Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

Справочник за превод на техническа литература, схеми на отделни системи, често срещани повреди при отделните възли и други.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#46

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и трета „Братското отклонение” (2 част)

Утрото започна с мъчителна жажда. Когато стигнах до колата, Костя, който бе спал тук вече бе станал и доволен пиеше минерална вода. Утолявайки жаждата си и разменяйки мисли относно самочуствието си един на друг, след пет минути ние стояхме на старото място и готвехме закуска. Концентрат освен четирите бутилки Байкалска водка нямаше, затова се борехме с махмурлука със свеж въздух. След Hollywood-а ни беше едно такова мързеливо, затова си печахме тумбаците на слънцето и лениво си разменяхме фрази. След закуската, която съдейки по времето смело можеше да се нарече обяд ни се приспа.
Но не мина и час, и на нашата поляна пристигна синя „шесторка” и от нея се изсипа възрастна компания. Мужик с жена си, двамата на предпенсионна възраст, жена на 30 и три момичета – две на 11 и едно на 4. Разполагайки се недалеч от нас, те започнаха да пият бира, а децата да тичат по брега. Мъжът се поинтересува от нашия поход и ни почерпи със сушена червеноперка, която те наричат „сорога”. После постоя малко с жените си, качи се на колата и замина нанякъде. Върна се бързо и взе да обикаля наоколо. След 15 минути, явно събрал мислите си, се приближи към нас:
- Момчета, бихте ли опитали местната домашнярка? – попита той.
- Че защо да не я опитаме, може разбира се! – почти в хор отговорихме ние.
Речено-сторено. След минута мужикът седеше с нас и наливаше. Представи се като Генадий или просто Генка Ступин. Въпреки че беше съвсем обикновен човек, да се говори с него бе приятно и интересно. Отново темите бяха политически, но повече си говорихме за живота.
Доколкото разбрах от разказа му, той е живял до построяването на Братската ВЕЦ в село, което после е било залято от язовира. Семейството му се преселило в града, а къщите им останали под 90 метра вода. Такава история добре е описана в книгата „Прощаване с Матьора” на Валентин Распутин. (Това е кратко съдържание на книгата, но на руски. Бел. прев.)
Обсъждахме и риболова. По думите на Генка Ступин риба в Ангара се въди доста, но не е както преди. Преди всеки си имал участък на реката, където да лови, не се бракониерствало варварски и рибата стигала за всички. Както забелязахме с Костя, др. Ступин не замезваше, въпреки че настойчиво му предлагахме, той само се възхищаваше на смелостта ни да се впуснем в такова пътешествие и молеше, ако участваме в телевизионното предаване „Большая стирка” да го поздравим от екрана. Също така ни посъветва по обратния път обезателно да се отбием в музея, в който са запазени краеведчески материали от земите, заляти от язовира.
Честичко при нас идваха внучките му и го прекъсваха с маловажни въпроси, от което той често си губеше мисълта. Близо до нас вчерашните умствено изостанали деца си играеха на война до брега, и чувайки предложението на едното дете за усъвършенстване правилата на играта ние с Костя паднахме от смях. Момчето предлагаше на своите противници да го замерят с пясък, а той задължително да контраатакува с камъни.
Скоро компанията ни развали жената на Гена Ступин. Той е вдовец и за да има някаква опора в живота, се събрал с тази също самотна жена. Тя предложи да ни угостят с риба и затова стопанинът ни остави за малко и отиде да донесе от вилата. С него тръгна и Костя, за да купи няколко бутилки бира, която се продаваше във вилното селище.
Читателю! Колко риба само донесе Генка! Имаше сушена, пушена, веяна, солена... Аз не си падам много по рибата, но Костя си отяде славно. Генка Ступин беше проникнат от такава симпатия към нас, че започна да настоява да отидем да спим на вилата му. Аз вежливо му отказах с мотива, че ни е достатъчно, дето предната нощ сме спали в чужда вила. Така може и да се отвикне от спането в колата! Но се съгласихме с оптималния вариант, който се състоеше в това утре да отидем у тях на баня.
После към нас се присъедини 30 годишната му дъщеря и внучките. И така, в приятна компания поседяхме доста. Когато взе да се свечерява Генка Ступин взе да си събира нещата. Дъщеря му и внучките се отказаха да тръгнат с тях и помолиха да останат още малко. Разменяйки си с Генка за спомен банкноти, той с жена си си тръгна. Дъщеря му с децата постояха още някое време с нас, и също се наканиха да си ходят. Костя, като истински кавалер, отиде да ги изпрати. Оставайки сам, се заех да попълвам бордовия дневник, и на поляната се появи развълнуваният от дългото отсъствие на дъщеря си и внучките Генка. Успокоявайки го, че всичко е наред, си взехме довиждане до утрешния ден.
След около 15 минути се върна Костя. Като пообсъдихме ситуацията, ние решихме, че няма да вечеряме и затова се натъркаляхме по земята да смелим погълнатата храна. Не бяхме съвсем задрямали, и на поляната се появиха внучките на Генка Ступин. Дядо им забравил да уточни, че банята е определена за 17 часа. На момичетата, съдейки по всичко, им бе интересно да са с нас и за да ги развлечем, ние започнахме да ги учим да стрелят с въздушната пушка. Отначало нещата не вървяха добре, но след половин час те започнаха от седем метра да уцелват пластмасова чаша. Колко наивна детска радост имаше след всяко успешно попадение! Но още повече бяха глупавите въпроси, на които не винаги намирахме отговор.
Когато се стъмни, момичетата се качиха на велосипедите и се прибраха в къщи. Едната на тръгване обеща утре да ми даде да прочета личния и дневник, но аз не много грубо, но достатъчно понятно и обясних, че дневникът на 12 годишно момиче за мен не е нещо повече от сборник анекдоти.
Момичетата си тръгнаха, но вместо тях на поляната се появиха двама пича, които бяха решили да се донатряскат на брега. Първата работа на единия от тях бе да ни съобщи, че днес е извършил подвиг – изкъпал се в ледената Ангара. Баси подвига! Въпреки че по разказа на Г. Ступин доста отдавна четирима мъже и две жени се возили пияни на лодка. В резултат на извънредната активност на пияните жени, лодката се обърнала и пичовете се хвърлили да спасяват жените. В крайна сметка шест трупа. Имената на жените, кой знае защо, не са вписани в епитафията на обелиска в края на поляната.
На това място Ангара има доста силно течение, което в комбинация със студената вода не оставя много шансове за нормален изход. Проверих лично на себе си – след две минути ти изтръпват краката и започва ужасно схващане.
Момчетата пиеха някакъв жълтеникав сурогат, убеждавайки ни, че е самогон (домашно приготвена водка, бел. прев.). Поканиха и нас, но ние вежливо отказахме. Аз всъщност го опитах на вкус, но нещо не можах да го определя. Не приличаше на самогон, а силата му може и да е била 70 градуса (по техните думи), но не се усещаше. Докато се готвехме вече да спим и се качвахме в колата, момчетата казаха, че нашата поляна е пълна със змии. Действително пясъкът до реката бе очертан с извити линии, такива се срещаха и недалеч от колата. Аз много исках да видя усойница, но за съжаление, нито една не срещнах.
Тъкмо легнахме в колата, и ни атакуваха комарите. Разбира се, бяха много по-малко, отколкото в онази адска нощ до Новосибирск, но все пак бе неприятно. Като се помъчих малко, аз излязох от колата и пренесох спалните си принадлежности покрива. Откъм реката подухваше лек бриз и отнасяше тези кръвосмучещи твари. Едно беше само кофти. Понякога лекият бриз стихваше и аз бивах подложен на безпощадни атаки от москитите. Тогава аз започвах да се въртя, от което ту потъваше, ту се връщаше в изходно положение покривът на нашия Москвич. Всичко това бе съпроводено с глухо, но достатъчно силно думкане, което действаше на спящия вътре Костя съвсем не развеселяващо. Но това бе дреболия в сравнение с воя на местните бардове. От изпития сурогат се бяха активирали гласните им струни. По-фалшиво и бездарно пеене не бях чувал. Слава богу, след два часа изчерпвайки репертоара си, артистите си тръгнаха.
Нощта премина спокойно, ако не вземем предвид, че на разсъмване леко ме наваля дъждец. Моят съекипник, евакуирайки ме от покрива, взе една хавлия и се зае с особено усърдие да размазва огромните тлъсти комари из купето. След тази акция целият таван и стъклата бяха в характерни кървави петна.
Събудихме се късно. Ситният скучен дъжд допринасяше за дремливото настроение. Най-напред получих яко конско от Костя за шумовете, които съм предизвиквал докато се въртях на покрива, а на второ място заедно проклехме местните пияндета за среднощния им концерт. Да се търкаляме дълго в колата бе безмислено, и ние станахме и се заехме да домакинстваме.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#47

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и четвърта „Продължение на Братското отклонение”

Възползайки се от спрелия дъжд, ние се заехме да приготвяме закуската, каквато се явяваха варените картофи. Времето беше гадно, Ангара намръщена, а ние бяхме едни такива уморени и тъжни. Понякога, разбира се си спомняхме нещо смешно и и лицата ни се озаряваха от усмивки. Много ни разсмя например споменът за въпроса на пияните типове, които дълго разглеждаха нашата кола, четоха надписите, и накрая попитаха:”Е какво, на всички участници в екстремни пътешествия ли дават червени номера?” Коментарът е излишен.
Когато картофите бяха готови, ние се заехме да пълним мешките, но заваля гаден дъжд. Наложи се да вземем тенджерката и да влезем в колата. Супер неудобно, но по-добре, отколкото навън. Тъй като дъждът се канеше да е продължителен, и ограничени от габаритите на купето ние стигнахме до най-вярното решение – да поспим. Никой не ревеше песни до колата, а и монотонното почукване на капките по покрива приспиваше.
Активизирахме се към пет часа. По това време дъждът малко се поуспокои и рядко напомняше за себе си. Костя отиде да види какво става с банята, а аз останах в лагера.
Като се върна, той ми съобщи,че банята ще е готова в 18,00 и вземайки безкрайно острия си нож от булат отиде да реже метлички за нея. Аз през това време се заех с колата. Долях вода и масло, огледах и проверих всичко, започвайки от гумите и завършвайки с гърнето. Но въпреки всички проверки колата все пак ни извъртя подъл номер, но за това ще разкажа после.
До завръщането на смелия ми другар аз зарих ямата с боклука и прибирах багажа в колата. Костя за пореден път демонстрира своя професионализъм при подготовката на банските принадлежности, донасяйки две ядрени, пухкави брезови метлички. Всичко бе готово. Завъртях стартера и моторът оживя на три цилиндъра, тресейки се от дисбаланса. Такава простотия често се случва със съветските машини, но преминава след загряването. Но ние не изчакахме моторът да се загрее и тръгнахме на три цилиндъра. Еее, това не е каране! Ставайки с една четвърт по-маломощна, колата искаше компенсация под формата на силно натискане на педала на газта. Пътят се бе размекнал от дъжда и изискваше акуратна езда, за да не влезеш засилен в локва и да залееш делкото, но и за да не забуксуваш. И това на три цилиндъра. Двигателят вече се загря, а четвъртият цилиндър не заработи. Това вече бе по-сериозно и аз започнах да нервнича. Затова поех по грешен път, който след 50 метра започна плавно да се стеснява до пешеходна пътека. Тъй като ширината на Москвича многократно превъзхожда ширината на човека, се наложи да обръщам. Костя излезе от колата, за да контролира маневрата, но все едно аз нищо не виждах през изпотените стъкла и затова, давайки на заден аз със ряз се блъснах в единствения телеграфен стълб на тази поляна. От удара леко се изкриви бронята и се счупи единия стоп.
- Ти какво, Паша, вече и стълбовете ли не виждаш? – поинтересува се Костя, а аз започнах да се оправдавам, за да не си призная невниманието.
Минавайки покрай магазинче във вилната зона, ние купихме бутилка водка и след две минути бяхме у Генка Ступин. Аз не се заврях веднага под капака да изясня причината за отказа на цилиндъра, защото нямаше да е възпитано.
Вилата на Ступин не бе голяма, но не бе и малка. Мястото му бе 10 ара, вилата на два етажа, баня и две малки барачки. Самият стопанин доволно се разхождаше из участъка. До банята някакъв мустакат мужик бе разпалил нещо подобно на барбекю и опушваше големи ивичести костури. Този мустакатия се оказа един от зетовете на Генадий Ступин.
Банята, въпреки че бе малко слабичка, ни се отрази славно. Вярно към третото парене камъните се заляха, и пара вече нямаше. Но както се казва: ”На аванта и оцетът е сладък”.
Докато ние се парехме, се появи и вторият зет на Генадий, който също като първия се казваше Иван. Докато ние приключим с банята, те доопушиха костурите, а жените сложиха масата, на която след десет минути ни настаниха с Костя. Ние вече дотолкова бяхме свикнали да сме център на внимание, че не ни тежеше да разказваме по десет пъти нашите приключения.
Поради факта, че не съм от познавачите, отначало не ме привлякоха пушените костури, които на акуратно подредени камарки лежаха около мен и изпускаха божествен аромат на пушено месо. Рискувайки да ги опитам, аз после до края не можах да се откъсна от тях. Ето това е риба! При това потресаващо приготвена.
Тази вечер се напихме прилично. Един-единствен път за целия поход. Помня, че Костя ходи до Москвича за допълнително водка и много добре си спомням, че преди да отидем да спим дълго обсъждахме политиката, Путин и Лукашенко. Легнахме си късно. Нас ни настаниха на втория етаж, и ние, вземайки си спалните чували се отнесохме.
Утрото изглеждаше леко мрачно, иначе времето бе свежо, но не и нашите глави. След снощната софра ми се струваше, че кратуната ми е като празен варел, в който се търкалят камъни. Вярно, като се наплисках, хапнах рибена чорба и пийнах чай, взех да се чуствам съвсем бодър. По думите на Костя, тази сутрин той не страдал от махмурлук и затова се съгласи да седне зад волана. А виж, нашият домакин бе далеч от идеалното състояние и дуднеше на жена си да му налее едно да се оправи.
Като се поразходих малко, аз съвсем дойдох на себе си и се заврях под капака да видя какъв е проблема с двигателя. Смених свещта на трети цилиндър и двигателят равно запя на високи обороти, подготвяйки вътрешностите си за дългия, изнурителен поход. Мен взе да ме мъчи мисълта от какво точно се е скапала тази свещ. Може би просто и е дошло времето. Но това е много по-добре, отколкото изгорели клапани или бутало, счупена кобилица или разпилян водач.
Набързо събирайки багажа и вземайки си довиждане с Генка Ступин, ние потеглихме. Този път към къщи, към Минск.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#48

