи, - казах аз.
- Знаеш ли Паша, и аз се сещам, - каза Костя.
Съвсем скоро излязохме от пределите на града и пътувахме по полето. Влизайки в някакво село попитах мужиците, които пушеха домашна махорка край лавката как да стигнем до Дивногорск, където е язовирната стена. Прогнозите им бяха неутешителни. Трябва да се върнем, да минем през половината град, за да пресечем Енисей, после през останалата половина покрай реката до изхода на града. И след още 20 километра ще стигнем стената на язовира. Близостта на Красноярската ВЕЦ се подразбираше от мощните 500-750 киловолтови далекопроводи. На хоризонта се виждаха хълмове, а и полетата не бяха равни, а наклонени.
Обръщайки, тръгнахме да щурмуваме града. Въпреки че трябваше да караме все направо, ние още два пъти спирахме да питаме запътя. Като покарахме така направо, се оказахме на моста през Енисей. По-точно е да се каже на мостовете. В Красноярск реката се раздвоява и по средата има остров. През двата ръкава са прехвърлени километрови мостове, по които и пресякохме Енисей. Нататък бе въпрос на техника – тръгвайки край реката, питахме още веднъж за пътя, и се мушнахме под ЖП мост към изхода на града. Излизайки от Красноярск шосето хукна по хълмове, ту стръмно изкачвайки се по тях, ту стръмно спускайки се. Движението бе плътно и ние карахме в колона, задържана отпред от кран. Изкачванията и спусканията не бяха дълги, но много стръмни. Нашият Москвич, спирайки с двигателя на втора скорост се засилваше до 80 км в час. Това бе звън на двигателя! След малко повече от 20 километра стигнахме Дивногорск. Като пообиколи градчето, шосето стигна Енисей и минавайки по моста, продължаваше за Абакан. Но ние не се качихме на моста, а пропускайки го, подкарахме към сивата бетонна стена на ВЕЦ-а, разположена на около 600 метра от моста. Излизайки от колата, нас най-напред ни се прииска да се спуснем до реката, която мамеше с прохладата си. Въпреки че бе още едва 5 след обед и слънцето си печеше, до реката бе хладно, особено ако вятърът подухнеше от отсрещния бряг. Стената бе оградена от ограда и по-близо от 300 метра не можеше да се приближим. Зад оградата се виждаше портал и административни сгради.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#33

Мнение от emo66 »

Глава осемнадесета „Иртиш – Об – Енисей” (5 част)

Но ние не се успокоихме и тръгнахме да търсим подход от другата страна. Заобикаляйки зданието откъм тила, ние искахме да се изкачим по хълма до края на стената и отгоре да погледнем към язовира. И оттук не стана. Пътя ни пак прегради ограда, надписът на която гласеше, че ни е бедна фантазията какво ще ни се случи, ако ни хванат в района. Спускайки се обратно, вече ядосани, тръгнахме към моста. Решили да пресечем и да опитаме да намерим място за спане на другия бряг, успяхме да се скараме, и за да разберете точно за какво, трябваше да сте там.
Притиснат от хълмовете и стената, Енисей на това място не е широк, само половин километър. Но за да пропусне такъв голям дебит, реката имаше доста така, силно течение. Разбивайки се в основите на моста, водата се пенеше, бучеше и образуваше турбулентни водовъртежи. Гледайки отгоре на силното течение, ти се струва, че моста се накланя и пада.
Стигайки средата на Енисей, запечатахме на фотоапарата речната панорама. Също така като глупаци постояхме десет минути в очакване на екскурзионния катер, който се показа на хоризонта и се приближаваше към нас. Но на повече от 200 метра от нас той обърна и отплува обратно към Красноярск. Докато се подмотвахме в очакване на катера аз споделих с Костя мисълта, че чантичката с документи е добре да държим с две ръце и по-далеч от перилата. Защото ако тя, да не дава бог, падне във водата, то за нас ще започнат истинските приключения. Докато ние вървяхме и коментирахме, кой пръв трябва да скочи в този случай, неусетно стигнахме другия бряг. Недалеч от моста на бетонен ръб старичък мужик ловеше риба, но улов не се виждаше. Може би уловът бе станал плячка на бягащите наоколо песове, но по-скоро тук просто не кълвеше. Изминавайки по пътя 400 метра, ние се натъкнахме на съвсем прилична отбивка към брега. Поразсъждавайки, че това е оптималното място за спане, ние се върнахме обратно, за да вземем колата. По обратния път успяхме да разгледаме корабоподемника, разположен на левия бряг (по течението). Той представляваше всъщност огромно желязно корито, в което влиза кораб. После по яка ЖП линия това корито с лебедки се изтегля до върха на стената и оттам го пускат в язовира, проточил се 500 и повече километра до самия Абакан. Разбира се, ескадрен миноносец това корито няма да побере, но екскурзионен катер, като този у нас на река Свилочи ще се чуства там съвсем свободно.
Мястото на нашата потенциална почивка се оказа автомивка. Всички идваха тук, за да измият железните си коне. Нас това въобще не ни смущаваше, и затова не обръщахме на съседите си никакво внимание и се занимавахме с нашите си работи. Костик майстореше дънна въдица, а аз се опитвах да разпаля примуса, но той или не гореше въобще, или гореше заедно с корпуса, създавайки предпоставки за взрив.
Също така ми се прииска да оправя центровката на нашия Москвич, но всъщност я разбутах тотално. Благодарение на транзисторната система скачаха снопове искри, но не когато трябва. Ядосвайки се, зарязах тази идея и оставих нещата така, както са.
Свечери се. Останахме сами и спокойно си седяхме на брега. Огън не бяхме запалили и затова бе решено да вечеряме без топла храна. Когато мръкна, извадихме на предния капак всички хранителни продукти и вече искахме да вечеряме, но тук възникна проблем – мушичките. Тези дребни мушици на момента ни се залепяха по лицата и започваха безпощадно да хапят. Отивайки към брега в хладината, ние усещахме, че мушичките намаляват.
Странно, до самата вода, където е хладно ги няма, а само да се приближиш до колата, на пет метра и започва ад. Да докарам колата във водата не се реших (всъщност не ми дойде и на акъла), затова ни се наложи да бягаме от предния капак до реката и обратно. Наливаш водка, пиеш я до колата, грабваш нещо за мезе и бегом към реката!
Стоейки до брега и гледайки осветената машинна зала на Красноярската ВЕЦ, на мен изведнъж така ми се прииска да съм там, че попитах Костя:
- Слушай, дали ще ни кажат да си ебем майката, ако си направим устата за една екскурзия в централата през нощта?
- Ами дай да опитаме, за питане пари не вземат.
- Абе ще ни кажат... , - преживявах аз.
След кратки дебати с Костя аз повярвах, че имаме шансове да видим що е то Водно електрическа централа, и затова, вземайки в качеството на пропуск бутилка белоруска водка и пакет цигари, тръгнахме.
Идеята бе такава : да уговорим началник-смяната на станцията да ни покаже машинната зала. През нощта всички са на подчинение на началник-смяната, даже и охраната.
Оказа се, че яко грешим. Отивайки на портала, бяхме посрещнати от трима охранители, единият от които носеше автоматично желязо. Обяснявайки причината за нашето посещение, получихме категоричен отказ. Оказа се, че те имат две нива на охрана – първото са тези, а второто – ченгета. Ако всичко е било толкова просто, някой терорист отдавна би донесъл хексоген и би гръмнал стената и централата. Тогава цялата сто и двадесетметрова стена вода би се изляла върху Красноярск, намиращ се по-надолу по течението. И на града с почти милион жители би му се ебала майката.
Излязохме навън и докато пушехме, си говорихме с охраната, на която това явно и доставяше удоволствие. Обсъдихме много неща – заплатите, политиката, риболова и т.н. Разбира се охранителят не можа да ни разкаже каква е точно мощността на станцията, как регулират натоварването и прочие интересуващи ни като печени енергетици моменти. Но пък ни разказа, че корабоподемникът не работи вече от 10 години и ВЕЦ-Красноярск е единственото предприятие наоколо, което не се е скапало и да се работи тук е доста престижно. Като побъбрихме още малко, се върнахме при колата. От тази визита ни хартиса бутилка водка, с която решихме да се почерпим за пристигането на Байкал.
Посред нощ ни разбуди младежка група с молба да ги откараме до отсрещния бряг. Предлагаха ни даже 150 рубли. Но тази сума не ни впечатли и им казахме да си гледат работата. Още поне двадесет минути слушахме пияните им гласове, които крещяха към рибарската лодка, клатушкаща се насред Енисей. Но оттам също им отказаха и на компанията и се наложи да върви пешком по моста.
Тази нощ друго интересно не се случи.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#34

Мнение от emo66 »

Глава деветнадесета „Напред към мечтата!” (1 част)