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и пета „По-висока скорост – по-малко дупки!” (1 част)

Часът бе 11,30, когато напуснахме гостоприемното СНТ „Сибирский ранет”. Резервоарът на нашия железен кон бе почти празен и затова след няколко километра отбихме на близката бензиностанция, където ливнахме цели 30 литра на солидна цена – 12,1 рубли/л. Преминавайки отдалечените части на Братск, нашият екипаж скоро стигна сивата стена на ВЕЦ-а. Времето, както бях написал, бе мрачно и стената изглеждаше величествено намръщена. По преливниците на тънък слой се спускаше вода, и засилвайки се по наклона, се превръщаше в дъжд след пречупването и в долния ръб. Както ни бяха разказали момчетата на Байкал, отварянето на големите преливници е страшно зрелище. Дъхът ти спира, когато стоиш над водопада, изхвърлящ стотици кубически метра вода в секунда.
Нашият Москвич се понесе по стената и спокойно продължи нататък, лъкатушейки по уличките на поредния микрорайон. Неусетно преминахме целия Братск. На изхода на града ремонтираха пътя и ние леко позагубили се, се озовахме до най-големия в света Завод за алуминий. Огромна територия, осемнадесет страшно дълги грамадни цехове и също толкова легнали полицаи, през които лениво скърцайки с ресьорите си преваляше нашият Москвич. В края на краищата, пътят ни изведе на поредното обиколно шосе, където ние вече окончателно се дезориентирахме в бърканицата от табели и се наложи на няколко пъти да питам накъде да караме. Излизайки най-накрая на трасето, аз предадох волана на неуморния си съекипник, а аз, посещавайки за малко близката горичка, се излегнах на предната седалка да почивам. В полудрямка лежах и си мислех, как след седмица ще се приберем в къщи, как веднага ще се появят разни ангажименти, и как сега си седя в колата и бездействам. Мислех също, че оставащите шест хиляди километра ще трябва и да се пропътуват, и дали Москвичът няма да ни поднесе нови сюрпризи. След това ме обзе пълно безразличие и ми се придряма, може би затова, че заваля противен ситен дъждец, а може и от безделие.
Не знам как беше с Костя, но на мен ми се свиваше душата, че се прибираме у дома. Това е. Мисията си изпълнихме блестящо – следващата спирка е Минск. А това означава – седмица денонощно каране, по двадесет и пет часа в денонощие. За двадесет и двата дни на похода до сега на мен ми домъчня за приятелите, за града ни, за колегите и работата, за любимата ми. В полудрямката въображението ми рисуваше различни картини на пристигането ни у дома, почерпки с приятелите и т.н. И така, изпълнен с приятни мисли, аз не усетих, как сме минали двеста километра и се приближаваме към Тулун. Настроението ми взе да се разваля. След Тулун ни чакаше гравийка.
Към четири след обяд бежевият сандък на колела, преминавайки градските квартали, се оказа на разклонение, където завивайки към Красноярск, без да намалява скоростта продължи нататък. Вярно, когато след няколко километра под колелата вече бе гравийката, се наложи да намалим скоростта. Карахме на втора, на места на трета скорост, но бавно. Окачването тракаше, ресьорите скърцаха, купето и волана вибрираха, но нас това ни беше през онази работа. Аз лежах и се разглаголствах за повредите по колата. Ако нашият верен стоманен кон се счупеше, аз нямаше да плача и да се беся от мъка, а щях да извлека от това мероприятие доста ценна информация. Например, колко дълго двигателят може да работи без масло, какво ще стане, ако в акумулатора се сипе сол, достатъчно здрави ли са предният и задният мост на Москвича?
Костик предложи в случай на повреда да закараме Москвича далеч в гората, да извадим ценните вещи, да отворим резервоара, да потопим в него напоена с бензин връвчица, да полеем пътечка с бензин към 50 метра, и да стоим и да чакаме да си допуша цигарата. И след това да метна фаса в пътечката бензин, огънят да стигне до резервоара и да избухне като в яките американски екшъни. И всичко това Костя си го мислел, защото не искал да оставя на някого цял резервоар бензин.
Колата навярно усещаше какви издевателства и се готвят и затова не показваше и най-малък намек за повреждане. Преминавайки този дълъг, 30 километров участък гравийка, ние отново бяхме на асфалт. Скоростта са вдигна и да се пътува стана по-весело. Преминавайки през село Шеберта, аз бях удивен да видя разхождащо се стадо прасета. Значи ей-така, покрай теб се разкарват шишчета и други блюда и най-главното – никой не ги пази. Във връзка с това, че от последното зареждане бяхме минали почти 400 километра, то Костик сви на появилата се бензиностанция. Тъй като „до горе” тук не зареждаха, ние с моя съекипник се съгласихме, че 25 литра са точно това, което ни трябва. Давайки на Москвича да яде, нашият екипаж взе да си мисли, че не е зле и самият той да хапне. Но засега край пътя не се виждаха нито кафета, нито прости павилиони, а само от дясната страна се валяха дебели тръби и от земята стърчаха Т-образни опори. „Сигурно прокарват газопровод”, помислих аз. Някъде след 40 км от лявата страна забелязахме крайпътно кафе, край което обикаляха доста младежи. Паркирайки Москвича, ние влязохме вътре и хапнахме и първо, и второ. Кафето жужеше. Явно то бе сборният пункт на района.
Понапълвайки червото, нашият развеселен екипаж излезе навън, където бе подложен на разпит за пътешествието. Местните пичове ни разказаха как с точно такъв москвич тръгнали за съседно село и по пътя скъсали кардана. Е, на кой както му провърви.
Буквално след пет минути карахме по уличките на Нижнеудинск, където не видяхме нито един указател и съответно тръгнахме не на където трябва. Наложи се да питаме за пътя местното население. Костик бе изминал до този момент почти 400 км и още не се канеше да ми отстъпва волана. Затова аз реших да дремна малко, за да карам после нормално през нощта. Под равномерния вой на двигателя, шума на гумите по асфалта и прочие поскърцвания аз задрямах.
После по купето тръгна вибрация, колата се лашна веднъж, дваж , след което започна здраво да подскача. След като на няколко пъти окачването сработи до ограничителите, аз разбрах, че става нещо страшно. Разсънвайки се съвсем, аз видях, че се носим със скорост 80-90 км/ч по гравийка. Слава богу, че поне на завоите Костя малко намаляваше.
- Ти какво, полудял ли си да караш така? – попитах аз съекипника си.
- По-висока скорост – по-малко дупки!- отвърна той и настъпа още малко педала.
Да се търкалям из колата не ми се искаше, затова се наложи да седна отпред и да гледам пътя. Честно казано такова каране ми харесваше и сам се настроих хазартно. На няколко пъти Костя поднасяше в завоите, но това бе дреболия. Бедният Москвич! Жал ми беше за него, но едновременно ме изпълваше гордост, че той го слага отзад на нисаните, тойотите, маздите и прочие японски скраб, който прекупвачите прекарваха към Русия. С всяка изпреварена от нас кола Костя все повече и повече се навиваше. Така неусетно гравийката свърши, но до Тайшет имаше няколко участъка в ремонт и там Костя пак настъпваше здраво. Явно добре сме закрепили гърнето, защото не ни безпокоеше, въпреки че на няколко пъти чувах как окачването опира в тампоните, камъни удряха по пода и усещах, че от такова лашкане и вибрации на гърнето не му е лесен живота. Докато зареждахме в Тайшет на бензиностанция „Юкос”, аз пак помолих да предадат поздрави на Ходорковски и на няколко пъти огледах колата отдолу. Колкото и да е странно, там всичко бе нормално, нищо не бе скъсано и не бе загубено.
Колата пак ни зареди девойка, и пак несимпатична. С една дума кралица на бензиноколонките нямаше да стане. На изхода от града ни спряха ченгета, които като провериха документите, ни пуснаха. А след още някое време нашият ръждив кон излезе от Иркутска област. Тъй като се оказахме в нов часови пояс, аз върнах часовника назад. По този начин, денонощието ни стана 25 часа. Няма да описвам природата, защото вече съм го правил, а и не я оглеждах толкова подробно, както на идване. Повече ме вълнуваше състоянието на колата, пътя и екипажа. След много кратко време пак ни спряха ченгета. Пак банална проверка на документите. Скоро спряхме на ЖП прелез. До сега на няколко пъти ни пресичаше пътя преминаващият през прелеза влак. Това, че е един и същ товарен влак можехме да се досетим по двата сини фирмени вагона на бира „Балтика”, които бяха веднага след електровоза. Пътуваше се малко скучно. Нови впечатления не ни очакваха, но пък денонощното каране ни изморяваше. Вече отдавна се стъмни, а Костя все караше и караше, навивайки на колелата километри.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#49

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и пета „По-висока скорост – по-малко дупки!” (2 част)

Когато на хоризонта се показаха светлините на нощния Канск, накрая той ми отстъпи волана и почти моментално заспа. Ами да, да пропътуваш 660 километра наведнъж не е шега работа. Подреждайки на предната седалка аудиокасети (за да не ги търся после в тъмното), пакет цигари и запалка, аз потеглих. Влизайки в Канск, аз поех в посоченото от табелата направление по някаква улица, която ме изведе в края на града и премина в съвършено разбит път, явно околовръстно. Гора, дупки на всяка крачка и нищо друго. Докато се чудех в правилната посока ли карам пътят премина в гладък асфалт и започна да ми напомня околовръстното, по което на идване заобиколихме града. Покарах още малко, и стигайки пост на ДПС, спрях и питах ченгетата за пътя за Красноярск. Предположенията ми се оказаха верни и вече окончателно ориентиран, аз спокойнож излязох на трасето. Нощта вече бе встъпила в правата си благодарение на изгрялата луна бе доста светла. Колата спокойно си вървеше, шумейки леко с вече доста износените си гуми. Привично боботеше в гърнето двигателят, изхвърляйки през него в атмосферата гореща смес от въглероден двуокис, азот и водна пара. Аз поддържах крайцерските 70-80 км/ч и карането не ми тежеше. Видях катастрофа. Или водачът на ТИР-а е заспал, или нещо друго се е случило, но в канавката на отсрещната страна лежеше полегнал на една страна автовоз. Близо до Красноярск видях последствията на още една катастрофа. Този път прицепът вероятно се бе откачил от влекача, защото се бе забил самотно в канавката, а влекачът бе до него. Някакви момчета претоварваха товара в друг ТИР. Кой знае какво се бе случило.
Скоро по пътя запълзя мъгла. Явно към сутринта температурата падна до образуването на мъгла, защото капакът на Москвича се покри с влага. Особено плътна бе мъглата около реките, където се налагаше да намалявам скоростта. Някъде към 4 сутринта в огледалото за задно виждане започна да светлее. В този момент приближавахме Красноярск и се опитвах да хвана местното радио, което ту се чуваше, ту изчезваше. Вече на входа на града на Енисей окончателно съмна. Преминавайки по периферните улички на жълта мигаща светлина, и минавайки моста на студения, облечен в кълбеста мъглива шуба Енисей, аз се оказах в някакъв отдалечен район на Красноярск. Следвайки табелите за Новосибирск, аз в един прекрасен момент се оказах пред огромна локва, поне 30 м дълга. Не бях успял да си помисля, че пак съм се объркал, когато до мен спря Волга и мужикът в нея ме попита накъде да кара за Новосибирск. Разказа ми, че е изследвал всички околности и вече е напълно объркан. Навярно трябва да форсираме локвата, предложих аз и започнах да обръщам. Волгата тръгна напред. Виждайки, че дълбочината не е голяма, аз я последвах. Но горещите тръби на ауспуха и гърнето се намокриха и стъклата ми моментално се изпотиха, още докато навлязох във водата.
Форсирахме локвата успешно, и след 200 метра нашиятжелезен мустанг се изкачваше по виадукта на трасето. Виждайки край пътя бензиностанция, веднага отбих. Тя бе на „Юкос” и имаше бензин на доста ниска цена – 10,6 рубли.Обслужващият персонал бе един такъв сънен и вял, затова не предадох поздрави за олигарсите. Напълвайки резервоара до ръба, нашият сънен екипаж продължи нататък.
Докато въртях настройките на FM диапазона, попаднах на „Love radio”. Какви песни! – 75% белоруска музика. Под мелодиите на песни за любовта аз напусках града по четирилентовото шосе. Карайки малко под сто, аз взех стремително да настигам бягащ по шосето заек. Той изскочи стотина метра пред мен отдясно, побяга малко пред мен, после пресече разделителната ивица и пресичайки насрещното платно изчезна.
Часът бе около 5, най-мъртвото време на денонощието. Не ми се спеше, но умората по малко напомняше за себе си. Коли на пътя имаше малко, да се изпреварва не се налагаше, затова, заложил крайцерските 80 км/ч аз спокойно карах в направление към Ачинск.
Скоро видях последствията от още една катастрофа. Малотонажно японско камионче поради някаква причина бе стигнало на около 50 метра от пътя, прескачайки дълбоката канавка. Товарът бе разхвърлян, обозначавайки последната траектория на колата навсякъде – по пътя, по полето, и навярно в дълбоката канавка. Съдейки по повредите по машината – всички са останали живи.
На мен нищо не ми пречеше да карам, затова след 2,5 часа влязох в залетия от слънчевата светлина Ачинск. Мен ме вълнуваше въпросът за излизането от града, защото на идване с Костя яко се загубихме тук. Този път, следвайки внимателно табелите, аз обиколих това градче по периферията за няколкщо минути. Ето, вече се виждаше последната уличка, по която трябваше да завия на ляво. Ето я и пресечката, завивам наляво и пътя ми прегражда раиран жезъл. Лъчезарно усмихвайки се, ченгето ме покани да го последвам до патрулката.
- Знаеш ли защо те спрях? – попита стражът законността.
- Зная, - отговорих аз.
- Не спря на знак „Стоп”, член... , - глоба или отнемане на книжката за три месеца, - каза ченгето.
- Струва ми се, че при тази ситуация да ми вземате книжката не си струва, - казах аз. – Пък и ако това стане, гаранция, че после книжката ще стигне Белорусия няма. Давайте глоба.
- Глоба-глоба. 500 рубли. – произнесе присъдата ченгето.
- Е не, момчета, това не е сериозно, пък и във връзка с повишението на цените на бензина, което бе скоро тази сума за мен е непосилна. 100 рубли и всеки по пътя си, - предложих аз.
- Е да, ама ние сме двама, и твоето не е сериозно, - каза ченгето.
- Как да не е сериозно, на двамата по 50.
- Добре, убеди ме. Сложи ги под фуражката.
След като парите бяха сложени под фуражката, ченгетата изведнъж станаха страшно доброжелателни: разказаха къде има евтин бензин, поинтересуваха се от политиката на Лукашенко, равнището на заплатите и прочие глупости. Разделихме се като първи приятели. Едва ли не се съветвахме един-други да не ядем втасали домати преди лягане, за да не си причиним вреда на стомаха.
Връщайки се в колата се похвалих на Костя, че току-що облегчих бюджета със 100 рубли. Случва се.
Дремвайки още малко, моят съекипник се събуди окончателно и предложи да хапнем в някое крайпътно заведение. Докато карахме нататък, оглеждайки се за място, където да хапнем ни спряха ченгета. Освен баналната проверка на документите ченгето искаше да провери номера на купето и на двигателя.
- А защо в талона няма номер на двигателя? – попита ченгето.
- Ами затова, че с номер на двигателя у нас не регистрират колите. – отговорих аз.
След това им обясних, че у нас двигателят се води резервна част и нашият КАТ не се занимава с регистрацията му.
- Оръжие носите ли? – попитаха накрая момчетата с палките.
Въпросът остана без отговор.
Буквално след километър ние видяхме бензиностанция и доста прилично кафе до нея. Към този момент у мен се събуди чуството за глад и аз вече мечтаех за нещо за ядене.
Интериорът на кафето бе уютен, цените не бяха високи и затова, поръчвайки си първо и второ, ние седнахме на масата да си чакаме поръчката. Недалеч от нас на хладилника седеше едър черен котарак и ни хипнотизираше с големите си жълти очи. Но явно не представлявахме интерес за него, защото той сладко се протегна, скочи от хладилника и замина нанякъде.
Храната бе вкусна затова ометохме чиниите за нула време. Закуската ни струваше 118 рубли. Дреболия!
На бензиностанцията видяхме, че бензинът е доста евтин и затова решихме да не изпускаме такава възможност и да налеем поне 10 литра, което незабавно бе направено. След зареждането Костя седна да кара, а аз се търкулнах отзад да спя.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#50

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и пета „По-висока скорост – по-малко дупки!” (3 част)

Събудих се чак след 5 часа, за които моят смел съекипник бе изминал триста и няколко километра и вече влизахме в Кемерово. Да се сменяме зад волана вече нямаше смисъл и той реши да кара през града, но под моето вещо ръководство. Всичко започна твърде добре – влязохме в града, покарахме из покрайнините, пресякохме реката и се оказахме на главната улица. Там спряхме на светофар. Докато чакахме зеления сигнал, никой не ни обръщаше внимание, но когато светна, Костя от вълнение натисна газта повече, отколкото бе необходимо. Двигателят изрева на пълни обороти и веднага стотици глави се обърнаха в нашата посока, за да видят кой и защо така форсира. Не бяха изключение и глави във фуражки. Естествено веднага пътя ни прегради раиран жезъл и собственикът му покани след кратък разпит Костя в патрулката. Докато го чаках изпуших една цигара и се канех да запаля втора, когато той се върна и ме помоли да седна зад волана. И загадъчно усмихвайки се, ми разказа какво се случило в патрулката.
Значи ченгето се заяло с нашия Москвич по причина отсъствието на калобрани, и за да не рови за други нередности, предложил да ни се размине с минимална глоба от 50 рубли. Докато представителят на реда попълвал квитанцията, се заприказвал и задал куп въпроси относно живота в Белорусия. Костя на свой ред така активно го заглавичкал, че този, забравяйки да вземе парите върнал документите и пожелал приятно пътуване. Може би по-късно се е сетил за глобата, но по това време ние вече се бяхме скрили в дебрите на града.
Излизахме от Кемерово дълго и объркано. Тръгвайки или форсирайки, въобще когато моторът бе на високи обороти, аз забелязах в огледалото, че Москвичът оставя малко облаче син дим. Това означаваше, че сегментите са „тръгнали” и разходът на масло се е увеличил.
Излизайки от града, след няколко километра ние спряхме в някакво селце да попълним хранителните си запаси. Затова с голям ентусиазъм заразглеждахме щандовете. А покупките бяха все едни и същи – кондензирано мляко, консерви риба, хляб, месни консерви и т.н. Костя предложи за обяд да мушнем по двестаграмова порция сладолед. Какво можех да отговоря – яко!
Сменяйки се зад волана, ние продължихме. Аз лежах, и тъпо гледайки навън смилах сладоледа. Костя се чустваше превъзходно и бе в приповдигнато настроение. Разказа история, как като студенти спорили дали е възможно да се изядат наведнъж 20 кофички сладолед. Скоро на хоризонта се показа бензиностанция, на която ние незабавно отбихме и капнахме в резервоара 25 литра истински бензин 80 октана.
До Новосибирск бе още далеч и затова аз или спях, или дремех, или пушех, или си мислех разни глупости и не пречех на водача. Беше неделя и затова колите на пътя не бяха малко, като количеството им нарастваше пропорционално с приближаването на Новосибирск. По тази причина ние си разменихме местата на 30 км от града. Към този момент потокът от коли стана толкова плътен, че се наложи доста да почакаме, докато се появи възможност да се включим в движението. За изпреварване не можеше да се мисли, защото всички се движеха с една скорост. Ето стигаме поста на ДПС на входа на града. Ето го и ченгето в белоснежна униформа. И защо тоя гад спира точно нашата кола?!
Проверявайки документите, той ме извика в будката и там започна да ми иска документи за временен внос на колата. Дълго се наложи да му обяснявам защо нямам. В резултат на което той ме пусна, но с вече развалено настроение. Сега и градът не ми се струваше така приветлив, като на идване. За преминаване на милионния град се бяхме подготвили на 100%. Имахме си и карта, и навигатор в лицето на Костя, който коригираше направлението – кога и къде да завиваме.
Не успяхме да навлезем в града достатъчно, когато нашият Москвич започна полекичка да загрява. Ето преди малко стрелката бе на 80 градуса, а сега е преминала 90 и предателски се приближава към 100. Слава богу, на светофарите стояхме кратко, но пък не карахме бързо и аз взех да се притеснявам, че ще закипим. Съдейки по картата, ние сме влезли в Новосибирск от север и плавно се приближавахме към р.Об, която протича от юго-изток на северо-запад, разделяйки града.
Престоявайки на светофарите, преди излизането на моста ние имахме почти кипнал радиатор, но подкарвайки по моста с разрешените 60 км/ч, от насрещния поток въздух го охладихме до положените 80 градуса. Ето какво означава дълъг мост! Почти два километра без светофари. Получавайки втори шанс, Москвичът се носеше нататък. Придържайки се към картата, ние карахме към центъра, но недостигнали до него, се наложи да отбием в странични улички и по тях да търсим изхода от града. Центърът бе затворен за движение и отдалеч се виждаше масовка от хора. „Сигурно нещо празнуват”, решихме ние, заобикаляйки по тесните периферни улички. Излязохме от града успешно, светофарите бяха малко и в процеса на постоянно движение моторът не грееше.
На изхода нас пак ни спря ченге, по-точно махна с палката. Когато излязох от колата и го попитах спрял ли ни е всъщност, то в отговор чух реплика със следното съдържание: „За какъв хуй да ви спирам?!”. Забравих да спомена, че и този бе облечен в красива бяла униформа. Както разбрахме по-късно от радиото, днес Новосибирск навършвал 111 години, и това е била причината за затворения център и парадно облечените ченгета.
Също така от радиото научихме, че сме спечелили още един час и сега от домашното ни време сме само четири часа напред.
Ще отбележа, че днес времето бе просто приказно, на небето нямаше нито едно облаче и бе даже леко горещо. Карахме с отворени малки прозорчета. Вятърът, втурвайки се в колата ни разхлаждаше и разлистваше бордовия дневник, за който почти бяхме забравили. Сега в него имаше само кратки факти и минимум думи. Работата е ясна – бяхме изморени. Изморени от пътешествието, изморени от второто денонощие зад волана, и явно ни се искаше по-скоро да стигнем дома.
Свечеряваше се. Жегата понамаля и денят преминаваше във фазата на приятната топла вечер. Минавайки край летището, ние излязохме на трасето и взехме направление към Омск. Шосето бе претоварено, но не в нашето, а в насрещното платно. Хората се връщаха от вили, села, пикници и т.н. Навярно бързаха да отбележат празника на града, защото радиото така ги приканваше да заповядат на тържествената заря, че едва ли някой под 20-25 години би си останал у дома.
Аз обичам такива дълги преходи и затова, сядайки зад волана исках да получа от този процес максимума положителни емоции. Настроението бе приповдигнато, защото нищо не го разваляше. Колите по пътя бяха малко, населени пунктове нямаше изобщо, колата не създаваше проблеми, времето бе хубаво – какво още е нужно за пълното щастие! За да е пълно съвсем, отбихме на бензиностанция и заредихме почти 20 литра по 11,5 рубли. Хм, скъпичко.
Пейзажът край пътя изобилстваше от брезови горички, гледайки към които Костя каза, че трябва да се държим далеч от тях. Аз също имах още пресни спомени за онази адска нощ, долу-горе в този район, на идване.
Минавайки край поста на ГАИ, бяхме спрени от ченгетата. Проверка на документите. Както и техните колеги в Новосибирск, бяха облечени в парадни униформи. За пръв път ми стана малко жалко за тях – всички празнуват, веселят се, а ти стой като идиот на поста и разрешавай на комарите да те гризат и да ти пият с литри кръвта.
Действително, комари и мушици имаше достатъчно много и скоро те, размазвайки се по предното стъкло, тотално го осраха.
Мотивирайки се с това, че ще карам цяла нощ, а часът е още 21,00, Костя предложи да му отстъпя волана докато се стъмни напълно. Спирайки да се сменим, аз взех гъба и позамазах предното стъкло, оставяйки само леки, според мен мазки. Но когато слънцето слизайки към хоризонта светна право в стъклото, през тези мазни черти въобще не се виждаше пътя.
Получавайки незначителни забележки от Костя по този въпрос, аз легнах в лежанката отзад и пушех, опитвайки се да заспя. След три часа окончателно се стъмни и отбивайки на бензиностанция, ние се сменихме. Зареждайки 20 литра, аз продължих нататък. Костя изпълзя в лежанката и моментално откачи масата.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#51