Събудихме се към осем. Хич не ни се излизаше от колата, но се наложи. Времето беше отлично, но около реката бе не по детски студено, затова се наложи да обличаме якетата. Докато се чудехме какво да закусим, Костя се съблече и реши да се изкъпе в Енисей. Съдейки по това, че изскочи от водата толкова бързо, колкото и влезе, си направих извода, че водичката е доста студена. Докато подреждахме багажа и се готвехме за тръгване, аз проверих техническото състояние на нашия Москвич, и също така дорисувах с маркера линията до Красноярск.
Сега поглеждайки към капака, можеше да се гордеем, че синята линия, вървяща по картата стига почти до Байкал. Запалвайки и подгрявайки двигателя, не ми хареса, че не държи добре празните обороти. Като помудрих малко с отвертката по карбуратора, позатегнах някои кабелчета, постигнах що-годе устойчива работа на мотора. Но „на студено” все така не искаше да развива нужната мощност и се налагаше да го изчакваме да се загрее.
За този ден имахме грамадни планове. Веднага след тръгването се канехме да посетим Красноярските стълбове. Оглеждаме ги без да се застояваме излишно и вземаме курс към Иркутск. При добро разпределение на времето утре през деня ще сме на Байкал. Веднага след излизането от Красноярск в посока Дивногорск е разположен резерватът „Стълбовете”. На неголяма площ, около 50-60 кв. км са разположени невисоки скали, които в продължение на много векове, под въздействието на вятъра, водата, колебанията на температурата са придобили причудливи форми, напомнящи ту лице на старик, ту на птица. Съответстващо на какво приличат, народът ги е нарекъл с простички имена – „Дядото”, „Бабата”, „Внучката”, „Перата”, „Лъвската врата” и т.н.
Но да стигнем резервата се оказа не чак толкова проста работа. На няколко пъти спирах, оглеждахме отбивките, на два или три пъти стигахме до Красноярск и тръгвахме обратно. В края на краищата намерихме отбивката към Стълбовете. Паркирайки колата, тръгнахме да се разхождаме из резервата. Разбира се, да разгледаме всички скали нямахме нито време, нито желание. Затова бе решено да се ограничим с разглеждането на една скала само. Отдалечавайки се от пътя към половин километър, от нас бе избрана една невисока, но стръмна скала. Даже не точно скала, а възвишение. Малко още помислихме и се закатерихме по нея. Изкачването беше доста така, стръмничко и затова повече се движехме по хоризонтала. Въпреки че се изкачвахме кратко, все пак успяхме добре да се изпотим. Но за това спомагаше топлото време. Стоейки на върха, се поснимахме, поседяхме, разгледахме открилата се панорама на Енисей и тръгнахме обратно. Разглеждането на Стълбовете бе приключило. По обратния път се поизмихме в студена планинска рекичка, от което получихме нов заряд свежест и бодрост.
Скачайки в колата, поехме към Красноярск. Още на входа на града ни се наложи да спрем и да посетим магазин. Съекипникът ми настоя, че е необходимо не само да попълним продуктовите си запаси, но и да мушнем по огромна порция сладолед. Аз го подкрепих на сто процента за това и две порции по 250 грама се прехвърлиха от хладилника в нашия Москвич.
След още някакви си 5 минути нашият бежев сандък на колела пътуваше по Красноярските улици в оживения автомобилен поток. Трябваше да минем през целия град и това ми разваляше настроението. Колкото и да е странно, пътувахме нормално и уверено. Имаше доста табели „Иркутск” със съответната посока, което облегчи излизането от града.
Минавайки по една улица, аз бях впечатлен от огромното количество пух от тополи. Улицата бе бяла като през зимата и даже имаше малки преспи. Също така видяхме катастрофа. На някаква японка (предполагам Хонда) беше отнесена цялата предна част, а в отсрещната канавка, в храстите се бе забил УАЗ. А на самия изход на града аз грубо наруших правилата. И по-точно – минах ЖП прелез при забранителен сигнал. За тази работа от няма нищо може да се остане без книжка. В края на краищата излязохме от града. Костя извади лъжица и се хвана да яде сладолед. Понеже карах, не можех да му правя компания. Оставаше ми само да слушам възгласите му и да преглъщам. Тъкмо той приключи със сладоледа, аз отбих на бензиностанция и изпомпвайки в резервоара на нашия железен приятел 33,56 литра превъзходен бензин му предадох руля. А сам аз, въоръжен със супена лъжица, се заех да поглъщам огромната порция превъзходен сладолед.
Жалко, че това удоволствие продължи само 15 минути. Но пък добре се подкрепих и взех да усещам приятна тежест в стомаха. Запалвайки цигара, се разлях на седалката и се кефех. Настроението беше приповдигнато. Съдейки по табелите, до Иркутск оставаха някакви си 1021 км. За нас това вече не беше разстояние. Когато виждаш, че всичко се случва, както си го мислил, започваш да дишаш по-леко и те залива вълна на оптимизъм.
Пътят бе нормален и неинтересен. Асфалтът бе равен, но не нов и тук-таме се случваха дупки и пукнатини. Често минавахме през населени пунктове. Преминавайки през малките селца, обърнахме внимание на следния факт – много ясно се вижда по състоянието на къщите и дворовете как живее човека. Стопанин ли е или не. Водка ли пие или работи.
Зяпайки наоколо, нищо ново не виждахме, но отбелязвахме интересни детайли. Ето например, на километричните стълбчета кратни на десет цифрите са изписани с червен цвят. На изкачванията в страни от пътя има доста сандъци с пясък. Това е навярно за на зима, когато тук всичко замръзва и колите буксуват по баирите.
Малко след три часа след обед нашия екипаж бе на подходите към Канск. Няколко километра преди града, отдясно се появиха някакви масивни постройки, оградени с два реда бодлива тел. Наистина, всичко бе ограбено и западнало, в това число и оградите. Но гледката бе депресираща.
Веднага след поста на ДПС завихме наляво и по околовръстното започнахме да заобикаляме града. Но по едно време това околовръстно влезе в града. В същото време в небето се извършиха конкретни изменения и пред нас, над самия Канск увиснаха мощни тъмни облаци, които сякаш се бяха закачили за високите димящи комини на някакъв завод. Успели по това време да огладнеем, ние решихме да се подкрепим, но тъй като да спираме би било глупаво, решихме да го направим в движение. Докато Костик караше по улиците на Канск, аз нарязах хляб и страхотно вкусен сервилат. Към това си отворихме и по пакет кефир (Кефирът е нещо подобно на разредено и леко вкиснало кисело мляко, ама братушките си го кльопат... Б.пр.). Изведнъж рязко и силно заваля дъжд. Заради счупената от моята страна чистачка аз нищо не виждах, затова единственото ми развлечение бе да си пия кефира. Дъждът спря така, както и започна – изведнъж. Нашият Москвич се качи на моста през река Кан, постоя на светофара и излезе от града. Пак започнаха полета и тук-таме селца. Шосето вървеше успоредно на ЖП линията, като сегиз-тогиз я пресичаше.
В много населени пунктове се мяркаха не руски физиономии. Дръпнатите очи и плоските лица говореха за това, че в тези краища се разхожда бурятска кръв. Вряза ми се в паметта безкрайно дългото селце Ингаш. Представляваше една единствена улица, но поне 5-6 километра. В това селце видях момиченце на 3 – 4 години. Интересното бе, че имаше почти бели руси коси и европейски черти на лицето. У нас в Белорусия съм виждал много такива деца, но тук са голяма рядкост. Скоро селцето Ингаш свърши и започна Долен Ингаш – два пъти по-дълъг. Така както дългите населени пунктове нас периодически ни тормозеха и участъците в ремонт на пътя. Тези участъци бяха много дълги, по 15-20 км. Карахме бавно. Спираше ни не техническото състояние на нашия кон, а техническото състояние на пътя и прочие непредвидени фактори, като спрелият на прелеза влак с 14 вагона. Веднага след прелеза започна пак участък в ремонт. Наложи се да стискаме геврека и зъбите си, да мърморим псувни през зъби и да караме нататък по тая друскавица. На този участък ни изпревари камион, който караше кокошки. Като гледах бедните бройлери как се мятат из кафезите, сигурно немалко от тях са издъхнали.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#35

Мнение от emo66 »

Глава деветнадесета „Напред към мечтата!” (2 част)

След двадесет километра се оказахме на превъзходен асфалт, по който бързо се дотъркаляхме до границата на Красноярския край и Иркутска област. (Край, област и район са различни, но в административно отношение сходни деления на територията на Русия. Б.пр.) Пропътувайки още 15 километра, ние спряхме в крайпътно кафе, в недрата на което изчезна моят съекипник. Костя се върна след 5 минути и разказа, че е поръчал вечеря. Ама страхотно е, читателю, да мушнеш една топла супичка и освен това – да хапнеш и второ. Не бих казал, че се наплюскахме до откат, но и не останахме гладни. Абе с две думи, напълнихме червото. За всичко това платихме 120 рубли. Нормално. Тъй като се свечеряваше и Костя бе пропътувал зад волана около 400 километра, то да въртя геврека седнах аз. Гледайки хубавия гладък асфалт, Костя сподели мисълта, че не му се вярва, че след Тайшет ни чакат 200 километра „гравийка” (Да си изясним това понятие. „Гравийка” не е точно „черен път” по нашите разбирания, а път, на който настилката е валирана с валяци смес на пръст, дребен чакъл, смляна сгурия и разни неизвестни неща върху изравнена с булдозери основа от едри камъни по трасе, което е прекарано през техните „гори тилилейски” – сибирската тайга. Там например не си правят труда да правят виадукти през някои дерета и между хълмовете, а просто ги засипват с пръст. Тези „гравийки” са доста равни и прави, те не заобикалят и не изкачват хълмовете, а по насипа си вървят напред. Често са и с четири платна. Върху тази основа по тези трасета се предвижда, след години, да има четирилентови магистрали. Б.пр.). По това успяхме и да поспорим. Но когато влязохме в Тайшет, съмненията на Костя моментално се разсеяха. Кръпка върху кръпка на асфалта в самия град, каша някаква, и безкрайно, до гуша много ЖП прелези, пак в самия град.
Тайшет е огромен железопътен възел. От него на изток тръгват Байкало-Амурската (БАМ) и Транссибирската магистрала, на юг тръгва отклонение за Абакан, а в западно направление – линията за Москва. Градът всъщност, е малък. На изхода от града влязохме на бензиностанция. Колата ни зареди момиче на 18 – 19 години. Попита колко всъщност събира резервоара на моята кола и колко да го напълни. Момичето не беше достатъчно красиво да се заигравам с него. Но пък я помолих да предаде поздрави на Ходорковски. Все така се случваше, не можех да заредя спокойно и нормално на бензиностанция на „ЮКОС”!
Веднага след града пак спряхме на прелез, пропускайки товарен влак от 56 вагона. Тук обърнах внимание, че освен бариерите, прелезите са снабдени и с метални щифтове, които се издигат отдолу, за да не могат супер умните водачи да преминават на червено.
Скоро започна дългоочакваната „гравийка”, която сменяйки се с асфалт продължи към 40 километра. Хубавото беше, че участъците гравийка не бяха продължителни и се създаваше впечатлението, че няма да са много и дълги. В района на Алзамай пътят беше в прекрасно състояние и аз почти бях си помислил, че приключението е свършило, но грешах. Притъмняваше. Костик се накани да спи и затова спряхме, за да си подреди леглото. Вместо да си оформи леговището Костик взе ролката тоалетна хартия и се скри в гората. С което ми даде лош пример – на мен също ми се прииска да си пообщувам с природата и на него му се наложи да ме почака.
А по-нататък започна нещо такова, че проклех всичко на света. Скоро асфалтът свърши и започна гравийката. Табела край пътя гласеше, че този участък от пътя се поддържа от някое си Пътно-строително управление и гравийката ще продължи още 20 – 25 километра. Съдейки по това, че някой бе написал с големи букви на табелата със спрей „ПЕДЕРАСИ”, не ни се налагаше да чакаме нещо добро.
Наистина, докато влезем на гравийката, и веднага ни се откачи ауспуха. Околностите се огласиха от оглушителен рев и трясък. Псувайки здраво, спрях и се наврях под колата да оправям гърнето. Съединението от вида „тръба в тръба” толкова се бе разхлопало, че не държеше. Гумените ленти, държащи гърнето се бяха скъсали и двете и то се държеше само на изпускателната тръба за купето отзад и на резонатора отпред.

Изображение

Имаше го и това – тъкмо оправиш гърнето, и след сто метра отново излиза. По време на поредния такъв ремонт аз силно се изплаших, когато от резервоара на акуратни капки ми прокапа нещо. „Мамка му! Пробихме резервоара!” – впрегнах се аз, не виждайки в тъмното, че тече „по” него, а не „от” него. Помирисвайки капките, стигнах до извода, че са обикновена вода. Източникът на теча бе притрита бутилка от минерална вода, съхранявана от нас в багажника.
На десетия път ми писна да оправям гърнето и си карах вече така, шумничко. На втора скорост, бавничко, спокойно си карах. По-бързо не беше желателно, защото гравийката представляваше дъска за пране с доста сериозни вълни.
Насрещни и в нашето направление коли имаше малко, но пък имаше доста насрещни влакове. На участък с дължина поне пет километра, където шосето вървеше успоредно до ЖП линията аз срещнах два влака. Като възпитан шофьор, (пък и за майтап) аз превключвах от къси на дълги, но машинистът на електровоза разбира се, не правеше същото.
Както и се очакваше, след 20 километра гравийката свърши и започна асфалт. Да пътувам с ревящо гърне не ми се искаше, но не спрях и така стигнах до Нижнеудинск, огласявайки всичко наоколо със силен рев. Колкото и да е странно, Нижнеудинск преминах бързо и правилно.
Бе дълбока нощ и нямаше накъде да бързам, и затова след Нижнеуденск карах с не повече от 60-70 км в час. Не мога да кажа какъв бе асфалтът, но го имаше. Вярно, след 20 километра свърши. Знакът, стоящ край пътя гласеше, че следващите 35 километра ще ми се наложи да се влача на втора скорост. Забравих да разкажа за шегаджиите, които доста грамотно бяха замазали със синя боя табелата „ХИНГУЙ”. Не я бяха замазали цялата, а само някои нейни букви. Ти, читателю, се сещаш кои...
И така, оказвайки се отново на гравийката, опитах да разпусна. Пускайки по-силно музиката, започнах да си мисля за приятни неща. Но не успях за дълго. Отново в главата ми се завъртяха гадни мисли и вътрешният ми глас започна да сипе проклятия по адрес на пътните строители в крайно нелитературни обороти и изрази. Почти час и половина аз се друсах по тази тресяща ни дъска за пране докато не пристигнах в село Булюшка.