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и пета „По-висока скорост – по-малко дупки!” (4 част)

Пътуваше се превъзходно. Колите бяха малко, никой не ме заслепяваше, населени места нямаше въобще и затова аз карах точно по средата на шосето. Небето бе пълно-препълнено със звезди, които в безлунното небе изглеждаха още по-ярки.
Право в направлението на пътя, догонвайки слънцето, слизаше към хоризонта Венера. Веднъж с моята ненагледна седяхме през нощта под звездите и аз и предложих да си избере звезда, която да стане наша и когато сме разделени, да я гледаме и да си спомняме един за друг. Ето и сега, намирайки се на четири хиляди километра от дома, аз мислех за моята възлюбена. Вярно, не особено дълго, защото Венера се скри бързо зад гората.
Москвичът се движеше бързо, в сравнение с това как вървеше предните нощи. Нищо не ограничаваше скоростта и аз поддържах 90 км/ч. Фаровете, светейки на дълги, осветяваха на голямо разстояние и изваждаха от тъмнината асфалта, пръстта на канавките, крайпътните дървета и знаците. Веднъж даже видях бягащ край пътя сръндак, към който колата стремително се приближаваше, докато не скочи в страни в тъмнината, но успях да разгледам красивите му разклонени рога.
След някое време настигнах ТИР, и снижавайки скоростта до неговите 75-80 км/ч, закарах зад него на около половин километър. Супер, аз не го заслепявам с дългите си светлини и не му преча, но пък научавам всяка извивка на пътя и той ми е като пилотна кола. За да не ми е скучно, слушах касетофона и реших да пуша на всеки 40 километра. Така и километрите минаваха по-бързо, и не прекалявах с цигарите.
С такова темпо зад ТИР-а откарах почти до самия Омск. Някъде към входа на града ни спряха и двамата на поста на ДПС. На мен само ми провериха документите и ме пуснаха, но на ТИР-а вероятно решиха да проверят и товара и ми се наложи да тръгна сам.
Съмваше. Часът бе едва 5, а в огледалото се виждаха първите светли ивици и постепенно звездите започнаха да избледняват. Табелите ме информираха, че вече съм почти в Омск и заобикалям града откъм юг. В утринната димка на водните изпарения на север течеше р.Иртиш, която аз преминах по дълъг мост. Нататък по вече познатия ми маршрут покрай железопътния насип заобиколих и юго-западната част на града и стигнах северо-западната. Оттук много добре се виждаше почти целият Омск, а особено колоритно изглеждаха на фона изгрева многочислените комини на ТЕЦ, от които, без да се разсейва, като черни върви се точеше дим. Създаваше се впечатление, сякаш някой невидим е разчертал небето с паралелни линии в посока Казахстан.
Изчаквайки зеленото на единствения работещ светофар, аз след няколко минути напуснах града и взех направление към Тюмен. Отбих на първата бензиностанция и сипах в резервоара 25 литра по напълно сносната цена от 10,85 рубли.
Москвичът още не се бе ускорил, когато пред него прибяга лисица. Срамно е да си призная, но за пръв път виждах това животно на живо.
Слънцето изгря червено в 5,24. Въпреки че полека-лека новият ден встъпваше в правата си, на мен започна да ми се спи. Не исках да будя съекипника си и затова реших да издържа още час. Към този момент касетофонът меко казано ми бе писнал, и аз го изключих. Наложи се да слушам бръмченето на двигателя, почукването на кардана в кутията, скърцането на ресьорите и прочие шумове, които издаваше нашият Москвич докато върви. Между другото, относно кардана – ние дотолкова привикнахме към чукането и звънтенето, които той издаваше в съчленението си със скоростната кутия, че не му обръщахме никакво внимание. Сега отбелязах, че тези шумове са станали по-силни, и освен това, обонянието ми отдавна долавяше лекия характерен мирис на трансмисионно масло. Диагнозата се навираше сама в очите – кутията е протекла, но слабо. Отбелязвайки си наум, че утре трябва да се долее масло, аз покарах още час. Към шест часа вече започнах яко да клюмам, и затова се наложи да разбудя Костя, който в сравнение с мен изглеждаше доста бодър.
Докато се разменяхме на границата с Тюменска област, погледнах под колата. Какво видях там? Това, което и очаквах – блестящ от маслото кардан, омазан под, гърне, заден мост и всичко останало. Всичко е ясно – втулката в опашката се е износила окончателно и вибриращият кардан е повредил семерината, което е довело до теча на масло.
Сменяйки се, ние решихме да покараме още към двеста километра и да спрем за почивка. Двете денонощия непрекъснато каране вече ни се отразяваха. Не успях да заспя като хората и Москвичът пак започна да скача, да блъска яко окачването и да се люлее. Всичко това се съпровождаше със звуци от удар на метал в метал, скърцане и стържене. Както вече сте се досетили, Костя караше по лош участък от пътя. Какво да се прави – „По-висока скорост, по-малко дупки”.
Бяхме разработили три варианта за мястото за почивка – вече известното ни езеро Ик, река Ишим и река Тобол. Езерото Ик бе веднага отхвърлено от съекипника ми и затова останаха два варианта. Минавайки моста през Ишим, ние преценихме, че до реката може да се стигне и затова отдалечавайки се към петстотин метра от моста, ние по засъхналия на коричка чернозем покрай локвите се спуснахме до реката. Преди това, естествено успяхме да поспорим ще може ли да се мине, и Костя ходи да оглежда пътя. Стигайки брега си заплюхме девствена поляна и започнахме да разполагаме лагера.
Замълча двигателят, който повече от две денонощия неспирно разказваше своите цилиндрово-бутални истории, спря и колата да си почине, а наоколо стана необичайно тихо.
Събирайки дърва и разпалвайки огъня, ние се заехме да сготвим закуската, като менюто бе варен ориз и купената в Кемерово месна консерва. А по-нататък – сън. Преди следващия марш на скок трябваше да съберем много сили.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#52

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и шеста „NON STOP” (1 част)

Да се наспя не ми се удаде кой знае колко – ту ще ми стане топло, ту ще ме ухапе по тиквата комар или още по-лошо, ще ме напълзят мравки. Малко отдъхвайки, ние се хванахме за работа – Костя отряза от орехово дърво клон и с помощта на ножа го превръщаше в кобилица, с която се канехме да закрепим гърнето. След пробега от четири хиляди километра то се бе поразхлабило, тук-таме връвчиците се бяха поскъсали и притрили, затова пак бе нужно да го ремонтираме. Аз полежах под колата да проверя нивото на маслото в скоростната кутия, като констатирах, че е останало половината от положеното количество.
Някъде към обяд при нас на поляната се появиха двама пича с момичета. Пичовете бяха от провинциално-селски тип, както и спътничките им. Поздравявайки ни с вчерашния празник – Денят на младежта, те отидоха да се къпят. Пляскайки в мътния Ишим, те толкова силно крещяха, че ни надуха главите. След къпането компанията постоя малко с нас и си тръгна – не ни се искаше да си общуваме с тях и им отговаряхме вяло и едносрично.
След някое време по небето се завлачиха оловносиви облаци, от които плисна дъжд. Наложи се да се скрием в колата. След половин час пекна слънце, но не за дълго и пак се изля порой. Наложи се пак да се крием в Москвича, който ни бе станал вече втори дом. Цветчето, което бяхме откопали недалеч от Байкал попи толкова вода, че се наложи да го скрием и него в колата, където нямаше да го достигат дъждовните капки. Мина някое време и дъждът спря.
Включвайки телефона, получих СМС от Антонио Бандерас, който силно се вълнуваше, че отдавна не сме влизали във връзка. Аз му написах, че сме зависнали между Омск и Тюмен, почиваме и се каним след три дни да се появим в Минск. Антонио Бандерас отговори да не помисляме да се бавим, защото на 3 юли в чест на нашето завръщане е поръчал тържествена заря. (Малка шегичка, 3 юли е национален празник в Белорусия, Ден на републиката. Бел. прев.)
Към този момент Костик завърши изработването на кобиличката и заедно се заехме да привържем гърнето. Тъкмо свършихме и от небето пак закапаха едри капки. Теглейки майни по адрес на небето, ние си подредихме леговищата в колата и хвърлихме една табла. Отначало Костик поведе с 1:0, после аз изравних и накрая сложихме дебела черна точка за край на играта под формата на унизителен марс, който получих аз.
Ядосан от получения марс, аз реших да се позаседя в близката горичка, но не можех да намеря тоалетната хартия. Преравяйки цялата кола, аз все пак намерих жалки остатъци на една ролка и бях доста удивен от факта, че за двадесет и пет дни сме се изхитрили да изразходваме почти шест рула. Ето какво значи да си разпалваш огъня с нея...
Промъквайки се към горичката, аз на два пъти едва не си паднах на задника, хлъзгайки се по разкисналия се чернозем, който лепнеше по маратонките ми по-лошо и от глина и беше ужасно хлъзгав.
Правейки вечерния си тоалет, Костя реши да се огледа в огледало и виждайки най-близкото – на вратата, тръгна към него. Обръщайки го наобратно, той някак най-случайно го изкърти. Коства ми страшно много усилия да го закрепя на мястото му след това. Вече се държеше на честна дума и втори път не би издържало Костините издевателства.
Скривайки се в колата и изгонвайки всички насекоми оттам, ние дружно откачихме масата. През нощта ми се присъни, че с Костя пътуваме по проспект „Олимпийски” в Минск по посока Москва и се каним да продължаваме към Байкал. Събуждайки се и идвайки на себе си, с облегчение въздъхнах. Колко е добре, че вече се прибираме! Честно казано, уморих се вече да пътувам към къщи...
Докато съм сънувал, Костик станал и започнал по малко да домакинства в лагера. Аз не се излежавах дълго и се хванах да му помагам. Докато се топлеха вчерашните макарони, ние си наляхме запас вода. За да не объркаме питейната с тази за технически нужди, ние на всяка бутилка с питейна вода поставихме буква „П”, а на другите – „Т”.
Времето бе гадно. Ситният, ръмящ дъждец не ни добавяше положителни емоции и ни подтикваше по-бързо да вдигаме котвата. Хапвайки набързо, към десет часа тръгнахме.
Пътят, по който слязохме към реката, от дъжда тотално се бе разкиснал, затова аз карах край него, по тревата. Но за да се качим на асфалта, трябваше да се върнем на черния път, да караме по него 30-40 метра и завивайки на дясно, да излезем на насипа на шосето. Тези 30-40 метра от черния път представляваха рядка течна кал, през която бяха прокарани два коловоза. Спрях и слязох да проверя фарватера. Лепкавият чернозем се лепеше по крачолите ми, а маратонките ми натежаха веднага с по два килограма.
Шансовете ни не бяха големи. Ако едната гума върви по средата на коловоза, а другата – отстрани, то можеше и да не забуксуваме, но ако влезем в коловоза – кур! Там калта е по-рядка, повече е, колата може и да опре отдолу и се засяда тотално. Споделих тези мисли с Костя и включвайки на първа, полека потеглихме. Докато отлепим от място, почти веднага ръгнах на втора. Двигателят недоволно забуча, но поведе нашия бежев сандък на колела през калта.
Не успяхме както трябва да се задържим на върха на коловоза и врътвайки задницата, Москвичът с четирите си колела се заби в коловозите. Сега, когато се случи най-лошото, не трябваше нито да се спира, нито да се форсира излишно. Въпреки че нашият железен кон се оказа в коловоза, той вървеше. Без да губим скорост, ние по чудо преминахме тези 30-40 метра и се оказахме на асфалта. Специално излязох от колата, за да я снимам – и имаше защо. Колелата и джантите бяха дебело облепени с черна кал, отстрани калниците, вратите, праговете – всичко бе в кал. Размина ни се! Днес късметът бе на наша страна. Трудно е да си представим, какво щеше да стане, ако бяхме заседнали – дявол знае къде щяхме да търсим някой да ни изтегля.
Доволни поехме по пътя си нататък. Но неуспели да изминем няколко километра, и попаднахме в участък от пътя в ремонт. Минавайки по току-що положения асфалт, аз видях работник, който енергично махаше с ръце, умолявайки ни да спрем. Когато спрях, той каза, че на около два километра стои техен КАМАЗ с вода и помоли спешно да го пратим при тях, защото се запалила машината им с битум. Защо да не направим за хората едно добро дело? След два километра наистина видях КАМАЗ и изръчквайки спящия шофьор, го пратих при пътните строители.
Постепенно излязохме от дъжда и карахме вече по сух асфалт. Това беше, което ни бе нужно! Посещавайки близката бензиностанция, аз купих литър трансмисионно масло и вече търсех място, което се обозначава с пътен знак с нарисувана елхичка и масичка до нея. След двадесетина километра нашият Москвич сви към равна асфалтирана площадка и аз се заврях под колата да долея маслото. Също така си измих маратонките от калта, за което ми се наложи да се събуя и да ходя по паркинга със сините си крака. „Лида”, Литва – ей това е знак за качество! Никога не съм допускал, че при всяко намокряне на краката тези маратонки ще ми ги оцветяват така добре.
След десетина минути Москвичът пътуваше нататък. Отбих на бензиностанция и заредих 20 литра бензин, като станах неволен свидетел на започващ скандал. Шофьор на Жигули и Москвич 2140 не можеха да се разберат кой е нулирал колонката. Или единият заредил повече, или другият – по-малко, но на мен не ми беше интересно и продължих нататък.
Пътуваше се много скучно. . Подхвърляйки си кратки фрази, всеки мислейки си за неговите неща, откарахме така три часа. За това време нашият Москвич достигна предградията на Тюмен и във вече плътен поток коли навлизаше в града. И тъкмо тук се изля потресаващ порой. Чистачките не смогваха да изчистят стъклото и се наложи да намалим скоростта. Но явно пороят беше някакъв локален, защото на околовръстното на Тюмен карахме вече по сух асфалт. Мярвайки табела „А-80 9 рубли” аз веднага, даже с леко изсвирване на гуми завих в нужното направление. Толкова евтин бензин не бяхме виждали отдавна. Имаше, разбира се, риск да заредим някакъв сурогат, но в наша полза бе това, че Москвичът смилаше в утробата си всякакви гадости. Все пак, за да не рискуваме много, аз заредих само20 литра и поех към входа на града.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#53

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и шеста „NON STOP” (2 част)

Всичко бе наред, но на излизане от града пътя ни прегради раиран жезъл – досадна проверка на документите. Ченгето погледна книжката, талона, застраховката и поиска да види документа за временен внос.
- Нямаме документ за временен внос, - казах аз.
Ченгето просия от щастие (ей това е късмет!) и ме покани да го последвам. Там (вътре в поста на ДПС) той се опита да набере нещо на компютъра, но не му се получи и затова вече изнервен, ме изпрати да се разхождам навън казвайки, че ще ме извика. Аз разбира се му намекнах, че стоя и го чакам, защото книжката ми е у него, иначе с удоволствие бих му оставил Москвича с документите, барабар с ключовете. Но книжката – това е свято нещо. Приблизително след половин час ми върна документите и каза:
- Имаш късмет, че митницата работи до 16 часа и е затворила, а иначе не знам как ще стигнеш до Белорусия!
- Все някак ще стигна, - казах аз и седнах в колата, където от мен изригнаха цяла серия силни, дълбоко нелитературни изрази по адрес на ченгетата. Това произшествие сериозно ми развали настроението и Костя още дълго слуша моите възмущения.
Времето този ден не ни глезеше – слънцето не се показваше от облаците, понякога ни връхлиташе ураганен вятър, който направо се опитваше да издуха колата от пътя, а понякога заваляваше противен ситен дъждец. Навъртайки 450 километра, аз се изморих и предложих на Костя да се сменим. Той с радост се съгласи, но предложи първо да спрем в някое крайпътно кафе да хапнем.
След двадесетина минути седяхме на масата и изучавахме менюто. Кафето бе уютно, храната нормална и цените не бяха високи. Единствения недостатък бяха мургавите хачици (От „Хачик” – арменско име. В разговорния език често така наричат народностите от Кавказ. Бел. прев.), които бучаха на терасата отвън и силно шумяха, пускайки по адрес на сервитьорките плоски шеги.
Заплащайки 123 рубли, ние в бодро разположение на духа продължихме нататък. Аз, запушвайки, се разположих в лежанката, а Костя – не по-малко удобно зад волана. Но идилията не продължи дълго – след час Костя започна да мърмори:
- Каква е тая свинска история! Натиснал съм педала до долу, а колата не върви с повече от 70.
- От шофьора е, - казах аз и веднага съжалих, защото Костя спря колата и ми предложи да седна зад волана като обеща, че ще се признае за пълен глупак, ако аз вдигна с тази кола 90 км/ч.
Действително, с колата се случваше нещо не както трябва. И затова, спирайки край пътя, се хванахме да ремонтираме. Оказа се, че е виновен педалът за газта – при пълното му натискане на заслонките на карбуратора се предаваше съвсем малко въздействие. Може би бихме се примирили с тази повреда, но ни чакаше преминаване на планината и тогава щеше да ни е нужна цялата мощност на двигателя.
Първата идея, която ми дойде в главата, бе просто да огъна педала нагоре. И какво мислите? Сега, за да се натисне газта, кракът трябваше да се вдига до кормилото, а нищо друго не се измени. Наложи се да ровим и да търсим причината. А тя се оказа проста – счупила се е конзолата, която представлява опора за оста на привода на газта. Сега при натискане на педала оста не се въртеше, както се полага, а се клатеше нагоре-надолу.

Изображение

Ремонтът изглеждаше просто – ние завързахме под капака поредната връвчица, която изпъваше тази шибана ос към себе си и не и позволяваше да се клати, а я принуждаваше да се върти.
След така извършената операция, по думите на Костя, колата не можеше да се познае. Москвичът стана много по-бърз, което се доказваше и от показанията на километража. Единственият недостатък на този метод бе, че газта практически не се връщаше въобще сама.
Затова при превключване на предавките, когата се натисне съединителят, двигателят изреваваше до звън. Отпускането на съединителя се съпровождаше със скок или с рязко лашкане на цялата кола. Но до Минск оставаха някакви си 3000 километра и това поведение на Москвича можеше да бъде изтърпяно.
Тази неприятност се случи тъкмо тогава, когато на километража започна да се навива тринадесетата хилядарка километри от пътешествието. Тъкмо взех да се замислям над разните суеверия, когато от тези мисли ме отвлече някакъв божествен аромат, проникнал в колата през отворените прозорци. Аз даже изхвърлих цигарата, която пушех, за да поема с пълни гърди този въздух. Източник на тази приятна миризма бяха простиращите се до края на хоризонта поля с детелина. Не бях си помислял преди, че детелината мирише така хубаво.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#54

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и шеста „NON STOP” (3 част)