Основната забележителност на това селце бе крайпътното кръчме, около което се бяха подредили за нощна почивка поне двадесет ТИР-а. Веднага след заведението тръгва як баир. Наклонът бе стръмен и затова се наложи да стъпя на газта по-силничко, и то отрано. Понеже колата бе с откачено гърне, мисля, че се събудиха не само шофьорите на ТИР-овете, а и живеещите в близките къщи хора.
За моя радост, буквално след пет километра започнаха да се появяват намеци за асфалт, под формата на засипани с пясък участъци от пътя. След още километър тръгна нормално шосе, което след пет минути ме докара до град Тулун. Беше малко преди шест сутринта и аз преминах града в утринния здрач. Хареса ми моста през широката (като нашата Берьозина) река Ия. Хареса ми и утринния Тулун. Навсякъде – жълти мигащи светлини на светофарите, минимум коли и широки, къси улици. Обичам ранното утро и затова настроението ми се вдигна. Даже влизането в дълбока дупка на изхода на града не го помрачи.
А дупката беше яка. Налетях в нея на излизане от мост, носейки се с висока скорост и затова когато я видях, не можах да реагирам. Изтрака свитото до ограничителните тампони окачване и май още нещо, навярно, предния мост се удари в асфалта. Ударът бе толкова силен, че го усетих със задника си. Размина се. Москвичът продължи невъзмутимо нататък. Настрани не дръпна, чукания нямаше, вибрации отсъстваха. След някое време забравих за това произшествие.
Червеното слънце изгря някъде към пет и половина. Аз спрях да оправя за пореден път излязлото гърне и да се полюбувам на изгрева. След това отбих на бензиностанция, където капнах в резервоара на нашия приятел 15 литра по 11,1 руб. на литър.
Не обръщайки внимание на това, че новият ден е встъпил в правата си, шосето бе пусто. По банкета често се виждаха спящи тираджии, а японки с десен волан и облепени с тиксо муцуни спяха по пресечните шосенца. От разположените наблизо блата и протичащите наоколо реки по пътя се стелеше бяла, но вече неплътна мъгла.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#36

Мнение от emo66 »

Глава деветнадесета „Напред към мечтата!” (3 част)

Настъпи един от най-великите дни в живота ми – денят на сбъднатата ми мечта. Но за това е рано още да говоря. До Иркутск оставаха към 300 километра.
Минавайки през село Тулюшка, спрях на ЖП прелез. И изведнъж като от нищото, се появи пич на десетина години и започна да моли да му дам да яде. Аз му теглих една майна, казвайки му, че нямам нищо за ядене. Но добре го беше измислил дребния – на всеки 10 минути по Транссибирската магистрала преминават влакове. И от спрелите на прелеза коли може да се проси милостиня.
Между другото, по отношение на гърнето. Използвайки здравото въженце, с което бе намотан листа ножовка вместо дръжка, аз привързах гърнето към купето. За известно време забравихме за това шибано гърне.
Към шест и половина Костя се събуди и аз му предадох руля, а сам започнах да го компенсирам откъм сън. Заспах мигновенно. Измъченият ми от гравийката и от гърнето организъм моментално изключи. Вярно, след четири часа Костя ме събуди и ме помоли да му помогна с гърнето. От високата температура въженцето се стопило и се скъсало, и гърнето отново напомнило за себе си. Набързо справяйки се с тази повреда, продължихме нататък. До Иркутск оставаха около 90 – 100 километра и на мен вече не ми беше до сън. Преминавайки Усолье-Сибирское и заобикаляйки по голяма дъга Ангарск ние бяхме вече около Иркутск.
Настроението ни бе превъзходно. А знаеш ли, драги ми читателю, колко авторитетно стоеше нашият Москвич на пътя! Идеше ми да се пръсна от гордост, че това е моята кола!
Веднага след Ангарск шосето се разшири и стана на четири ленти. Поради това, че моят съекипник в големите градове се чустваше неуверен зад волана, отбихме на бензиностанция, където се сменихме и едновременно капнахме в резервоара 20 литра бензин по 11,1 руб. на литър. Освен това за пореден път гърнето взе да ни създава проблеми. Този път, вече се бе скъсало окачването на тръбата отзад на купето. Наложи се да огънем желязна пръчка, намерена тук на бензиностанцията под формата на скоба и така да го закрепим. Точно в 12,30 местно време влязохме в Иркутск.
Отначало пътят вървеше покрай битака. За това свителстваха рекламните табла, че тук се продават най-евтините гуми, резервни части и т.н. Аналогично на нашия Ждановичи. (Аз бих казал – на Илиенци или пък на района около Сточна гара, ако става въпрос само за части за коли... ? Б. Пр.)
След това преминахме доста дългия мост през река Ангара. На хоризонта се виждаха пристанищни съоръжения и кранове, а по реката плуваха два кораба. Аз държах направление покрай Ангара, но все пак леко се заблудих. Виждайки до пътя двама мужици, спрях до тях, за да попитам за пътя.

- Извинявайте, ще ни кажете ли как да стигнем до Байкал?
- Абе за какво ти е Байкал, бе!? – тоя явно беше пиян.
- Мечтая да го видя, - казах аз, разбирайки, че от този главоч нищо няма да науча.

По-нататък се случи следното: мужикът, поглеждайки надписите по колата и номерата съобрази, че не сме местни. И това се сети да попита:

- Е ти кво, с тази хуйня ли пристигна от самия Минск?
- Да, - отговорих аз.
- Ей, погледни, - обърна се към приятеля си – хохлите са дошли при нас с тази хуйня чак от Минск.
- Не сме хохли, а белоруси, - поправих го аз.
- Абе ква е разликата, все едно сте оттам...

(Хохлы – така руснаците наричат украинците. Явно тези пияници не правят разликата и нас биха ни нарекли сърби, турци, гърци или румънци ... Б. Пр.)
По това време мужикът явно нещо се възбуди и с приятеля си се опитаха да влязат в колата, за да ги закараме някъде. Но ние пък взехме, че тръгнахме без тях.
От мотането из града датчикът на температурата премина отметката от 100 градуса, което ни принуди да спрем на една неоживена иркутска уличка да изстинем. Докато моторът изстиваше, аз успях да вляза в контакт с местното население и да узная в детайли по-нататъшния ни маршрут. Освен това, видях едно много красиво, с дръпнати очи момиче – бурятка. Висока, симпатична, с идеална фигура... впечатли ме. Както после ми обясниха – била е „мулатка”. Смес на европейска кръв с бурятска.
В края на краищата, температурния режим на двигателя се възстанови и ние продължихме нататък. Малко сбъркахме, аз тръгнах към Листвянка през някакво село, а не както трябва, но резултатът бе един – нашият Москвич с голяма скорост се носеше към Байкал.
Пътят бе превъзходен по качество и много красив. Изкачванията се сменяха от спускания, и после пак изкачвания. В дясно от пътя, някъде дълбоко в горите, на брега на Ангара бяха разположени многочислени санаториуми – за това свидетелстваха табелите.
Настроението на нашия екипаж бе много възбудено, от вълнение аз честичко пушех. Постепенно ние преминахме едно, две, три села отбелязани на картата и накрая видяхме табела „ЛИСТВЯНКА”. След това започна изкачване. Скъпо бих платил, за да преживея още веднъж същото.
Става въпрос за тези десет секунди, след като преминахме върха и видяхме това, което ще помня за цял живот...

Изображение

От ляво бе планински склон, в дясно започваше пешеходна пътека, оградена с плътен бордюр. А в далечината – небесно синята шир на Байкал.

Достигнахме го!!!
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#37

Мнение от emo66 »

Глава двадесета „Байкал” (1 част)

Да, сбъдна се мечтата на идиота. Само 7127 километра от дома и съм на Байкал.
Спирайки край пътя, първата ни работа бе да се спуснем до езерото. Да, читателю, истината казват, че в Байкал е най-чистата вода. Приближавайки водата, аз виждах камъните под водата на 15-20 метра от мен. И това е сериозно, не се шегувам!
Най-напред се измих със студена, ободряваща вода. После ме обхванаха дълбоки философски мисли, а след това се заговорихме с мъж, който се оказа, че е долетял от Москва със самолет, за да види Байкал. Той ни светна, че брегът, който виждаме отсреща е на 40–50 км и виждаме всъщност върховете на хълмовете, а не самия бряг. Също така ни разказа доста полезна информация.
Докато разговаряхме с човека, аз изпратих два СМС-а. Един на приятелката ми, и един на колегите в работата. Също така по това време ни се беше разхлабило гърнето и решихме да го постегнем. Интересна картинка се получи. На минаващата покрай нас делегация японски туристи се наложи да ми прескачат краката, стърчащи изпод колата. Стягайки гърнето, тръгнахме към Шаманския камък. За целта обърнахме и изминахме в обратна посока към петстотин метра.
Шаманският камък... (http://nature.baikal.ru/obj.shtml?obj=skala&id=shamanskii) Колко легенди са свързани с него! В стари времена качвали заподозрения в някакви злодеяния на този камък, около който беснеели белогривите вълни. Обикновено той не издържал самотата на скалата, признавал си и се каел. Но основната легенда за появяването на Шаманския камък в началото на Ангара звучи приблизително така:
Имал старецът Байкал 7 синове и една единствена дъщеря – красавицата Ангара. Ден и нощ се трудели синовете за своя баща, но всичко, което спечелели, Ангара пропилявала. (Малко пояснение – в Байкал се вливат 7 по-големи реки, а се оттича една – Ангара. Б. пр.) Узнала някак тя, че там, накъдето залязва слънцето живее богатирът Енисей. И в една прекрасна нощ, тръгнала да бяга Ангара при своя възлюблен. Събудил се Байкал, но понеже не можал да я настигне, хвърлил огромен камък за да прегради пътя на шавливата си дъщеря. Но не успял - Ангара заобиколила скалата и в края на краищата се срещнала с любимия си.
Легендата събужда въображението и не се стреми към установяване на разочароващата истина. Всъщност Шаманският камък е само върхът на подводния хребет, праг, проточил се в оттока на Ангара от Байкал от бряг до бряг.
Действително, читателю, възмалък е камъкът. Стърчи в средата на Ангара камъче буквално на метър-метър и половина от водата, и за него се разказват легенди. Казват, че преди бил по-голям, но откакто построили Иркутската ВЕЦ, нивото се вдигнало и той малко потънал.
Фотографирайки се на фона на камъка, се заговорихме с пичовете, които бяха седнали на капака на колата си да ядат пушен омуль. Аз им подарих от нашите белоруски рубли, а те ни поканиха да споделим угощението им. Мотивирайки се с това, че аз сельодка не ям, ние им отказахме. Глупак! После разбрахме как сме сглупили.
Тъй като вече беше минал обяд, решихме да не се задържаме повече в Листвянка, а да караме в Иркутск, откъдето да се снабдим с продукти. Освен това искахме още по светло да си намерим някое живописно местенце около остров Ольхон, където да се установим.
По пътя от Листвянка към Иркутск моят неуморим съекипник предложи да спрем някъде, мотивирайки се с това, че в стомаха му се образувал вакуум. Чуствайки в корема си пустота, и аз не бях против да се подкрепим, затова след две минути бежевият Москвич сви в гората към някакъв санаториум. Отдалечавайки се от шосето на 50 м, ние извадихме на капака хранителните припаси и се заехме да „натъпчем мешките”. Докато похапвахме, аз обърнах моето и на Костя внимание на растящото недалеч оранжево цвете. Това бе най-истински Жарок. (За такова цвете става въпрос - http://www.liveinternet.ru/users/lenkin ... t75452771/ , името му може да се преведе като „пламъче”, „жаравче”, абе нещо такова, огнено и пламенно. Там в Сибир си расте на воля, иначе и като стайно цвете го отглеждат. Б. пр.) Това растение си расте основно в Сибир. Всички опити на моите родители да го завъдят от семена се увенчаха с неуспех. Накрая те някъде прочели, че семенцето трябва задължително да премине през хранителния тракт на някоя птица и чак тогава е способно да поникне.
Истина ли е това или не, не зная, но в Сибир тези Жарки са море. Тръгвайки от Минск, аз получих от баща ми задача да откопая и да донеса такова цвете заедно с корените. Но точно сега не го направих.
Солидно подкрепени, продължихме нататък. Поглеждайки таблото с приборите, видях, че не е лошо да „подкрепим” и ръждивия ни мустанг. Но по причина, че той се хранеше изключително с бензин, се наложи да отбием на бензиностанция. След няколко минути отново карахме към Иркутск. Минавайки през село Бурдаковка, видяхме край пътя хранителен магазин. За да не се мотаме по града и да не висим в задръстванията, ние заедно стигнахме до извода, че е необходимо да си напазаруваме храна именно тук.
Това бе обикновен селски магазин, но въпреки мизерния му външен вид, имаше достатъчно добър избор от стоки. Още в Минск аз предложих на Костя да отпразнуваме появяването си на Байкал с барбекю. Тъй като барбекюто се прави с месо, нас най-напред ни интересуваше месото. За съжаление, имаше само телешко и пилешко. Тъй като Костя не обича телешко, поискахме да ни претеглят два бройлера. Когато продавачката донесе двете обезглавени кокошки, аз се шашнах от размера им. Баси птицекомбината, дето ги е завъдил! Освен бройлерите купихме стандартния комплект: хляб, бира, водка, минералка, кондензирано мляко и в добавка – две кутии домашна сметана. На входа на Иркутск Костя купи от пазара една малка, колкото главата ми, зелка. Пак там, на входа на града, възникна малък инцидент. Тръгвайки от пазарчето, откъдето купихме зелката, аз забелязах, че колата сякаш някой я държи отзад. Москвичът нещо не теглеше като хората. След пет минути, изпреварилата ни маршрутка ни свирна и бурятите с дръпнати очи нещо жестикулираха отвътре и ни сочеха задната ни гума. Не беше трудно да се досетим защо – задната дясна гума бе спаднала почти до джантата.
Спирайки до тротоара, се хванахме да сменяме гумата. Поради това, че праговете на Москвича бяха толкова изгнили, че крикът влизаше в купето, се наложи да се възползваме от предварително приготвените дъсчици за подлагане. И въпреки това, колата без малко да падне от крика, защото даже и подложените дъски сплескаха гнилия праг. Успешно слагайки резервната, тръгнахме да търсим гумаджийница, която за щастие се оказа на 50 метра, но от другата страна на улицата. Можеше да се предположи, че спуканата гума е диверсия на работещите там, които понякога разпиляват гвоздеи по околните улици и щеш-не щеш ти се налага да ги търсиш за ремонт.
Но като извадиха гумата, стана ясно, че диверсия няма. Просто вътрешната е била лошо монтирана, прищипала се е и се притрила. Докато ни лепяха гумата, успях да науча как да излезем от града и местонахождението на подходящите места за свободно лагеруване около остров Ольхон.
След 10 минути гумата бе готова и метната в багажника. Домързя ни да я сложим на колата – ще върви и така. Пичовете от гумаджийницата се оказаха доста грамотни и ние без проблем по нарисуваната от тях схема излязохме от града. Вярно, аз сглупих и малко пообиколихме, но това е дреболия, случва се.
Десет километра шосето вървеше по стръмни хълмове и аз за цялото това растояние не можах да изпреваря един автобус. Но после хълмовете свършиха и успях. Пътят вървеше през поле, а хълмовете останаха в дясно и вече едва се виждаха на хоризонта. Състоянието на асфалта бе добро и си пътувахме доста бързичко. Свечеряваше се, шосето бе пусто. В колата цареше работна обстановка, но се чустваше и някаква лека тържественост. И как не – стигнахме Байкал! Настроението бе отлично и ме изпълваше веселост, насочена предимно към Костя.
Неусетно навъртяхме 65 км и стигнахме Уст-Ординск, който остана някъде в ляво. Малко преди града ни изпревари бяла Волга, пълна с буряти с дръпнати очи. Волгата свирна, приветствайки ни за добре дошли в Бурятия. И аз не им останах длъжен и натиснах дълго клаксона. През поля, ливади и горички пътят ни отведе в Баяндай, където шосето завиваше в дясно, и влизайки с голяма скорост в завоя, на излизане от него едва не отнесох ято гълъби, разхождащи се по пътя. Но за щастие, успяха да се разлетят в последния момент над капака. Докато бяхме още в града, Костя предложи да заредим, но аз отклоних предложението му.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#38

Мнение от emo66 »

Глава двадесета „Байкал” (2 част)

Колкото и да е странно, пътят бе страхотен. Гладък асфалт, спускания и изкачвания, гори, поля, по които на оранжеви петна растяха много Жарки. Но за съжаление, „оркестърът не свири дълго” и скоро асфалтът се смени с гравийка, в началото на която имаше табела „Внимание, работят БЕЛАЗИ”.
Скоростта на гравийката падна до 20 км/ч. Понеже бе късно, БЕЛАЗИ не видяхме. Преминавайки през няколкото населени пункта, видяхме там коренните жители – буряти с плоски некрасиви лица с дръпнати очи. Също така често край пътя се мяркаха някакви стълбове, на които като гирлянди висяха шарени ленти. Ние с Костя стигнахме до извода, че това са някакви бурятски ритуални места. Ето например, у нас в Белорусия аз често виждам в началото на населено място край пътя кръстове. Същото е навярно и тук.
Гравийката, по която карахме, представляваше нещо като дъска за пране, и Москвичът ни целият вибрираше, като предаваше тези вибрации и на нас. Но пък пейзажите бяха живописни. Отдясно, откъм страната на Байкал имаше малки хълмове, по които растяха нарядко лиственици. Друсайки се по гравийката, екипажът ни преодоля последните 40 км от селището Еланцы и излезе на кръстопът. Табелата гласеше: надясно – Хужир (това е на остров Ольхон), наляво – Сарма. Не ни се ходеше на Ольхон и затова завихме към Сарма. Между хълмовете се мяркаше заливът Малко море и сега ни оставаше само едно – да си изберем място за лагер.
Методиката на търсене бе проста до безобразие – виждайки отбивка към езерото, ние трябваше щателно да я проучим откъм наличието на живописно заливче с място за лагер. Както и преди Байкал се криеше зад ниски хълмове и затова, виждайки отбивка, аз спрях Москвича и притичах до върха. Оттам видях красиво заливче, няколко барачки и много коли (2 – 3 броя). Заето!
Нищо не ни оставаше, освен да се върна при колата и да продължим търсенето. Изминавайки около 400 метра, видяхме още една отбивка. Този път на разузнаване отиде Костя. По-точно изтича като млад сайгак (ловец на бурятски, бел. пр.). В това време аз се заех с несложни математически изчисления и стигнах до неутешителния извод - ако продължим още по крайбрежието, за обратния път може и да не ни стигне бензина. По моите сметки най-близката бензиностанция бе на 140 – 150 км, а в резервоара имаше малко бензин.
Костя отсъства доста дълго. В това време безнадеждно се стъмни, а аз успях да изпуша три цигари. В края на краищата се появи и заяви, че е намерил приказно място – горичка, поле с растения, цветовете на които излъчват божествен аромат и прочие прелести. Но до водата са минимум 500 метра. Виждайки, че в тъмното по-хубаво място няма да намерим, решихме да отидем на намереното от Костя. Отначало Костя бягаше пред колата и показваше пътя, двата коловоза на който не се виждаха добре от тревата и малките камъни. Но после аз го извиках да показва отвътре, и изкачвайки се по хълмчето, някак не забелязахме как сме излезли от пътя и караме по тревата и заобикаляме камъни. Всъщност височинките наоколо представляваха голи, обрасли с трева хълмчета, рядко се срещаха самотно растящи лиственици и огромни обли камъни - валуни. Затова и не беше трудно да се загубим, читателю.
В края на краищата предната престилка на Москвича се закачи за камък, а пътя ни прегради дере. Наложи се да спрем и да се огледаме.
Ще отбележа, че това бе безполезно, защото в тъмнината по-далеч от носа си нищо не можеш да видиш. Оставаше единственото правилно решение – да спим точно тук, на хълмчето, и като станем сутринта по-раничко, да намерим мястото и пътя от него до Москвича. Така че решихме да вечеряме тук, неизвестно къде точно, на хълма.
Първо Костя ми тегли няколко майни за сериозния пропуск с бензина, все пак той предлагаше да заредим. После и двамата се разстроихме от обстоятелството, че от тръскането пластмасовата опаковка на сметаната се е сцепила и разляла, добре поне, че бе в тенджерката. Наложи се да се въоръжим с лъжици и да гребем направо оттам. Пийвайки водка и обилно замезвайки (90% от мезето представляваше разлятата сметана), легнахме да спим.
Събудихме се в девет и нещо, посред някаква гъста мъгла. Изгледът от прозорците на Москвича бе доста разочароващ – голи каменисти хълмове, и дявол знае къде се намираме всъщност... Хич не ни се ставаше и затова още половин час нашият неуморен екипаж се търкаля в топлите завивки и си задаваше въпроса на Чернишевски „Какво да се прави?”. Накрая решихме следното: Костя, като спец в кулинарията, остава при колата и подготвя шишчетата, а аз се спускам към Байкал, намирам цивилизовано местенце и се връщам до колата, така да се каже, прозвънявам пътя отзад-напред.
Вземайки със себе си ролка тоалетна хартия, аз тръгнах към гъстата горичка на около триста метра от нас. Съпоставяйки посоките на света, разположението на езерото и моя курс, Костя веднага отрази в бордовия дневник всичко, което мисли за методиката ми на търсене и за мен самия.
Прекарвайки приятно известно време в горичката, аз излязох на склона над залива. Спускайки се от високото, отначало видях струпани доста строителни материали, а по-далеч, до самата вода видях „Волга”. Изгледът към залива бе просто приказен. Тръгвайки по брега, срещнах собственика на Волгата и поговорих с него. Той ме светна, че е дошъл от Ангарск и риболовства тук вече три дни. Също така каза, че вече прибира въдиците и се кани да тръгва, затова ни посъветва да идваме и да се настаним на неговото място. Оглеждайки подходите към мястото, се забързах към Костя. От залива към гравийката водеха два пътя. Изучавайки единия и излизайки на шосето, лесно намерих нашия Москвич, който бяхме хакнали незнайно къде в тъмното. Костик вече бе приготвил шишовете и ме чакаше. Нахвърляйки багажа в колата, тръгнахме.
Колата бе с муцуната нагоре и малко трудно държеше празните обороти, но слава богу запали. Спускахме се дълго, заобикаляйки камъните. Тръгвайки по гравийката, Москвичът ни спря пред стръмен и дълъг към 100 метра баир. Първият опит приключи с неуспех още в началото на наклона. Сърцето на нашия кон не теглеше на ниски обороти и взе да глъхне. Наложи се да върна двадесетина метра назад и да се засиля. И така, педалът е в пода, Москвичът реве и вие, но в началото на баира имаме вече добра скорост. Моята задача е да заобикалям големите камъни и да внимавам да не вляза в дълбокия коловоз. На малките камъни, с големината на юмрук не обръщаме внимание.
Носейки се нагоре с 35-40 км/ч нашата кола се тресеше и подскачаше по камъните. Друса яко, но все пак се движим. Всъщност, не за дълго. Десетина метра преди върха нашият железен кон се осра. Спряхме, пак не за дълго. Скачайки на спирачките, аз не можах да спра колата, която ускорявайки назад, се свличаше обратно надолу. Виждайки, че работата приема сериозен обрат, направих рязка маневра с волана и Москвичът застана напреко на пътя. След това, напред и внимателно, се спуснахме долу. Знаех, че задните спирачки са кофти, а предните без товар трудно ще спрат колата, но честно да си кажем, и предните не работеха като хората. Повече решихме да не рискуваме тук, и тръгнахме по другия път, където наклонът бе доста по-полегат. Този път Москвичът на пределна скорост успя без проблем да го преодолее.
Спускайки се до водата, паркирахме колата и се хванахме да си строим лагера. Сърцето на нашия ръждив кон замлъкна поне за седмица, която планирахме да прекараме на това място. Докато човекът си товареше багажа във Волгата, дойде още един мужик. Както той разказа, този залив го купил някакъв китаец и сега тук карали строителни материали за построяването на туристическа база. И понеже гредите и дъските може да изкушат някого, той ги пази.
Човекът с Волгата ни показа улова си – големи и малки окуни. Освен това ни остави мрежата си, като каза, че му е по-лесно да си купи нова за 100 рубли, отколкото да си играе да разплита старата. После се качи в колата и замина, а ние останахме сами да се наслаждаваме на живота.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#39