След известно време влизахме в досадния, с нищо незабележителен Камышлов, който преминахме, като спирахме на всеки възможен светофар. Оглеждайки се наоколо, аз видях край пътя ТИР, в ремаркето на който имаше турбинен ротор. По всички признаци турбината нямаше да е много мощна – това го оценихме като спецове в енергетиката.
За следващия час и половина Москвичът с цвят на разбеснели се крокодили измина почти сто километра и плътно се приближи до Екатеринбург. Преминавайки проточилото се населено място Белоярский, аз забелязах две девойки, които чакаха на автобусната спирка. Докато ги гледах, в мен възникнаха такива чуства, като на котарака ми през март. В това време Костик видя някакво кафе и се запъти към него за газирана водичка.
По стара договорка големите градове преминавах аз, също така карах в тъмната част на денонощието. Свечеряваше се и ние, слизайки от шосето на някакво сечище в края на гората, решихме да хапнем и да се сменим. Мушвайки по консерва сардини, ние си сменихме позициите в колата и поехме.
Нямах никакви конкретни идеи по преминаването на Екатеринбург, затова мозъкът ми усилено се опитваше да си спомни пътя, по който минахме на отиване към Байкал. Така и не си спомних, и малко хазартно, наизуст свих в ляво доста преди града с надеждата да изляза на трасето Челябинск – Екатеринбург, и по покрайнините, без да влизаме в града, да хванем пътя за Перм. Но не се получи – тесният, с много завои път ме прекара през няколко вилни зони и ме доведе пак в Екатеринбург (Старото име на града е Свердловск, Бел.прев.). Преминавайки микрорайоните около Химмаш нашият Москвич се оказа на широките улици на града. Въпреки че времето наближаваше полунощ, движението бе доста натоварено.
Напълно дезориентиран, аз спрях до някакви павилиони попитах местното население накъде да карам за Перм. Всичко се оказа много просто – трябваше да обърна и да карам само направо. Така и направих. Излизах от града по отличен четирилентов път, който беше освен това доста широк. Мярвайки бензиностанция „Лукойл”, аз веднага отбих, за да заредя до ръба от чудесния им 76-ти бензин. Без да зная, станах и участник в лотария, но билетът ми не се оказа печеливш. В резервоара се събраха 30 литра бензин и сега до сутринта спокойно можех да не мисля за бензиностанции. Излизайки на шосето, видях как изгоряха късите на десния фар. Наложи се да се правя на гьонсурат и да заслепявам всички, карайки на дълги. Въпреки че не знам на кого му беше по-зле, защото имаше мъгла и моите дълги се отразяваха в нея като в стена. Но ме успокояваше това, че насрещните шофьори не нервничеха и не ми присветваха с намек да превключа. Скоро ме чакаше нова неприятност – свърши чудесният четирилентов път и нататък започваше нещо страшно. По такъв асфалт можеше да се кара със скоростта на пешеходец, защото дупките бяха повече от асфалта. Оставяйки в страни осветеното градче Ревда, пътят тръгна през гората, като ту стръмно се изкачваше, ту се спускаше. Решавайки, че няма никакъв смисъл да пазя колата аз по метода на Костя настъпих педала и заскачах по дупките. Бедният Москвич! Дрънчейки като консервна кутия, той вървеше по тези остатъци от асфалт. С глухи удари на свиващото се до тампоните окачване се съпровождаше попадането на колелото в поредната дупка. В купето всичко скърцаше и вибрираше, тласъците се предаваха на купето, а оттам – на задника ми. На колата съвсем не и беше леко. Вярно, това издевателство не продължи дълго, отначало някъде отзад чуха два звънки удара, а после забелязах, че Москвичът се държи някак неадекватно. И най-дребната дупка се усещаше в купето толкова силно, че направо не бях на себе си от ударите. Пък и аз самият сякаш бях по-на ниско в сравнение с дясната половина на колата. В душата ми се прокраднаха съмнения и затова спирайки, аз слязох да огледам. Така си и мислех – Москвичът стоеше наклонен на лявата си страна, а задното ляво колело се бе скрило в арката на калника, което за мен означаваше, че купето лежи на тампона.
„Счупил се е ресьора”, - помислих аз и се пъхнах под колата. Там в тъмното напипах, че ресьорът не се бе счупил, а придържащата скоба се е отворила, листите му под основния се бяха завъртели и разтворили като дамско ветрило. Ремонтът нямаше да ми отнеме много време, но в тъмното не ми се занимаваше и отложих тази работа за сутринта.
Събудихме се в 8,30 и въоръжени с чук, две щанги, крик и малко тел, бързо сложихме всичко на мястото му. Разхлабвайки се, първият лист под основния се е плъзнал по дъното, пробивайки в него дупка, в която можех да вкарам главата си. Съжалявах само за това, че на това място, където зееше дупката се намираха малките ми гаечни ключета и комплекта камъни. Всички тези неща се бяха разпиляли по пътя. Да считаме, че това е бил данък на пътните богове.
И така, към десет ние спокойно пътувахме по посока Перм. Костя бе зад волана, а аз лежах и мислех за ядене. Не ми се наложи да мисля дълго, защото след 3 километра моят весел съекипник спря срещу едно кафе. Съдейки по всичко, кафето бе комунистическо и на самообслужване - на стойка бе закачено меню и нямаше никой. Значи вземай, сипвай и яж – всичко е безплатно. Тъй като не сме любители на безплатните работи, не дочаквайки стопаните, продължихме нататък. След някакви си пет километра пътят ни отведе до „Мотел” Това бе цяло градче за ТИР-аджии. Имаше всичко, каквото си трябва: кафе, бар, стаи, баня, магазини и т.н. Ние с Костя се отправихме към закусвалнята, където си поръчахме по чиния апетитни уралски пелмени. Аз отидох до магазина за авточасти и потърсих крушка за фара, но такива нямаше и аз доста се учудих и разстроих от това. Попуших, след което изпълзях отзад в лежанката и откачих масата, но преди това се договорихме с Костя да ме разбуди преди Перм. В този град ни чакаха велики дела, и по-точно – покупка на въздушни пушки.
Не ми се спеше. Търкалях се към четири часа в лежанката и така и не успях да заспя. С Костя се сменихме 30 км преди града, и тъй като ни предстоеше ходене по магазините, се преоблякохме в по-официални дрехи. В този ден времето бе горещо и влизах в Перм без никакво удоволствие, предвиждайки как ще започне да загрява Москвичът. Това явление не ни застави дълго да го чакаме да се появи, и след втория или третия светофар стрелката предателски запълзя на дясно. По-нататък нещата станаха още по-зле – оказахме се в задръстване, в което за щастие макар и бавно, но се движехме. Тук ми се наложи да приложа всичките си умения, за да не прегрея мотора – увеличавайки оборотите на двигателя, аз създавах по-голяма циркулация на въздуха през радиатора, а водата от своя страна по-бързо течеше през двигателя. Не зная дали това помогна или не, но от задръстването излязохме на границата на кипването.
Работата отиваше към лошо и аз, плюейки на всякакви табели свих по първата пресечка и затърсих къде да спрем. След няколко минути попаднахме на хубав и празен паркинг (до някакъв завод), и веднага се паркирахме. Докато аз разпитвах местните жители за ловен магазин и за пътя за Ижевск, Костя слагаше ред в колата. Провървя ни: магазинът се намираше на пет минути път в направление изхода от града към Ижевск. Решавайки, че Москвичът ще изстине, докато ние си купуваме пушки, още веднъж си преговорихме маршрута и поехме. Намирането на магазина наистина не се оказа трудно и паркирайки колата, ние тръгнахме да пазаруваме.
Ако ти, драги ми читателю, изпитваш слабост към оръжието, по-добре не ходи в този магазин. Лично на мен не ми се бе случвало да видя на едно място толкова пистолети, пушки, ножове, капани и прочие ловни атрибути. На отделна стена бе подредено огромно разнообразие от пневматични оръжия. Имаше даже пневмоавтомат АК-47, но още по-голямо впечатление ни направиха немските пушки, които естествено, бяха доста скъпички. Изучавайки цените, ние с Костя се обединихме около идеята, че най-добрата пушка за нас е МП-512. Плащайки по 1320 рубли, всеки от нас стана щастлив собственик на такава цев и бяхме изпълнени с една мисъл: по-бързо да излизаме от града и да постреляме. По обратния път от магазина към колата в полезрението ни попадна закусвалня, в която решихме да отидем. Скривайки кутиите с пушките в недрата на колата, нашият весел екипаж отиде да похапне. В сравнение с крайпътните кафета обедът тук ни излезе наполовина по-евтино.
След половин час ние доволни отпътувахме с вече изстиналия Москвич нататък. Оказвайки се в плътно движение, ние уверено карахме към изхода на града. Но също така уверено започна да загрява Москвичът, който явно искаше да се носи със скорост, а не да виси по светофарите. Преминавайки по дългия мост през Кама, ние след два километра излязохме от града и се оказахме в Пермската агломерация. Не можеше да не зарадва окото табелата „Москва – 1424 км”. По моите сметки след около денонощие нашият екипаж ще бъде в столицата на Русия, а оттам до Минск е една ръка разстояние. Но това бяха само сметки, а засега ние с костенурска скорост се влачехме по тесния път през целия Краснокамск. Стрелката на температурата предателски замръзна на 95 градуса и се готвеше да скочи над 100. Докато се движехме, не се плашехме от прегряване, но преградилата пътя ни бариера развали картинката. Спирайки, аз угасих двигателя, и весело бъбрейки с Костя, чаках да мине влакът. Настроението ни бе приповдигнато и нямахме търпение да надупчим нещо с по няколко оловни чашки. Но това щеше да е после, а сега докараният до кипване двигател не искаше да запали. Но като го помъчих малко, накрая успях. Вече се виждаше хоризонт, ето и населеният пункт свършваше, когато Костя замърмори:
- Баси, Паша, температурата е 100!
- Спокойно, - отвърнах аз, - сега ше излезем на шосето, ще се позасилим и ще изстине.
Но двигателят не изстина нито след пет, нито след десет километра. Когато всички мислими и немислими срокове минаха, аз реших все пак да спра, за да разбера какво се е случило.Отваряйки капака, аз се ужасих – маркучът, който идва от парното и отива в помпата се бе извадил и бе увиснал някъде надолу. От двигателя се излъчваше такава жега, че ако се изплюеш, ще изфъска. Работата е ясна – водата цялата се е изляла, и ние двадесет и пет километра сме карали без никакво охлаждане.
Обикновено в такива случаи се изчаква моторът добре да изстине, след това се налива студена вода и се пали. Аз обаче сметнах, че ако колата ще се поврежда тотално, по-добре да е тук и завинаги. Затова отворих капачката на радиатора и налях първите два литра вода. Вътре в двигателя се разнесе някакво бълбукане и след няколко секунди тези два литра вода бяха изхвърлени под формата на красив гейзер. След това в продължение на минута от радиатора излизаше пара. Следващите два литра вода двигателят прие доста по-мирно, като позволи да се разтече по цилиндро-блоковите му вътрешности. Останалите бутилки също бяха наляти в радиатора, но водата не беше достатъчно. Затова, виждайки на хоризонта бензиностанция, ние тръгнахме към нея с надеждата, че оттам можем да купим ако не друго, поне газирана вода. Надеждите ни не бяха излъгани и след пет минути ние добавихме липсващите два литра в охладителната система с тази газирана напитка.
Въпреки страшния топлинен удар двигателят не се сцепи и не протече, но неговото състояние предизвикваше сериозни опасения, затова реших да сваля една по-широка скоба от друго място и надеждно да фиксирам изскочилия вече за втори път маркуч на парното. За целта щеше да се наложи да се излее част от водата, и тъй като нямаше с какво да долеем системата, аз карах и търсех с очи река или друг воден басейн край пътя. Слава богу местността не беше пустинна и скоро ние, въоръжени с пластмасови бутилки, пълнехме от някаква рекичка мътна, ръждиво-кафява вода. Напълвайки почти всички празни бутилки, ние си направихме двукратен запас вода.
Отдалечавайки се от реката на няколко километра, ние отбихме от пътя на една ливадка и извадихме пушките. Събирайки в качеството на мишени празни пластмасови бутилки и прочие боклуци, които се търкаляха по земята, ние се заехме да вкарваме една след друга оловни чашки в тях. Пушките не бяха пристреляни, но удряха мощно.
Като се настрелях, аз се заех с колата. Изливайки част от водата, аз смених местата на скобите и добре затегнах всичко. Доливайки от ръждивата вода, продължихме нататък.
Бедният Москвич! В неговото сърце досега се плискаше антифриз, от най-чистата вода на Байкал, студената вода на Енисей и Ангара, понякога газирана вода, а сега – заедно с водата циркулираха всякакви утайки, ръжди и прочие мръсотии. И въпреки издевателствата нашият стоманен кон ни теглеше към дома. Аз карах, а Костя лежеше отзад и се опитваше да заспи. Аз обръщах малко внимание на околната природа и бях съсредоточен в пътя и в поведението на колата, която се държеше стабилно, рядко давайки да се разбере че е огладняла с показанията на прибора с надпис “FUEL”. Както и сега, и като по поръчка на хоризонта се показа бензиностанция, която бе доста голяма, въпреки че бе колхозна (а не фирмена). Бензинът бе малко скъпичък – 10,8 рубли за литър, но докато в резервоара се изливаха първите литри, аз разбрах, че наливам не боклук, а истински 76-ти. Червената като борш струйка свидетелстваше за това, че даденият нефтопродукт действително принадлежи на „Лукойл”,който следвайки фирмения си стил се бореше с ментетата, като оцветяваше бензина. Натъпквайки в резервоара 30 литра, продължих нататък. След 15 километра Костик изяви огромно желание да ме смени, мотивирайки се с това, че преди нощното каране ми е нужен отдих.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#55

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и шеста „NON STOP” (4 част)

Часът бе едва шест вечерта и да накарам организма си да заспи се оказа проблематично. Като се потъркалях час, аз седнах с гръб към облегалките на предните седалки и си подпрях краката на задното стъкло на нашата кола, като позакрих изгледа на Костя назад. Но да се пътува в тази поза се оказа неудобно и се наложи да седна по турски.
С огромен интерес ме разглеждаха пътниците в изпреварващите ни коли, недоумявайки, вероятно, как може да се пътува така на обратно. Може би не се досещаха, че в нашата кола задната седалка я няма, а подът е изравнен с багажника посредством чанти, вещи и пластмасови бутилки.
Весело бъбрейки си с Костя, приближавахме Ижевск. По думите на моя съекипник по време на отсъствието ми, докато се намирах под властта на Морфей, не сме минали през интересни места. Само бе отбелязано, че често се появявали нефтени помпи и в селските къщи прозорците са разположени много високо. Ако ти се прииска например да се промъкнеш при любимата през прозореца, ще се наложи да си носиш стълба.
Пътят бе добър и въпреки че имаше само две платна, не изморяваше. Спусканията и изкачванията не бяха стръмни и затова нашият Москвич не се товареше и не искаше да му превключваме предавките.
Преминавайки поредния населен пункт, ние видяхме в края му симпатично кафе, направено в селски стил от цели трупи и украсено с дърворезби. „Да вечеряме!” – решихме ние и спряхме. В кафето нямаше никакви посетители и доста ни се зарадваха. Поръчвайки си първо и второ, ние седнахме на масата и зачакахме да ни обслужат. Хапвайки набързо и купувайки си за 9 рубли пакет цигари, аз излязох на улицата. В това време Костя си подреждаше лежанката, но май не се канеше още да спи. Посещавайки близките храсти, ние потеглихме.
Бе прекрасна вечер. Нашата кола пътуваше към историческата си родина – град Ижевск, където преди седемнадесет години са я произвели. Преминавайки река Иж, която не бе широка, но се виеше красиво ние приближавахме столицата на Удмуртия. Тук се чуствахме в свои води, защото се оказахме в Меката на Иж-овете. Всяка втора срещната кола бе като нашата. А нашата кола навярно разбираше, че си е в родината, защото не се втеляваше, а спокойно шумеше с гумите по асфалта. Оставяйки зад гърба си красивата стела под формата на елен с надпис „Ижевск”, ние се оказахме в града. Карахме по централната улица, която бе доста широка и красива.

- Ехааа, Костя, видя ли какви мацки имаше на спирката? – попитах аз съекипника си.
- Мммда, съгласен съм, стават.
- О, гледай там, какво симпатично момиче, - не се успокоявах аз. – Даже две! Видя ли колко красиви момичета има тук?
- Слушай Паша, - прекъсна ме Костя, - може би е по-добре да си гледаш пътя, все пак караш в непознат град.