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и първа „Академичният залив” (1 Част)

Именно така се казваше живописната лагуна, на брега на която си построихме лагера. Първата ни работа бе да си съберем дърва, с които имаше малък проблем. Тънки клонаци се намираха, но за по-яки чукани се наложи да се катерим по хълма. Когато огънят се разпали, се хванахме да си готвим, като менюто се състоеше от приготвените от сутринта шишове, накиснати в марината. За съхранение на течните ни запаси съобразителният Костя устрои хранилище направо във водата, което представляваше пирамида от камъни, във вътрешността на която се криеха всички бири и водки. Неизвестно с какво, но това съоръжение силно привлече местните чайки, които бяха доста така, наглички. Докато аз надувах десантната лодка, Костя направи една дънна въдица и я метна във водата.
Рибата не кълвеше и ние не се задълбочихме в риболова. След 10-15 минути по поляната взе да се разпространява ароматът на печащите се шишове, и ние, вече гладни предвкусвахме богатата трапеза. Съвсем по темата, докато слагахме обяда, дойде мужикът, пазещ строителните материали. Той леко се оживи от моето предложение да го почерпим и се включи на трапезата. Ще отбележа, че се държеше съвсем културно и не досаждаше.
По неговите думи, мястото се ползвало с голяма популярност, но ние сме първите, които идват тук с кола с бяло-червени номера. Изпивайки бутилка „Байкалска” водка, ние с Костя стигнахме до извода, че тя си е съвсем нормална и с нищо не се отличава от нашата. Като се подкрепихме, решихме да се напарим в баня.
Някой преди нас бе сковал от колове и летви рамка – паралелепипед и загънал всичко това с полиетилен. Получило се бе евтино и здраво. А идеята на банята е такава – построява се каменно огнище – камина и половин ден се горят дърва вътре, за да се нагреят камъните. Когато камъните вече са в кондиция, жарта се изгребва, и всичко това се покрива с рамката. Вътре се създава парников ефект и ако отгоре върху найлона се сложат допълнително одеала и спални чували, то топлината се запазва доста дълго.
Оперативно натрупвайки дърва и разпалвайки огъня в банята, ние зачакахме да се загрее, като не забравяхме да мятаме по някое дърво отвреме на време. Докато банята се загряваше, Костик поплува в Байкал, а аз обиколих околностите и поснимах. Също така, недалеч от лагера намерих клещи и ги прибрах при инструментите. Ще послужат.
Костя след къпането се прояви като къщовник и измайстори чудни подпорки за окачване на тенджерката над огъня. Най-накрая индикаторът за готовност на банята, представляващ капка вода, със съскане се изпари. Ние изгребахме жарта и покрихме камъните с рамката, върху която метнахме одеалата и спалните чували. Тъй като в тази местност преобладаваха хвойновите дървета, то и метличките за банята бяха хвойнови.
Банята е яко нещо! Разбира се, не може да се сравни с нормална баня нашата паянтова рамка, под която за двама си беше доста тесничко, но топлината бе достатъчна, за да се напарим и да се почустваме достатъчно добре. При това никой от моите познати, напарвайки се до побъркване не се е потапял след това в най-чистото езеро на света. Някой ще каже, че всеки водоем може да замени след баня Байкал. Може и да е така, но пък ние се топвахме в Байкал!
Напарвайки се до скърцане, целите в иглички от хвойната ние седяхме на брега и пийвахме от местната бира „Колчак”. Много биха казали, че в това няма нищо изключително и нима в това е щастието? Няма да споря, но в този момент аз бях щастлив. В краката ми се плискаше езерото, за което толкова време бях мечтал. В непринудена обстановка ние с Костя седяхме и мятахме камъни в прозрачната вода, периодично се напарвахме и топвахме в езерото.
След третото напарване банята издъхна. Иначе казано, като поляхме камъните за четвърти път, водата не стана на пара. Е, „Хубаво беше, ама малко беше”, - казахме си ние и се върнахме при колата.
По това време пристигна Камаз и и нашият съсед-пазач се хвана с шофьора да го разтоварват. Като разтовариха поредната порция строителни материали, дойдоха при нас да поговорим. Но единственият въпрос, който ги интересуваше, бе има ли жена с нас и кого ще праснем при необходимост. Бих казал, доста тъп въпрос.
Скоро Камазът замина, а ние си разпалихме огъня и започнахме да готвим. Докато езиците на пламъка облизваха сухите клонки лиственица, превръщайки ги в превъзходна жар за шишовете, аз извадих въздушната пушка, която любезно ми предостави за пътуването Антонио Бандерас. Отлични мишени се явяваха плуващите недалеч от брега чайки. Но пушката бе маломощна и едва хвърляше до тях, така че на птиците им беше през оная работа - с леко недоволство просто се отдалечаваха малко.
Менюто за вечеря бе шишове и картофки, поради което се наложи леко да разделим огъня. Добре похапвайки, се заприготвяхме за сън. Костя остави маратонките си до огъня с идеята, че сутринта ще ходи със сухи обувки. Моите чудни литовски маратонки при намокряне пускаха боя, в резултат на което краката ми бяха сини като на мъртвец.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#40

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и първа „Академичният залив” (2 Част)

Някъде на разсъмване ни събудиха двама ебалници, които се появиха с пърпореща моторна лодка. Питаха за някаква мотороремонтна станция и бяха насочени от мен в посока остров Олхон.
Утрото дойде влажно и мъгливо. Не ми се спеше и затова излязох от колата и се хванах да разпалвам огъня. По неясни причини в лагера ни цареше пълен безпорядък. Кутията с боклука бе обърната и съдържанието бе пръснато по цялата поляна. До огнището се сушеше само едната Костина маратонка, а втората намерих след час случайно на 50 метра, до водата. Бордовият дневник бе останал на предния капак и от влагата бе бухнал като втасало тесто.
„Чайки”, - помислих аз. Явно търсейки вкусни остатъци са пръснали боклука от кутията. Но какво правеше маратонката толкова далеч, е загадка за мен и досега.
Разпалвайки огъня и откъсвайки от бордовия дневник една страница, аз написах писмо на моята възлюблена, което мислех да изпратя от Иркутск. Знаейки от опит, че ще се прибера преди пристигането на писмото, съобразих съдържанието с това. Свършвайки тази работа, изведнъж страшно ми се прилови риба. След две минути дънната въдица, която измайстори Костя, бе впрегната в работа. Още не успял да я заметна, и се наложи да я вадя – на третата кукичка се бе хванала блестяща с червените си перки плотва(на български - червеноперка , б.р.). Поради това, че съм кофти рибар, изпуснати риби имаше доста. Но да се лови бе интересно, още неуспял да заметнеш и да закачиш влакното на клечката и усещаш как кълве и дърпа и се налага да вадиш. В тези хазартни занимания ме завари Костя, като се събуди – бях хванал пет парчета. Решавайки да не се занимаваме с дребосъци, ние оставихме една по-едра за стръв, а останалите пуснахме и се заехме да готвим.
За закуска пак имаше шишчета. Пийвайки си бира, се разхождахме край брега, като хвърляхме по едно око на дънната въдица, но спря да кълве. Поразсъждавайки, че сериозната риба на дънна не се лови, Костя предложи да разплетем мрежата, която ни остави пичът с Волгата. След около час бяхме готови. Но решихме, че 100 метра ни е много, и я направихме на 2 по 50. Завързвайки вместо тежести камъни, а вместо поплавъци пластмасови бутилки, ние се хванахме да я разставяме. Ако някой в този момент се е разхождал по околните хълмове, то вероятно нищо не би разбрал и би се чудил, защо двама идиоти тичат нагоре-надолу по брега и правят с ръце разни странни движения. Мрежите поставихме така:

Изображение

Изваждайки от колата таблата, ние, пийвайки чай, седяхме и чакахме резултата. Настроението бе приповдигнато, а ние безделничахме: поиграхме табла, стреляхме с пушката, лежахме в колата, пак пиехме чай и бъбрехме.
В един момент, когато бяхме заели хоризонтално положение в колата, отнякъде се появиха две безстопанствени кучета. Да ги гоним ни мързеше, затова тази работа вместо нас свърши пушката. Надвечер у нас се появи желание за бурна деятелност. Изработвайки си от марля малко сакче, наловихме от плиткото малко от щъкащия там дребосък и го нанизахме на куките на дънната. Резултатът бе нулев, както и в мрежите.
Костя така се увлече в стрелбата с пушката, че накрая уцели една пеперуда. Рибата, която оставихме сутринта за стръв, аз бях потопил в оцетен разтвор, но, прекалявайки с оцета се оказа, че тя се разпада на съставните си части и не става за нищо.
Пак, както и вчера дойде Камазът и докара строителни материали. След него се появи Уазка, която форсирайки по стръмния наклон, изчезна. Първоначално, докато се разполагахме на това място, не придадохме значение на това, че целият склон е в дупки. Появилият се недалеч лалугер внесе яснота по този въпрос.
За вечеря, както вече се досещаш, драги ми читателю, имаше шишчета. Също така имахме и салют по случай нашето появяване тук с як зелен фойерверк, който аз внимателно пазех още от Нова година. Вечерята завърши с чай. За неговото приготвяне сложихме на въглените канче с вода, което после и с ръкавица се оказа проблематично да извадим. Дошлият да си побъбри с нас пазач на строежа го извади с голи ръце от огъня без никакъв проблем. Нас това силно ни впечатли и дълго се възхищавахме на този мужик с желязната ръка.
Утрото, както винаги бе неспокойно, да не говоря за нощта. През нощта ни се стовари такава буря, че се наложи да скочим от леглата и да затваряме прозорците. Сутринта в нашия лагер се оказа стадо шеметосани крави (без кравар), които не бяха измислили нещо по-умно от това да ни захрупат чудните картофи, оставени на съхранение зад предната гума. Наложи се да изскочим от колата и да им отреагираме със специални ритници. Въздушната пушка също не остана без работа, и като цяло атаката на кравите бе успешно отбита. След кравите ни обезпокоиха онаглелите до крайност чайки, които страшно се интересуваха от съдържанието на кутията с боклука ни. Но няколко изстрела с пушката ги накараха да отлетят.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#41

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и първа „Академичният залив” (3 Част)

За ставане бе още рано, и затова дружно откачихме масата докъм 10 и нещо. Денят започваше с гадно временце под формата на ситен дъжд, което хич не ни вдигаше настроението. Съответно и не ни се ставаше. Но тъй като горивните запаси (дръвцата) за огъня бяха на привършване, така че се налагаше да ги попълним, аз предложих да разиграем на табла свещеното право кой да свърши тази работа.
Явно Фортуна днес бе на моя страна, защото след десетина минути Костя маршируваше по хълма. Аз през това време хванах две червеноперки на дънната и заплувах да проверя мрежите. В първата нямаше съвсем нищо, даже водорасли. Затова пък във втората се бе замотал мощен, към кило, бърнест шаран.
Менюто за закуска бе определено – щяхме да си сварим рибена чорба. Веднага на огъня бе сложена тенджерата и моят съекипник се хвана да свещенодейства около нея, като периодически сипваше в нейните къкрещи недра различни компоненти. А аз взех шарана и отивайки до брега, с моя супер остър нож го изкормих. Вътрешностите, които изхвърлих веднага привлякоха местните чайки. Оказа се, че не само тях – не разбрах веднага защо те изведнъж в ужас търтиха да бягат, докато не видях, че на десетина метра от мен се кани да кацне едричък орел. Но тъй като остатъците от шарана плуваха по вълните, орелът се отказа. Лениво махвайки с крила, той набра височина и се скри зад хълма. Сварявайки за бульон една червеноперка, Костя я изхвърли и нарязвайки шарана, се хвана да го вари по особена, известна единствено нему технология.
Рибената чорба се получи страхотна. Покрай тази работа ние неусетно мушнахме една бутилка водка. Докато ние сме поглъщали с апетит чорбата, в банята успял да се разходи някой гад и да гепи наръч дърва. Отбелязвайки, че това е сериозен намек да я заемем, ние решихме да си устроим ден за баня, и затова, модернизирайки малко огнището по последните тенденции в топлотехниката нашата неуморна компания от двама души го пусна в работа. Поради това, че съоръжението потребява много гориво, не ни оставаше друго, освен да се заемем сериозно с домъкването на прилично количество дърва.

Не бяхме направили по два курса, когато към нас на поляната се приближи синя Уазка тип „Бърза помощ”, от която се изсипа народ – към дванадесет младежи. Измъквайки от колата магнитофон, под звуците на Верка Сердючка моментално си разпалиха огън и взеха да пекат шишове. Не ни пречеха и ние спокойно си мъкнехме дърва за банята. Минавайки край тях, ние поздравихме и продължихме да се занимаваме с нашите си работи.
Най-възрастният от тях, и явно главен попита Костя, сочейки към колата ни:

- Слушай, позната ми е тази кола. Случайно не я ли паркираш в работническия квартал на Иркутск?
- Не. Въобще, ние от Беларус дойдохме, - невъзмутимо отговори моят съекипник.
- Моля!?
- Като не вярваш, върви виж номерата.

Делегация в състав от трима души детайлно изследва нашите номера и произнесе присъда – „Действително са белоруси!”. И се започна...
Водката, прониквайки в аортата способстваше да се започнат задушевни разговори за живота. Нас ни приемаха като най-добри приятели и отношението към нас най-най-добро.В един момент иркутските момчета докараха Уазката до Москвича и направиха фотосесия, след което започна обмен на телефони и парични знаци. Раздавайки им пачка наши десетрублевки, получих в замяна надписана с най-добри пожелания тяхна десетачка. Вече доволно подпит аз седнах да си говоря с руснаците, когато банята бе готова и Костя отиде да се пари. Но забравих да ви опиша нашите съседи.

Глава на компанията бе пич към 35. Като преподавател, той събрал свои студенти и дошли на купон на Байкал. Имаше и момичета, които се заинтересуваха от банята и се скриха в нея заедно с Костя. А пък аз обсъждах с мъжкото население такива глобални теми като ролята на Белорусия в процеса на интеграция, основните концепции и различия в политическите линии на Лукашенко и Путин, ценообразуването на нефтопродуктите в Иркутска област, забележителностите на Байкал и цените за обслужване на японските автомобили. Необсъдени не останаха и такива дребни теми като взаимоотношенията с китайците, доколко ментелява е местната водка и как преживяват местните проститутки.
Докато аз разтягах локуми, Костя през цялото време се пареше в банята с цял харем местни девици. Както после ми разказа, по отношение на банята и метличките те били слабички. Изведнъж, както обикновено става се намери човек, на който мястото с нещо не му хареса и цялата компания ,„евакуирайки” момичетата от банята, взе да си събира багажа. Заминаха си така бързо, както и дойдоха, оставяйки след себе си димящия огън и залятите, изстинали камъни в банята.

Позамивайки се с остатъците топлинка, аз, след като се топнах и в Байкал, отидох при Костя, който белеше картофи за вечеря. Обсъждайки случката, ние стигнахме до извода, че компанията си е тръгнала по друга причина, която трудно може да се формулира. Към този момент небето се смрачи и по-късно вече вечеряхме под дъжда, който обилно ни разреждаше водката и чая. Нямаше какво да се прави и ние, подреждайки леглата, легнахме да спим.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#42

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и първа „Академичният залив” (4 Част)

Този път се събудихме рано. Причина за толкова ранното ни събуждане станаха новите ни съседи. Пристигайки с две коли по две двойки, те натвориха такъв шум, че волю-неволю се наложи да „откачим масата”. Въпреки бурната деятелност на нашите съседи под формата на щъкане нагоре-надолу по поляната и стрелба с пневматично оръжие по консервни кутии, те не ни досаждаха, нито пък ние на тях.
Ставайки, аз разпалих огъня и надувайки лодката, отидох да проверя мрежите. В първата, както винаги, нямаше нищо, а във втората един ситен костур, който докато го разплитах от мрежата хвърли топа. Отбелязах при това, че количеството дупки в мрежите, през които спокойно мога да си провра главата се е увеличило. Ние с Костя отдавна бяхме забелязали плуваща около брега ондатра, която вероятно се е сблъсквала с мрежите ни. Обаче, както казва народът, на нея мрежите са и през оная работа. Това зверче спокойно може да прегризе и дебело въже.
Връщайки се в лагера, пийнахме чай, хапнахме супичка и поиграхме на табла. Както винаги, аз победих. Нямаше какво да се прави и дремнахме малко. После Костя отиде да разглежда околностите, а аз безделничех в лагера. Като се върна Костя, пак хапнахме и пак поиграхме на табла.
Докато моя съекипник го нямаше, при мен дойдоха новите съседи. По-точно единия пич (към 40-те) и дебелата му жена ( или любовница). Този доста се превземаше и с него не ми беше интересно да си говоря. Да се огледа другата двойка бе сложно. Те бяха млад пич и млада мацка, която отдалеч изглеждаше симпатична. Тази информация аз споделих с Костя, но тя малко го заинтересува и той се хвана да цели консерви с пушката. Появилият се от дупката си лалугер моментално бе взет на прицел, и получавайки сачма в задника, подскочи към метър във въздуха, преобърна се и се шмугна обратно в дупката. Разстоянието до лалугера бе прилично, затова, драги ми читателю, не се безпокой, вреда не сме му причинили. Проверено е неведнъж на собствения ми и на Антонио Бандерас задници. Докато Костя се опитваше да направи от консервите решето, аз лових с дънната въдица. Хванах две червеноперки на някакви рачета, каквито имаше много под камъните. Не знаейки какво да правя с рибките, ги опекох на жарта, нанизани на клечки.
Останалата част от деня ту дремехме, ту играехме на табла, ту безделничехме. Още веднъж проверявайки мрежата, намерих там още по-малък костур. Показвайки го на Костя, аз го пуснах да си расте.
Моят неуморен съекипник често влизаше да се къпе и единия път даже го загубих от поглед, но вглеждайки се по-внимателно, го открих в средата на залива да размахва ръце.
Вечерта прекарахме край огъня, а като взе да мръква, легнахме да спим.
Събудихме се раничко, и както обикновенно хич не ни се ставаше. Но за този ден бяхме планирали доста задачи и затова, готвейки се да ги реализираме, много-много не се излежавахме.
Основното запланирано мероприятие бе ремонт на гърнето. Докато аз лежах под колата с ключовете, Костя ходи за дърва. Имайки зад гърба си по едно висше образование, ние се обединихме около идеята, че гърнето трябва да се закачи посредством дървени подложки, за да не прегаря връвта, с която го връзваме. Докато аз дялках с брадвата тези подложки, Костя напали банята.
Някой преди нас бе изхвърлил поокъсана капронова мрежа, от която осукахме връвта за връзване на гърнето. Да не описвам подробно процеса, но този път гърнето бе ремонтирано капитално и завинаги. Докато вървеше ремонта, на два пъти покрай нас преминаха нашите съседи. Разглеждайки отблизо втората мадама, изпаднахме в ужас. Баси страшната!
Гряхме банята дълго, но този път си струваше труда. Закривайки огнището с рамката и мятайки отгоре одеала и спални чували, получихме такава жега, че найлонът се разтопи и ми капна на задника. Парихме се дълго, на няколко пъти, като периодически се топвахме в Байкал.
Навярно нашите силни тела предизвикваха интерес у съседките, и по тази причина те бяха откарани от мъжките си половинки в палатките и бяха лишени от безплатния стриптийз. Миехме се щателно, защото кой знае, това можеше да ни е последната баня преди Минск.
След банята реших да проверя техническото състояние на нашия Москвич. И тук ме очакваше изненада – тая гад не искаше да запали. Изпробвайки всички методи, в края на краищата аз изтощих акумулатора. Останах с впечатлението, че електронното запалване прави предварението прекалено ранно. Използвайки манивелата и получавайки на няколко пъти удари през ръцете, предложих на Костя да се помъчи малко. Когато и него го „ритна” през ръцете, търпението ми свърши и аз скъсах шибаните кабели от „вълшебната” кутия, която се явяваше електронно запалване. Подвързвайки по класическия начин системата на запалване, опитах пак да запаля двигателя.
Бахмааму, драги ми читателю! Ако знаех, че проблемът е тук, щях да изхвърля тези прехвалени „мозъци-процесори” още в Минск. Двигателят заработи буквално от половин оборот на манивелата като часовник или шевна машина, както ви харесва повече. Увеличих малко оборотите и го оставих да поработи така, за да зареди загубените нахалос амперчасове.
Приключвайки с колата, ние се поразходихме наоколо, като аз поснимах Костя на фона на езерото. Завършвайки фотосесията, аз отидох да нагледам мрежата. По време на това занятие забелязах, че на хълмчето над лагера има някакво движение. Околностите се огласиха от тънък писък и отчетливо се виждаше, че една врана кълве нещо там.
Оперативно доплувах до брега и притичвайки до върха видях, че враната кълве лалугер. Счупвайки задните му крака го бе лишила от движение, но виждайки приближаването на човека, излетя. Но лалугерът вече бе пътник. Опитвайки се да избяга от мен, той напразно драпаше с предните си лапки. След няколко минути дойде Костя и снима мен и себе си с това зверче. С нищо не можехме да му помогнем, и природата щеше да реши чия плячка ще стане той.
Аз се върнах да проверявам мрежите, но резултат (в смисъл риба) нямаше. В това време Костя готвеше нещо и получавайки от пазача на строителните материали информацията, че някъде на километър от нас живее фермер реши да отиде до там за мляко. Върна се вече по тъмно, без мляко. Фермера намерил, но мляко нямало. Вечеряйки набързо, легнахме да спим.
На следващия ден пак станахме рано. Закусихме, аз отплувах да събирам мрежите, а Костя от единия край започна да подрежда багажа в колата. След като мрежите бяха извадени, аз отидох по-навътре, далеч от брега, за да напълня в пластмасова бутилка от чистата Байкалска вода. Нека имам за спомен. Подреждайки Москвича, с Костя отидохме до брега и хвърлихме във водата по монета, за да се върнем пак.
И така, всичко бе готово. Завъртях ключа и Москвичът бодро забръмча с четирите си цилиндъра, загрявайки се пред дългия път. Свирвайки за „Довиждане”, ние бавно тръгнахме по хълма. Преминавайки през билото, щяхме да се спуснем вече в ниското и аз се обърнах и погледнах за последен път нашия лагер.
Довиждане Байкал! Довиждане Академичен залив!
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#43