Нищо не ми оставаше, освен да се съглася с мъдрия си съекипник. Вървеше двадесет и шестия ден на похода и леко облечените момичета в Ижевск ме палеха и събуждаха в мен чувствата на мартенски котарак. Но съвсем скоро ние ние навлязохме в промишлените райони на града, а оттам на трасето М-7. Аз даже се учудих, че толкова бързо преминахме града. Беше към десет вечерта, и спирайки край пътя, ние се заподготвяхме за нощта. Аз долях масло в мотора, изливайки там остатъците от тубата, а Костя се наместваше да спи в леглото. Около нас се бе спуснала тишина – ни птици, ни полъх на вятъра, нито преминаващи коли, а само бълващият черен дим червен дизел, повлякъл опашката си от вагони към Ижевск.
Оставаше последната нощ каране, но и тя трябваше да се пропътува. Канейки се сутринта да сме в Казан, а надвечер в Москва, аз вече изчислявах кога ще пристигнем в къщи. Получаваше се около четири сутринта. През това време аз карах към Набережные челны. Поглеждайки към приборите изведнъж ме обхвана хлад - температурата бе минала 100 градуса. Наложи се екстрено да спра и да отворя капака. Дяволска работа – всички маркучи са си на мястото, отникъде не се вижда теч, а радиаторът е празен. Добавяйки бутилка вода и напълвайки радиатора до капачката, аз продължих нататък, поглеждайки датчика на температурата. Сякаш всичко бе наред, стрелката бе около 80-те градуса и успокоявайки се, аз даже взех да забравям за проблема. Но както се оказа, не за дълго. След двадесет километра всичко абсолютно точно се повтори. Чудеса не стават и бе ясно, че водата отива някъде. Оглеждайки целия моторен отсек, и залягайки под колата аз открих причината. В долния маркуч на радиатора, отдолу на супер тайно място, се бе образувала малка дупчица, и водата спокойно си капеше на земята. Преобърнах цялата кола, но така и не намерих заврелия се дявол знае къде скоч. Наложи се да взема целофанен пакет, да го нарежа на дълга лента и да го омотая на пробития маркуч. За по-голяма надеждност цялата тая работа я овързах отгоре и с връвчици.
Москвичът явно не искаше да си тръгва от Удмуртия и постоянно нещо измисляше. След половин час ми се наложи да се занимавам с педала на газта – връвта, която го изпъваше се бе разтегнала и колата пак не можеше да вдигне повече от 70-80 км/ч.
После окончателно мръкна и до Менделеевск аз не виждах нищо друго освен маркировката, асфалта и насрещните фарове. Преминавайки Менделеевск, аз отбих на бензиностанция, откъдето освен двадесет литра бензин купих и литър моторно масло. Моторът взе да проявява апетит към маслото и според мен причината бе, че наливахме по-рядко масло, а то се харчеше повече.
Преминавайки още петнадесет километра, излязохме на трасето Казан - Уфа. Ей-това бе някакъв кошмар! Федерално трасе, а няма маркировка! Към този момент и времето взе да се разваля, а на хоризонта доста зловещо засвяткаха мълнии. После заваля дъжд. В светлината на фаровете пътя се сливаше с канавките и аз не виждах къде карам. Поддържайки 55-60 км/ч, Москвичът спокойно продължаваше за Казан.
За да се ориентирам все пак по пътя реших да се закача след някой ТИР, но като по поръчка такъв не се появяваше. Скоро се изля съвсем конкретен порой, и не виждайки нищо през водната стена аз отбих на бензиностанция, за да изчакам края на този природен катаклизъм. За да не стоя без работа, аз реших и да заредя до горе и така се престарах, че разредих с чудесен 80-ти бензин съседната локва.
В това време дъждът се поуспокои и Костя се събуди, като каза, че лежейки отзад отчетливо е чул, че сме на границата пак да си загубим гърнето. Затова изминавайки още няколко километра, отбихме на друга бензиностанция, за да си ремонтираме гърнето.
Там ни посрещна млад пич, който се оказа пазач, и ние се обзаведохме от него с чудесна тел, с която Костя веднъж и завинаги завърза гърнето към купето. След това съекипникът ми отиде да спи, а аз продължих нататък. Полека, с минимална скорост Москвичът приближаваше все повече към Казан.
Минавайки край пост на ДПС, аз бях спрян от ченгетата, които ме записаха в дневника си и се поинтересуваха как е на Байкал. Но аз не бях в най-доброто си настроение и затова не се разглаголствах с тях, а си продължих пътя. Няма да описвам оставащите до Казан километри, защото няма какво да се разкаже. На разсъмване вече карахме по околовръстното на столицата на Татарстан. На мен яко ми се приспа и затова събудих Костя и се мушнах в топлото още легло, с намерението да се събудя чак в Нижни Новгород (Старото име на града е Горки, там се намира заводът ГАЗ. Бел. прев.). Костя бе много по-свеж от мен и с радост пое управлението. До Москва оставаха някакви си 800 километра, а около столицата на Русия аз се чуствах почти като у дома.
Докато аз съм спал, моят съекипник се изхитрил да наруши ограничение на скоростта, при това с цели 40 км/ч. За тази работа е бил спрян от ченгетата и принуден да облегчи пътния ни фонд с 200 рубли.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#56

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и седма „Завръщане” (1 част)

Събудих се след пет часа. За това време Костя бе изминал 270 километра и тъкмо отбиваше на бензиностанция, където наля в резервоара 16 литра бензин. Изхождайки от информацията на табелите, до Нижни Новгород оставаха малко повече от сто и петдесет километра и потъркалвайки се още малко и идвайки на себе си, аз изявих желание да седна зад волана. Костя с радост се съгласи да се сменим, но предложи първо да закусим. Паркирайки пред следващото крайпътно кафе, ние влязохме в него и доста добре си похапнахме. Часовникът в кафето показваше 9,15 , а нашият часовник на касетофона бе все още на 11,15. Връщайки го два часа назад, ние останахме доста доволни от факта на удълженото денонощие. Сядайки зад волана аз подкарах към към Нижни Новгород. Тъй като бях поговорил преди това с шофьори на ТИР-ове на паркинга знаех, че градът няма околовръстно и транзитният трафик минава през целия град. Това леко ме натъжаваше, защото не ми се искаше пак да загряваме по светофарите и да се влачим в задръствания.
Шосето за Нижни Новгород бе натоварено и се чустваше, че двете платна са недостатъчни. Изпреварванията ставаха трудно, но като цяло пътувахме доста бързичко и след някакъв си час и половина навлизахме в агломерацията на Нижни Новгород. Все по-често срещахме автовози, натоварени с Волги, или колони от Газели, които идваха срещу нас. Това доказваше, че завод ГАЗ работи и продукцията му се радва на популярност на руския пазар и се търси. Започналата поредица населени пунктове намали скоростта ни, но после, следвайки табелите „МОСКВА” аз излязох на някакъв обиколен път и понасяйки се с прилична скорост заедно с върволицата ТИР-ове, бързо заобиколихме промишлените райони. На хоризонта се виждаха множество комини, от които се стелеше дим, а също и корпусите на заводи и фабрики.
След няколко сложни пируета пътят ни изведе право в града. Характерна особеност на Нижни Новгород се явяват неговите широки улици, където, въпреки натовареното движение нямаше дори и намек от задръствания. Единственото „тясно” място се оказа мостът през Ока, и то затова, защото точно в средата на моста КАМАЗ бе блъснал отзад ЗИЛ, и се налагаше всички да ги заобикалят.
Нижни Новгород е двумилионен град и излизахме от него дълго. В края на краищата се оказахме на широко четирилентово шосе, което започваше на изхода на града. Преценявайки разстоянието до Москва, ние решихме, че сега зад волана ще седне Костя, а после на стотина километра от столицата ще се сменим.
Нищо не мога да разкажа за този участък от пътя освен това, че бе четирилентов и много натоварен. Отбивайки се на бензиностанция, заредихме до горе и продължихме към Москва без никакъв ентусиазъм. Шосето бе гъчкано с коли, бе и жега, която допълнително предизвикваше дискомфорт. Аз лежах отзад и мързелувах, а Костя навиваше на колелата на нашия ръждив приятел километър след километър. Така в спокойна обстановка нашият екипаж стигна до Вязники, след което попаднахме в много дълъг участък в ремонт.
Отначало само намалихме скоростта,после подкарахме на трета, после на втора, първа и накрая спряхме, но не окончателно, а отвреме-навреме се придвижвахме по малко - така нареченият прекъснат режим на движение. Както вече писах, в този ден си беше жега и нашата кола мигновено реагира на нея със стрелката на прибора за температурата. Ситуацията започваше да става гадна. От дясната ни страна се намираше насипът на новия път, нивото на който бе с около метър над нашето, а отляво вървеше непрекъснат поток от насрещните коли. Ние се оказахме притиснати от всички направления и с почти завиращия ни двигател не можехме да отбием никъде, за да поизстинем. Осъзнавайки гадното си положение, ние нервничехме и ругаехме пътните строители. Въобще, из колата се носеха яки псувни. Когато спирахме за по-дълго, аз предлагах на Костя да гаси мотора, но това не бе изход и двигателят после трудно палеше. Слава богу, накрая потокът коли се разшава и потеглихме. Нека не е бързо, но главното бе, че се движехме и скоростта стигаше, за да се поохладим. После пак попадахме на участъци в ремонт, но не такива дълги и безобразни.
Изплювайки при форсиране облаче син дим, такова, каквото виждах докато стоях отзад, нашият Москвич приближаваше Владимир. На моето предложение да се сменим Костя загадъчно се усмихна и каза, че този град ще премине сам. Като се има предвид, че спирачките на нашия Москвич бяха кофти, а потокът машини се увеличаваше все по-вече аз започнах да се притеснявам, но реших да не преча. Преминавайки река Клязма, ние вече влизахме във Владимир. По пътя ни попаднаха само два светофара и ние почти без произшествия по покрайнините го преминахме. Защо почти – ами защото аз силно нервничех и се притеснявах за Костя в този натоварен поток коли, а той бе по олимпийски спокоен или поне не даваше вид, че е нервен.
Излизайки от Владимир, ние спряхме в крайпътно кафе и решихме да обядваме. Цените в това заведение бяха високички, но това не ни смути и поръчвайки си по порция супа Харчо (Аналог на нашето шкембе - грузинска национална супа. Буквално на грузински означава „телешка супа”. Прави се от телешко месо, ориз, млени орехи, пестил от сливи, чесън, люти чушки, кардамон, абе много неща. Ето я рецептата, и клипче има към нея - http://www.talerka.ru/ru/content/recipes/Asia/georgia/Kharcho . Бел.прев.) и пилаф (Ориз с месо – пилешко или овче. Бел.прев.), ние седнахме на масата. Първо ни донесоха Харчото. По другите кафета където бяхме спирали да ядем, ни носеха супите в половинлитрови дълбоки чинии, а тук се ококорихме, виждайки че ни носят супичките в яки литрови чаши. Същото се повтори и с пилафа, който повече приличаше на накъсана на парчета кокошка тук-таме с някое оризче. Всичко бе много вкусно и се наплюскахме до откат. Сядайки в колата аз чуствах такава тежест в стомаха, че се заклех никога вече да не преяждам. Не бе изключение и Костя, който лежеше отзад пъшкайки и се оплакваше, че е преял. Колкото и да е странно, но пълният стомах се отрази на моето настроение, което съвсем конкретно се подобри.
До Москва оставаха някакви си 180 километра и аз се чуствах практически вече у дома. Осъзнаването на това, че след 14 часа аз ще съм си в къщи и ще разказвам за пътешествието ме докарваше до еуфория. Настъпвайки педала, аз с 90 км/ч се отдалечавах от Владимир. Колите на пътя не станаха по-малко, но поради подобреното настроение не ме дразнеха. Неусетно преминахме Лакинск и Петушки, оставихме зад гърба си Покров и ето че вече приближавахме Ногинск. Аз мислех, че пътят ще преминава през градовете и аз ще се мъча по светофарите, но шосето заобикаляше населените пунктове отстрани или бе оградено с противошумни щитове. Виждайки табела към бензиностанция със смешната цена от 8,89 рубли за литър, аз отбих и се заех да напълня целия резервоар. Желаейки накрая да закръгля сумата, разлях последните 200 грама на задната броня. Разнасяйки ароматната воня на бензин, ние продължихме нататък към Москва.
Оставяйки в страни Ногинск, карах и жадно попивах с поглед дясната страна на пътя. Преди две години аз в състава на автопробега „Северен градус 2” ходих в Монино, където посетихме авиомузея. В търсене на познати места аз оглеждах пътя. Отбивката за Монино не ни кара много да я чакаме и след преминаването и аз вече знаех колко ми остава до околовръстното на Москва. Като начало се появиха светофари, които ми създаваха много неудобства. Още по-големи неудобства ми създаваше заслепяващото очите ми слънце, от което се криех в сянката на дърветата на крайната дясна лента. Преминавайки подмосковната Балашиха, аз бях удивен от якото задръстване, което бе събрал светофарът на насрещното направление. В нашата посока колите също не бяха малко, но някак си не се получаваше задръстване. Точно в седем вечерта по московско време ние, пускайки десния мигач навлязохме в плътното движение на МКАД..
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#57

Мнение от emo66 »

Глава двадесет и седма „Завръщане” (2 част)