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и втора „Пътят за Братск” (1 част)

Не успя за се загрее както трябва нашият ръждив приятел, и ние го подкарахме. Веднага ни предстоеше да преодолеем сериозен наклон, но колкото и да е странно, Москвичът прелетя баира като с крила, без да се задъха. После предстоеше стръмно спускане. Поради недобре работещите спирачки, опирайки гърба си в облегалката, аз натисках с всичка сила педала. Костя също помагаше при спирането, като ми натискаше коляното. Наклона свърши преди от недетските усилия да се строши педала, облегалката или да ми се изкълчи крака. Оказвайки се на гравийката, ние със скорост 20 км/ч взехме курс към Иркутск.
Тъй като времето този ден съвсем не беше хладно, то след десетина минути стрелката за температурата предателски запълзя към 100 градуса. С такава скорост двигателят не се охлаждаше и затова имаше два изхода от ситуацията – или да увеличим скоростта, или да спрем и да чакаме да изстине. Да се увеличи скоростта пречеше гравийката, по която и сега доста друсаше, но спомняйки си думите на моя приятел Антонио Бандерас – „По-висока скорост – по-малко дупки!”, аз вкарах трета скорост и подкарах с 40-50 км/ч. Дупките не станаха по-малко, но вибрациите въпреки че станаха високочестотни, в общи линии понамаляха. След 15 минути температурата се върна в нормални граници. Не знам, може би чистата Байкалска вода има друга топлоемкост, затова машината реагира така.
На пътя се мяркаха доста животинки в лицето на лалугери. Лалугерът е най-любопитното животно. Разхождайки се из степите, той постоянно се изправя на задните си лапи и се оглежда наоколо за приближаващи опасности. А на пътя най-любопитните получават предна броня по тиквата. На няколко пъти пред нас прибягваха от тези зверчета, а видяхме и доста смазани. Ние, слава богу, успявахме навреме да намалим.
Скоро стигнахме селцето Еланци. Тъй като там имаше бензиностанция, ние, разбира се, отбихме на нея. Бензинът бе малко скъпичък и затова заредих само 10 литра. Докато зареждах, обърнах внимание на гумите на нашия Москвич. Скачането по камъните не бе минало без последствия и на предната дясна гума се бе образувал балон, а на задната дясна този процес беше започнал. От лявата страна засега всичко бе наред. Съобщавайки тази информация на Костя, двамата се обединихме около мнението, че ще караме така, докато не гръмне. До вкъщи имаше повече от седем хиляди километра и такива разсъждения бяха върха на лекомислието, но на нас ни беше през оная работа.
Следващите петдесет километра бяха гравийка, която в края на краищата премина в асфалт. Преминавайки през цяло поле Жарки, ние спряхме и се снимахме сред тези оранжеви цветчета, и едно все пак откопахме. Откопахме го грамотно, с все корените и с доста пръст. Посадихме го в саксия, която съоръжихме от отрязано петлитрово шише от вода. Бодвайки до него пръчка, привързахме стъблото към нея и поставихме тази красота в салона. По думите на моя съекипник, да се пътува стана по-приятно. Стигайки Баяндай, отбих на бензиностанция, където бензинът бе вече по-евтин. Капвайки в резервоара 20 литра, продължихме нататък. Няма да описвам пътя до Иркутск, защото го направих на идване. Ще спомена само, че на входа на града ни спряха ченгета, и проверявайки документите ни, ни пуснаха.
Преминавайки основните улици и моста през Ангара, ние отбихме в микрорайон Новоленино, в самия край на града, за продукти. Забравих читателю, да ти разкажа, че моят пра-пра-прадядо е оставил името си на улица в Иркутск. Тя така и се казва – улица Глазкова. По думите на дядо ми, корените нашата фамилия са съсредоточени в Урал, но дали по преме на преселванията, или по своя воля далечният ни родственик се заселил в Иркутск и развил там бурна дейност. По време на разговорите ни с момчетата на езерото аз повдигнах този въпрос и те казаха, че такава улица има и даже от нея получил името си микрорайон Глазково. Но за съжаление, нямах време да търся улицата.
Спирайки до магазина, ние се разделихме. Аз отидох да търся поща, за да изпратя писмото на възлюбената, което написах една сутрин на езерото, а Костя тръгна да се запознава с асортимента на хранителните магазини. Приключвайки с работата в пощата, аз се включих с Костя в обиколката по магазините. И си напазарувахме яко. След това аз изтичах до алкохолния отдел, за да купя четири бутилки Байкалска водка. Идеята бе да си я занесем в Минск и да почерпим приятелите. Подкрепяйки се със сладолед и купувайки допълнително минерална вода, ние тръгнахме. Излизайки от Иркутск, нашият стоманен кон тръгна на запад, оставяйки всяка секунда над двадесет метра зад кърмата. Пътуваше се неинтересно. Този път го бяхме минали веднъж и затова нямаше нищо ново.
Отминавайки Ангарск и леко залутвайки се в Усолие-Сибирское, нашият екипаж вече се бе зарадвал, виждайки табела с евтин бензин. Чак после видяхме ситничко написано, че това са цени за продажба на едро, на цели цистерни. Отправяйки им няколко нецензурни израза, отбихме на друга бензиностанция, на която заредихме в утробата на Москвича 20 литра по 11,6 рубли.
Изяденият в Иркутск сладолед се оказа явно недостатъчен за младите ни организми и буквално след двадесет километра отбихме до пътя, за да се заредим и ние. Подлагайки си здраво със сухоежбина, полята с по литър кефир, аз отстъпих волана на Костя, а сам се пльоснах на предната седалка. Тъй като двигателят ни харчеше доста масло, по около литър на 1000 км, а запасите ни се изчерпаха, тръгнахме да търсим бензиностанция, откъдето да си купим. Търсенето не продължи дълго и скоро аз наливах в двигателя най-евтината минералка от синя туба „ТНК”. Четирите литра ни струваха 171 рубли.
Седейки на предната седалка, аз се опитвах да се занимавам с нещо. Пробвах да поспя, но заради горещото време не ми се искаше да се завивам с одеалото, а ми блестеше в очите. Опитвайки се да осъществя контакт с дома през пет минути вадех от жабката телефона, но нямаше обхват. Да седя и да зяпам пейзажите наоколо ми писна, но все пак отбелязах на едно място събрани много крави.
За осемнадесетте дни на похода си бяхме разказали всички истории и затова пътувахме мълчаливо. На Костик също хич не му беше хладно и затова, минавайки край едно блато с участък чиста вода той спря колата и отиде да се къпе. Както и се очакваше, той се върна доста кален и още сума ти и време го поливах с бутилки вода да отмие кафявия торф. Да отбележа, че от всички членове на екипажа от горещината не страдаше единствено Москвичът, който държеше стабилните 80 градуса.
Времето отиваше вече след седем вечерта и жегата започна да намалява, но това не попречи на Костя да изтича да се изкъпе още веднъж, този път в река. Аз по това време вече бях в обхват и пращах СМС-и. Един на колегите в работата, и един на ненагледната ми. По предложение на съекипника ми написах на колегите, че пътуваме към океана. Към кой – нека сами си блъскат главите. Докато Костя се къпеше, дойдоха отговори, съдържанието на които бе банално – всичко е наред, връщайте се, чакаме ви. След някое време Костя се върна и продължихме нататък.
По шосето честичко се валяха изпаднали дъски, които се налагаше да заобикаляме. И след няколко километра видяхме МАЗ натоварен с такива дъски, който стоеше край пътя и двама пичове нещо подреждаха и укрепваха в каросерията.
Разсичайки със скорост въздуха, нашият железен кон събираше на предното си стъкло различни негови обитатели, основно насекоми. Към девет вечерта на стъклото се бе образувала кора от пресовани комари, мухи и техни части. Видимо на моя съекипник този факт не му пречеше да вижда пътя и той отклони предложението ми да спрем и да приведем прозрачността в норма. Навивайки още двадесетина километра, ние стигнахме в описаното преди селце Тулюшка, където на прелеза хлапета просеха милостиня от преминаващите. Както и следваше да се очаква, бариерата бе пусната и хлапетата не ни накараха дълго да ги чакаме да се появят. Едното просеше от едната страна, а другото – от другата. Явно не го правеха от добър живот. Добре, това бяха момчета, а какво правят момичетата им? Не бях забелязвал много от тях край пътя, но бях чувал доста от разговорите с местните. Тарифите бяха смешни – варираха около цената на бутилка водка.
По линията премина товарен влак и вдигнатата бариера ни отвори пътя нататък. Ние пътувахме паралелно с ЖП линията и почти синхронно с влака, който се мяркаше през брезовите горички.
Свечеряваше се. Преди да влезем в Тулун, ние отбихме от пътя и спряхме да хапнем. По-нататък щях да карам аз, и затова Костя взе да прережда багажа и да си прави легло. Набързо хапвайки и измивайки слоя насекоми от стъклото, аз седнах зад волана. Костя вече бе в колата и дремеше. За да бъда спокоен в отсечката до Братск, се наложи в Тулун да спра на бензиностанция, където капвайки в гърлото на нашата кола 20 литра, аз тръгнах из града да търся изхода към Братск. Следвайки табелите, поставени в центъра на града, аз излязох на някакво шосе. В продължение на 15 км ме глождеха съмнения дали карам във вярната посока, но видях табела и си спомних, че от Тулун всъщност друг път не излиза. Пътят бе без дупки, но с леки дефекти, не много широк, само с две ленти и както и всичко наоколо – неинтересен. Нощта вече бе влязла в правата си и да се разглежда наоколо не бе възможно. Насрещните коли не бяха много, но въпреки това предизвикваха неприятни чуства. При колите с десен волан късите светлини светят в ляво (на нашите светят в дясно), в резултат на което доста гадно заслепяват. Аз заникъде не бързах и поддържах 70-80 км/ч. Пътувах си спокойно. Моторът привично шумеше с отпуснатата си верига.
Когато ремонтирах двигателя, реших да сменя и веригата на газоразпределителния механизъм. Старата не можах да разнитя, затова я отрязах с ъглошлайфа. Поставяйки новата, имах трудности със занитването и не можейки да дам стопроцентова гаранция, че в един чуден момент веригата няма да се откачи и буталата няма да се ударят в клапаните, реших да не я опъвам много.
От старта ни от Байкал бяхме минали почти 700 км и за щастие, проблеми с гърнето нямахме. Моторът разказваше своите четиритактови истории на колата, която от своя страна му отговаряше със скръцване на ресьор или незначително почукване откъм окачването. Нови шумове не се чуваха и затова под съпровода на „ЧАЙФ” аз размишлявах за разни странични неща.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#44

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и втора „Пътят за Братск” (2 част)