Това бе последното изпитание за нервната система и за колата. Всичко започна прекрасно – четвъртата лента, скорост към 100 и чудесни промишлено-градски пейзажи зад прозореца. После потокът коли започна да намалява скоростта – 80, 70, 60, 40, 20, накрая бавно каране на първа и започнахме да загряваме. Докато потокът не бе окончателно спрял, успях да се престроя в крайната дясна лента, откъдето спрях в аварийната лента в компанията на една Газела, в която почиваше някакъв мужик. Най-напред Костя ми прочете едно конско за това, че реших да минем по околовръстното, вместо да заобиколим през Подмосковието. Докато той ми мрънкаше, до нас спря Волга и пътниците в нея ни попитаха имаме ли нужда от помощ. Аз бях удивен, че оядените московчани ни предлагат помощ, но тъй като не се нуждаехме от нея, отказах.
Задръстването макар и бавно, се движеше, но все пак не се отпушваше. За да си запълня с нещо времето, аз реших да сменя крушката на фара, която купих заедно с два литра масло до Владимир. Включвайки телефона, аз получих СМС от сестрата на Антонио Бандерас, в който момичето много се вълнуваше и се интересуваше къде сме. Отговаряйки, че вече сме в Москва аз внесох успокоение в душата си и седнах зад волана. Към този момент задръстването се бе поразтикало и колата, поизстинала вече, бе готова да продължи нататък. Отминавайки кръстовището с Ярославското шосе, ние заехме третата лента и набрахме крайцерските 70 км/ч. Това не продължи дълго и скоро потокът коли започна да се сгъстява и да се образува ново задръстване. Ние предварително бяхме заели лента близо до края на пътя, но не се наложи да спираме – потокът се позасили и до Ленинградското шосе се движихме с нормална скорост. В района на отбивката за Химки ни изпревари микробус, пътниците на който, оглеждайки ни вдигнаха палци зад стъклата. Те видимо бяха впечатлени от нашия мръсен и огрухан Москвич, който с вида си допълваше надписите отстрани. Мен ме изпълни гордост за мен самия и за колата, и това повдигна още повече настроението ми.
Преминавайки Волоколамското шосе и пресичайки Москва-река по Спаския мост, ние слязохме от МКАД в дясно, и след десетина километра каране по Минското шосе се оказахме в Одинцово, което ни посрещна с ред светофари. Искаше ми се да се движим на скорост, а не да чакаме зелените сигнали. До Минск оставаха някакви си 685 километра и аз смятах, че ще бъдем в родния град след 11-12 часа и ще пристигнем към сутринта. А засега полека излизах от московската агломерация. Отдалечавайки се от МКАД на 50 километра, ние спряхме до магазин, от който купих две двулитрови бомби Кока-Кола. Разменяйки си местата и утолили жаждата си, ние поехме курс към родния Минск. Лежейки в багажното отделение, аз от възбуда от скорошното завръщане у дома не можех да заспя и доста пушех. Но все пак ми се удаде малко да дремна и когато след час и половина се събудих в бодро настроение, вече се движехме в Смоленска област. Всеки си мислеше за неговите неща и затова пътувахме в мълчание. Разбира се, отвреме на време си подхвърляхме по нещо, но по работа. Настроението бе тържествено-приповдигнато, но сериозно. Затова не пеехме песни, въпреки че бях обещал на съекипника си още около Ижевск, че от Москва нататък ще пътуваме с песни. Поради това, че в пътния ни фонд останаха финанси, в последния половин час обсъждахме в какво да ги вложим. Решено бе да купим туба бензин 92 и да заредим колата. Останалите пари решихме да сменим и с тях да купим биричка за банята след пристигането. Обсъждайки утрешния ден, плановете и планираните мероприятия ние всяка минута с повече от километър се приближавахме до дома. Виждайки осветена бензиностанция, Костя незабавно отби на нея. Отначало ние напомпахме пълен резервоар 80-ти бензин, и в допълнение напълнихме туба с 92-ри. На моето предложение да се сменим Костя отказа, защото още му се карало. Аз не настоях, и шмугвайки се отзад се пъхнах под одеалото. Интересно бе да се гледа през задното стъкло, как ни настигат коли, как, примигвайки с червените си стопове се скриват зад хоризонта насрещните и как преминават край нас дървета, къщи и здания. Поглеждайки километража на колата, аз изчислих, че до границата остават към сто километра.
Към два часа моят съекипник ми предаде управлението на колата и легна да спи. Поставяйки в касетофона хубава касета, аз спокойно, изстисквайки от колата 100км/ч, в просто приказно настроение се готвех да премина границата, близостта до която ми напомняха спомени отпреди две години.
Крайграничните кафета се бяха врязали в паметта ми благодарение на двамата алкохолици, с които пътувах и те оттам си купуваха водка. И буквално след половин час се появи границата. Първата ми работа бе да извадя телефона и да изпратя СМС за да си изключа роуминга. Виждайки моите бяло-червени номера пред мен вдигнаха бариерата и ме пуснаха на територията на родната страна без да ми вземат такса. И така, ние бяхме в Белорусия. Всичко бе добре, но телефонът мълчеше и не искаше да се превключи от роуминга. Изпращайки пет СМС-а, аз плюх на тази работа и го прибрах в джоба. Беше студено и седейки в едно положение усетих, че се схващам. Ръката, която седеше на волана толкова замръзна, че да набирам номер на телефона с нея бе проблем. Скоро получих СМС, че роуминга е изключен, и аз веднага звъннах у дома и съобщих, че пътувам в района на Орша. След това набрах Антонио Бандерас и поговорих с него. Странно, че в два през нощта той не спеше.
Колко е приятно да се пътува в Белорусия! – навсякъде има маркировка, навсякъде край пътя има стълбчета, пътни знаци и прочие пътни атрибути. Москвичът вървеше над сто и разстоянието до дома се топеше пред очите ми. Съвсем скоро видях табела, която гласеше, че до дома са 250 километра, а сега знакът показваше 211.
Започна да съмва към четири часа, и по това време студената плътна мъгла взе да изпълзява на шосето. Още на Байкал ние с Костя запушихме парното и маркучите му с дървени тапи. Те не ни попречиха да изгубим водата и да прегреем в Перм, но сега пречеха да пусна парното. Наложи се да мръзна. Костя не спеше, и увит с одеала, седеше отзад и си говорехме. Мръзнехме не само ние, но и нашият Москвич. Температурата на водата се колебаеше по-вляво от нормалното, показвайки 50-60 градуса. Изобщо, колата се държеше странно. Ако преди не можех да вдигна повече от сто заради дисбаланса от кривите гуми, то сега вървеше и не вибрираше, не звънтеше с кардана, не грееше и въобще не ни безпокоеше.
В часовете преди разсъмването ние преминахме Толочинския и Борисовския райони. Под ръководството на Костя след Борисов свихме към Смиловичи и тръгнахме по тесния, с много завои път към Дружний. В този момент цялото ни внимание бе приковано в километража, който ни показа преминаването на петнадесетата хилядарка километри от пробега. Това бе почти три пъти по-голямо разстояние, което ми се е налагало да изминавам с кола до този момент.
Скоро на хоризонта се показа коминът на нашия ТЕЦ-5, който изпускаше в утринното небе струйка дим. Не знаеше нощната смяна, че днес се връщаме у дома, а довечера ще се парим с тях в банята.
А останалото, читателю, бе въпрос на техника. Преминавайки заспалото Смиловичи, ние след десетина километра вече бяхме в Дукора, откъдето преминавайки Свислоч, ние точно в 5,52 финиширахме пред общежитието на Костя в Дружний. Помогнах му да си пренесе багажа, и договаряйки се вечерта да ходим на баня, ние се разписахме в бордовия дневник, стиснахме си ръцете и се разделихме. Костя си отиде у тях, а аз с Москвича на вилата, където си отспах до обяд.
След това имаше от всичко – удивлението на познатите, възхищението на приятелите, салютите в чест на Празника на Републиката (3 юли) и по думите на Антонио Бандерас – в наша чест, уважение, авторитет и разбира се неизчерпаем запас от истории за това пътешествие.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#58

Мнение от emo66 »

Епилог

„Разсъждения на глас”


„Пътешествията учат повече от всичко друго. Понякога един ден, прекаран на други места дава повече, отколкото десет години живот у дома.”
Анатол Франс


Не можеш да не се съгласиш, драги ми читателю, с това изказване. Едва ли съм станал по-мъдър с 270 години, но от това пътешествие научих много. Аз си доказах, че само от мен зависи животът ми, съдбата ми и всичко останало. Доказах, че каквато и да е несбъднатата мечта, тя се сбъдва, ако вярваш в собствените си сили. За тези двадесет и седем дни ние с Костя срещнахме много хора, видяхме ги как живеят, общувахме с различни слоеве от населението и узнахме много неща. Сега, когато измина повече от година и половина от момента, когато се върнахме, може да се направи разбор.

И така, това пътешествие ни отне двадесет и седем дни, даже двадесет и осем.

За това време ние изминахме 15042 километра, от тях 6 на ферибот, 9182 километра зад волана съм бил аз, а Костя съответно 5854 километра.

За това разстояние Москвичът глътна 1048 литра бензин, и бяха похарчени от порядъка на 20-22 хиляди руски рубли.

Някой умник ще пресметне и ще каже, че за 700 долара ще отпътува на юг и съвсем конкретно ще си почине. Нека прочете още веднъж глава номер седем от настоящите мемоари и да не ми досажда с доводи, че югът е по-добър от севера или изтока. Някой може да каже, че до Байкал е по-добре да се пътува с влака. Съгласен съм – това е по-яко, по-евтино и по-интересно. Вземаш кашон водка и се затваряш, без да излизаш от купето за седмица. Тогава, навярно, драги ми читатели, бихте видели странни видения, извикани от житните дестилати.

Някай би възприел нашето пътешествие като живот на двама идиоти в желязна кутия. Да, не бих казал, че беше особено комфортно, но така е по-добре, отколкото да се пренесеш с бясна скорост по цяла Русия и нищо да не видиш през тонираните стъкла.

Това бе една авантюра. Ние нищо не рискувахме, а колата винаги бях готов да зарежа в случай на сериозна повреда. Но след като заговорихме за авантюри, нека се разберем какво означава това.

Авантюра – това е безпринципно, рисковано, съмнително дело или действие, което разчита на случаен успех.

Така обясняват това понятие авторите на тълковния речник. По-съмнително дело в живота ми досега не е имало. След около два месеца ние с Костя си устроихме „разбор на полета” с бутилка „Абсент” и тогава мъдрият ми съекипник произнесе тези думи:

- Знаеш ли Паша, на нас дяволски ни провървя, че така безпроблемно пътувахме. Единственият минус бе в това, че не винаги намирахме добри места за почивка.

Съгласен съм, провървя ни. Провървя ни с времето, провървя ни с пътя, провървя ни с колата, с ченгетата и с хората, които срещнахме. В края на краищата, провървя ми с приятеля, с когото за месец тясно общуване нито веднъж не си напрегнахме отношенията и не създаде някакви проблеми.

А що се касае за съдбите на нашия екипаж, то те се подредиха така:
Костя след половин година се ожени и си купи къща, която сега достроява.
Аз все още не съм успял да се оженя, но откровено казано, се замислям над това. А иначе в моя живот сериозни изменения няма.

Що се касае до Москвича, то съдбата му ми е известна отчасти. Колата се върна от похода убита. Съединителят работеше на честна дума, спирачките не можеше да са по-зле, педалът на газта бе счупен, дупка в пода от превъртелия ресьор, големи балони на две от гумите, разбита основа на лагера в опашката на скоростната кутия и издухан отвсякъде двигател. След някое време с Антонио Бандерас отворихме двигателя и аз видях страшна картина – черните от нагара бутала свободно се движеха в цилиндрите на забележимо разстояние, абе тракаха вътре като молив в чаша. Ето защо двигателят не е блокирал, когато го прегряхме в Перм.
На мен тази кола не ми беше нужна и затова реших да я продам. Дадох я на един пич, който си строеше гараж и се нуждаеше от транспорт да си кара пясък, цимент и чакъл. Получавайки от него 50 долара, аз му дадох документите и ключовете.
За последен път видях нашия стоманен кон на улица ”Роза Люксембург”. Новият собственик бе изчистил надписите отстрани на колата, но картата на капака бе оставил. Никога не би минало през ума на преминаващите край него хора, че този невзрачен, мизерен Москвич е изминал огромното разстояние до най-чистото езеро на света и се е върнал обратно. Те спокойно минаваха край него и сигурно само един от сто си задаваше въпроса защо и за какво на капака е нарисувана картата на Съветския съюз. В мен тогава се прокрадна чуството, че съм предал най-верния си приятел и сега понякога съжалявам, че така постъпих с Москвича.

Цветето, което откопахме до Байкал, се хвана и сега ме радва всяка пролет с ярките си оранжеви цветове.

Що се касае, читателю, за плановете ми за бъдещето, то Байкалската тема още е актуална. Аз съм решил да се върна на това езеро още веднъж. Може това да е автопробег Минск – Владивосток, може някакъв друг, но аз ще се разходя по улица „Глазков” в Иркутск и обезателно още неведнъж ще се потопя в Байкал. Е, и разбира се, ще хапна байкалска пушена чига.

Но да добавя и лошите новини - тези мемоари са последните. Неизвестно по какви причини ми дотежа да пиша, затова този труд готвих цяла година и половина. Затова сега, читателю, ти ще станеш зрител, защото съм решил при следващия поход да взема камера и да снимам филм.

Ето такива са ми плановете за бъдещето. И най-накрая, искам да приведа един цитат от филма „Ирония на съдбата, или честита баня”, когато Иполит, идвайки при Надежда пиян като гъз казва:

- Приятели! Колко скучно живеем, загубил се е в нас духът на авантюризма... и т.н.

Аз съм напълно съгласен с него и обещавам, че докато съм жив, то при всички случаи ще търся авантюри и ще пътешествам.

По света има толкова красиви места! А вие, защо още си седите у дома?

[align=center:11uxpzwb]КРАЙ[/align:11uxpzwb]
03.12.2005
Минск

P.S.
За да не отиде на вятъра година и половина труд, аз искам, драги ми читателю, да напишеш рецензия или отзив, или пожелания, или забележки по това произведение. Ще ми бъде приятно.
Публикувай отговор