Населени пунктове по пътя се срещаха малко, табели въобще нямаше и затова се налагаше да се ориентирам по километража (изминатите километри). Някъде към втората половина от разстоянието асфалтът свърши и пътят пое по бетонни плочи. Фугите между тях бяха добре направени и преминавайки през тях, не ги усещах като неравности. Сега по звука Москвичът напомняше ЖП състав. Поради това, че бетонът имаше рисунък на ромбове (не беше чисто гладък), към шляпането при преминаване на фугите се добави и някакъв непонятен, жужащ слаб звук. Не бе трудно да се досетя, че идваше от гумите.
Буквално след 30 км отново започна асфалт, но шосето някак странно се раздели и стана четирилентово. Странността се състоеше в това, че разделителната полоса бе широка към 30-40 метра. Понякога даже насрещното платно вървеше по високото, а моето в ниското. Имаше доста голяма разлика във височините. Огромното преимущество на това шосе се състоеше в това, че при разминаване с насрещна кола не се налагаше да превкючваме на къси.
След половин час шосето се върна в първоначалното си състояние и мяркащите се в далечината светлини показваха приближаването до Братск. Но преди да попадна в града малко се залутах. Понеже отсъстваха табели, на кръгово движение , воден само от интуицията си свърнах не накъдето трябва. Пообикаляйки малко, накрая намерих верния път и към три през нощта влязох в града. Сега оставаше да намеря посоката към язовира на Братската ВЕЦ, но нещо пак се замотах и навъртях из града излишни 40 км.
Самият Братск е малко градче, като нашите Малиновка и Лошица, но отделните му части и райони са пръснати на голяма територия и са доста отдалечени от центъра. Намирайки пътя за Уст-Кут, в четири сутринта бях вече до стената на язовира. Минавайки по нея на десния бряг, аз отбих недалеч от пътя и легнах да спя.
Събудихме се около 8 часа. По думите на Костя, бяхме нощували в боклукчийска кофа. И действително читателю, наоколо се валяше страшно много боклук. Заключвайки колата, нашият екипаж се изкачи на десния край на стената. Приблизително на това място, където е стоял фотографът, който е снимал тази панорама. Ние също направихме няколко снимки и тръгнахме към средата на стената.
Братската ВЕЦ... Отдавна, преди повече от петдесет години на това място се е намирал страшният и непроходим праг „Падун”, отнесъл живота на много смелчаци, опитали се да го преминат. Имало е разбира се, и такива, които са успявали, но имената им са забравени.
„Падун” отдавна интересувал хидростроителите – просто бил супер удобно място за построяване на електростанция. Тук в епохата на формиране на земната кора под действието на тектоничните сили огромните маси разтопена магма, изливайки се от земните недра образували мощни камари гранитни образувания, които преградили пътя на пълноводната река. Милиони години били нужни на Ангара да пробие тази гранитна преграда на руслото и с ширина километър. Възможно е в тези доисторически времена Ангара да е падала тук като водопад, който разрушавайки постепенно ръба да е отстъпвал постепенно нагоре по реката, като по този начин се е „пробил” този каньон, както например Ниагарският водопад на р. Ниагара отстъпва постепенно към езерото Ери.
Опирайки стената на мощните скали на Нос Пурсей от едната страна и „Гръдта на жерава” от другата хората събрали зад стената дълбоко водохранилище и насочили водите на Ангара към турбините. По гребена на стената има прокарана ЖП линия, а малко по-на ниско – шосе, по което ние стигнахме до средата на стената и се загледахме в разположената в основата и машинна зала. Съдейки по шума станцията не работеше под пълно натоварване - от двадесет работеха четири или пет агрегата. Завършвайки огледа, ние пресякохме ЖП линията и се оказахме на най-високата точка на язовирната стена. До самия хоризонт се простираха тъмно сините, даже черни води на Братското водохранилище.
Байкалските води не бяха успели да помътнеят и бяха все така прозрачни. Да се гледа в черната, безгранична бездна бе страшно и интересно. Но, колкото и да гледаш, друго освен тъмнина там няма да видиш.
Приключвайки с разглеждането на стената, ние се върнахме при колата, където изваждайки пътната карта, усилено затърсихме подходящо място за спирка. Разработваха се два варианта – или се установяваме някъде край язовира, или се спускаме надолу по течението на реката и търсим място на Ангара. Аз бях повече склонен към втория вариант и затова, убеждавайки и Костя, се качихме в колата и тръгнахме в нужното направление.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#45

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и трета „Братското отклонение” (1 част)

Придържайки се близо до реката, ние преминахме през един от микрорайоните на Братск (Хидростроител) и се оказахме на шосето Братск – Уст-Кут. На няколко пъти спирах да говоря с хора, но все попадах на някакви неинформирани. Минавайки край някакъв завод с избити стъкла и рушащи се сгради, Москвичът ни се оказа на разклонение. Десният път бе асфалтиран и водеше в Уст-Кут, а виж на ляво водеше гравийка, която се бе проточила на север. Нашият немногочислен екипаж набързо се обедини около мнението, че имаме страшно много шансове да намерим нещо подходящо именно на тази неизследвана пътека.
След няколко километра тази „неизследвана пътека” стана отлично асфалтирано шосе. Виждайки стоящ край пътя микробус, аз попитах момчетата, седящи в него за някакво място за лагер край реката и бях насочен „два километра направо и после в ляво”.
Така и направих, и след два километра свърнах по гравийка, която след 300 метра ни изведе до вилно селище. Даже висеше табела „СНТ Сибирский ранет”. (Тук малко да поясня. В Русия вилните места, или лозя по нашенски са организирани в нещо подобно на кооперативи, наречени СНТ - Садоводческое некомерческое товарищество – Градинарско нестопанско сдружение. По този начин общо за членовете си прекарват електричество, вода, узаконяват си постройките и т.н. Бел. прев.) Разпитвайки водача на изпреварилата ни преди малко Уазка за място за лагер, ние получихме най-подробно описание на маршрута: „Карате само направо”. Преминавайки направо между виличките, ние навлязохме в гора, и в един момент излязохме на страхотно местенце.
Висок бряг, пясъчен плаж, Ангара със студена като лед вода, борове, много други дървета и построен в единия край обелиск, надписът на който гласеше, че на това място трагично са загинали четири човека. Но нас това не ни смути. Изгледът от брега към реката бе просто потресаващ и да се плашим от това, че на това място някой е загинал бе глупаво.
Хванахме се да си подреждаме лагера. Костя успя и да си изпере някои неща, с което получи по свой адрес доста комплименти от жената, които бе дошла с децата си до реката да се поизмият. Докато се готвеше закуската, той се изхитри и да се изкъпе в реката, с което предизвика още по-голям възторг. Оказа се, че местното население заради много студената вода рядко влиза в нея, особено толкова рано.
След закуската ние изпихме бутилка водка - поради това, че настроението ни бе просто отлично ние си позволихме така да се разпуснем. Понеже нямаше какво да се прави, ние се разположихме на високия бряг и извадихме таблата. След три партии - два марса и една нормална загуба - аз разбрах, че днес не ми е ден. Костя мяташе заровете като бог и му се падаше точно това, което е му е нужно, за разлика от мен.
Признавайки си якото поражение, аз отнесох таблата в колата. Десет минути полежахме под напичащото слънце и се опитвахме да задремем, докато на хоризонта не се появи тъмно синя „деветка” и не спря до нас. От колата излязоха две жени и две дечица - на девет и на 4-5 години. На нас тази компания не ни направи особено впечатление и продължихме да се търкаляме по местата си. Но на жените явно им беше интересно що за момчета сме и търсеха повод, за да си пообщуват с нас.
- Момчета, а може ли да ползваме вашия огън, за да не си палим свой? – попитаха те.
- Моля, - отговорихме ние и продължихме да се излежаваме.
След пет минути постъпи ново предложение:
- Момчета, направете ни компания да пийнем по вино, - предложиха те.
Предложението бе нестандартно, и споглеждайки се решихме, че може и да си пообщуваме. Запознахме се. Едната се казваше Лиля. Работи като управител на стола на санаториум "Братское взморье", разведена е и деветгодишното дете е нейно. В лице бе доста симпатична, но във фигурата – не чак толкова. Не бих казал, че и висяха сланините, но бе набита и доста по-едра от приятелката си. Както по-късно разбрахме, бе на 36. Приятелката и е на 33, също разведена. Казваше се Наташа и в лице не беше кой знае какво (абе страшничка си беше). Във фигурата не беше чак топ модел, но ако трябва да сме честни там всичко си беше на мястото. Второто дете бе нейно.
Добре си седяхме с тях. Като се поразговорихме, бързо намерихме общ език. Даже си спомням, че им показвах паспорта си и книжката. Жените бяха много впечатлени от белоруския език и постоянно се шегуваха с фразата „месца жыхарства” (Местожителство, Бел. прев.).
Явно виното някак им подейства, те влязоха да се къпят и започнаха да се държат малко неадекватно на ситуацията, а може и просто да са били без комплекси. Интересувайки се от нашето пътешествие, те много се удивиха узнавайки, че пътешестваме вече почти двадесети ден. След което жените предложиха следното:
- Момчета, вие за двадесет дни сигурно сте се измъчили да спите в този Москвич, елате при нас у дома, да се изкъпете като хора и да се наспите в нормални легла, - каза ни Лиля.
Аз веднага отхвърлих това предложение, мотивирайки се с това, че вече сме пияни и никой няма да сяда зад волана.
След известно време до нас на брега дойде ненормален младеж. Както после ни разказаха, той бил абсолютно безобиден и бил превъртял на военна тематика. Той взе да разказва, че бил в Афганистан и на други горещи точки, въпреки че никога не е служил. Също така отнякъде се появиха дистрофични деца и с този вдетинен Боря се заеха да палят огън точно до водата.
Жените ни съобщиха, че в Братск сега върви предизборна кампания и те подкрепят жена - кандидат за кмет, и затова след час трябва да са на някакво предизборно събрание.
- Само вие, момчета, не си отивайте, - помолиха те.
– Ще дойдем вечерта и ще донесем шишове, добре ще се повеселим,- каза Лиля.
Аз ги успокоих, че в близките три дни ще сме тук и никъде няма да ходим. Оставяйки след себе си куп разпилени хартийки с обещания на кандидатката за кмет на града, те си тръгнаха. Признавам си, хартиите разпилях аз, след като те се отдалечиха, като устроих с тях салют. Всъщност, после лудият Боря ги събра и ги изгори в огъня.
Скоро и Боря с децата изчезна нанякъде, но ние не останахме сами. Постоянно на нашето място се точеше народ да се къпе. Разменяха си с нас по няколко фрази и си отиваха. От нямане какво да правим решихме да си запарим чай и пак да поиграем на табла. Получавайки от Костя два идиотски марса, в третата част аз уверено водех, но във финалната фаза Костя хвърляше само чифтове и пак спечели. По-нататък бе безмислено да се играе, защото Фортуна явно бе обърнала задника си към мен.
Докато пиехме чайче, при нас дойде един пич и ни почерпи със сушена риба. Тръгвайки си, той се върна след около час с Москвич 2140, с жена си и с едър ротвайлер. Жена му се учеше да кара по горските пътища, ротвайлерът тичаше по кучешките си дела, а пичът си говореше с нас. Разговорът, както винаги, бе на една тема: разликите в живота на русите и белорусите. След около петнадесет минути ротвайлерът ни развали компанията, защото неизвестно защо изведнъж много го привлякоха босите крака на Костя. Как ли не го гонихме, но той все напираше да ги близне. Както се бяхме заприказвали не усетихме, че Москвичът доста отдавна не се появява. Пичът тръгна да търси жена си, която явно някъде из горите бе угасила колата и сега не можеше да я запали.
Не минаха и пет минути, и до нас спря бяла Волга. От нея излезе солиден мужик и тръгна към реката да се къпе. Вторият, явно шофьор на важната клечка се разхождаше около колата.
- Момчета, вие наистина ли от Минск идвате? – попита той, запознавайки се с надписите по нашия железен кон.
Получавайки утвърдителен отговор, той веднага ни засипа със стандартните въпроси. Когато босът му узна, че сме белоруси, той доста се оживи и взе да разказва, че е бил в Минск неведнъж, познава доста наши важни клечки и ни предложи да занесем на неговите белоруски приятели водка, която той утре ще ни донесе.
- Моля, - казахме ние.
Поприказвайки си още малко с нас, възторгвайки се от нашата идея и от нас, мужиците тръгнаха по техните си дела. Бе вече надвечер и слънцето слизаше към хоризонта, оставяйки по Ангара слънчева пътечка.
По въпроса относно „обещанието да дойдат с шишовете” ние гледахме паралелно. Ако дойдат – добре, ако не дойдат – няма лошо.
Но когато видях мерналата се между дърветата тъмно синя „деветка” разбрах, че започва Hollywood.
Публикувай отговор