Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

Справочник за превод на техническа литература, схеми на отделни системи, често срещани повреди при отделните възли и други.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#1

Мнение от emo66 »

Преводът е направен от emo66 с любезното разрешение на автора и администрацията на сайта http://magadan.by/index.php
Оригиналът на разказа се намира тук - http://magadan.by/tours/avtoturizm/199-minsk-baykal-minsk
Автор: Павел (Паша) Глазков от Минск, Беларус

Минск-Байкал-Минск, 2004

Част първа «Зачеване»

Глава първа «Обява на стената»


Корените на историята за това мероприятие са в далечната 1998 година. Аз, като ученик в лицея към БГПА (Белоруската държавна политехническа академия), по някакви работи се мотаех в главния корпус на Политехниката. Тъй като имах много свободно време, аз се шляех безцелно по първия етаж: четях информация за абитуриенти, стенвестници и прочие обяви по стените. Една обява силно привлече моето внимание. На малък, с ширината на кутия кибрит лист хартия беше написано следното:
„Желаещите да вземат участие в автопробег до езерото Байкал със свой авто(мото) транспорт да се обърнат към клуба по автотуризъм на БГПА”.
Излизайки на стълбището да пуша, мислех за това, че някога и аз ще тръгна с кола на такъв автопоход. По този начин, в мен се роди мечта. И тя не зае последно място в моята душа.
Искам да кажа, че никога не съм бил равнодушен към далечните пътешествия. Със завист гледах на колите с руски номера, а табелата „Москва 700 км” на изхода на Минск предизвикваше у мен особено уважение.
Мина година, аз изкарах книжка и се появи първата ми кола – „Москвич 412”. Имайки го, аз се научих да го ремонтирам и в последствие никой ремонт не би представлявал за мен особена трудност. След още година аз продадох Москвича и купих Лада. След като основно я прегледах и потегнах, аз рискувах и отидох с нея до Карелия. Това беше „първи полет на пилето”. И точно тогава, през лятото на 2001 аз направих гръмко заявление:
- Искам да стигна до Байкал на собствен ход.
Мечтата за Байкал започна да придобива по-конкретни форми. Наистина във всяка ситуация се намират скептици, които привеждат различни доводи. Всички казваха, че не мога да стигна дотам, че в Русия няма пътища и т.н. Един даже изпляска, че след Новосибирск има само черен път („гравийка”) и нататък е невъзможно да се мине. Аз, разбира се, слушах, но вярвах малко на тези приказки. Някои казваха, че аз въобще съм идиот. Защо да ходя толкова далеч, като може да се отиде на юг, да си попека топките на слънце и да се окъпя в морето? Защо да спя в палатка, като може да се наеме бунгало? Защо да си готвя на огъня, като може да се ходи всеки ден на ресторант? В такива случаи сменях темата. Тези хора не ме разбират, а аз не разбирам тях.
Мина още една година и с моята „петорка” 2105 пак отидох до Карелия. Този поход внесе своите корекции и аз реших, че ако ще се пътува, то няма да е с тази кола. Този поход ми даде и добър урок относно избора на екипаж.
Не беше приключил още автопробега до Карелия, и аз заявих, че следващото ми пътуване ще е до Байкал. Както ювелирът полира диаманта, за да го превърне в брилянт, така и аз превръщах своята мечта в конкретно мероприятие. Но до момента, в който аз ще запаля мотора, ще свирна на тръгване и ще поема курс към най-дълбокото и чисто езеро в света, беше още далеч и на пътя ми стояха много проблеми и нерешени въпроси.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#2

Мнение от emo66 »

Глава втора „Проблеми и нерешени въпроси”

Както е известно от „Конституция на Република Беларус”, всеки млад човек над 18 години подлежи на военна служба. Аз не бях изключение и силно ме вълнуваше въпросът за казармата след института. И ето веднъж, след като си събрах подписите по всички предмети, дадох студентската си книжка на груповия отговорник, за да завери декемврийския семестър на цялата група. Когато си получих заверената книжка обратно, вътре лежеше малка зелена хартийка. Това беше повиквателна. Ако ме приберяха в казармата, нямаше да видя Байкал до 2005 година. А да чакам 2 години, даже и в армията, съвсем не ми се искаше. Оставаше само да чакам заветната дата 24 март, за да реша съдбата си. Но за начало на повествованието за откачането ми от служба, ще разкажа за своя приятел Antonio Banderas.
Имам приятел – Антон. Запознахме се, още докато учехме в лицея, а после в института яко се сприятелихме. От цялата ни голяма компания най-много си приличахме. Само ние можехме, като се напием, да се стреляме един друг с пушка, само ние можехме да смучем домашнярка, да ходим по мадами, да ги подкокоросваме да правят стриптийз и да се занимаваме с простотии. Така веднъж на рожден ден у Антонио аз много нашироко се разпрострях да говоря за предстоящото пътешествие. Като ме изслуша, Бандерас изяви желание дойде с мен и даже предложи да отидем с неговата кола. Колата му беше „Москвич 2141”.
Веднъж решихме да му направим основен ремонт. Буквално за ден ние свалихме мотора и го разпиляхме. Вярно, при това така яко се напихме, че излизайки от канала, аз паднах обратно заедно със стълбата. Но това са дреболии, двигателя го събрахме и Антон с тази кола после ходи и на юг.
Към края на сесията аз вече бях получил разпределение в Минския ТЕЦ-5 и чаках датата на донаборната комисия. На комисия отидохме заедно с Антонио. На мен ми дадоха нова повиквателна за 2 април и камара направления за изследвания. А пък на Бандерас нищо не дадоха. Само го питаха имал ли е военно обучение в института и като получиха положителен отговор, го пуснаха. Като потичах и направих всички изследвания, в края на краищата отидох на преглед в поликлиниката. Оттам излязох с направление за ЕКГ на сърцето и с направление за операция. Заради отсрочката от половин година аз легнах под скалпела на хирурга, който ми изряза апандисита. Но лекарите повече се интересуваха от сърцето ми. Аз ходих, правих безкрайни кардиограми, мотах се по диспансери, събирах заключения и така нататък.
Следващият поход в поликлиниката бе определен за 23 април. Този ден не предвещаваше нищо добро. За медицинския преглед се бе събрала яка опашка и аз даже се замислих да чакам ли. Отначало отидох при хирурга, който ме бе отложил с половин година. След това при терапевта. Остана да се изясни, какво ми е на сърцето и тогава всичко ще се разбере. В кабинета седяха две жени. Едната ми мереше кръвното, а другата подреждаше камарата направления и хартии, които донесох. Като се порови в камарата писанки, тя каза:
- Три години.
- ???
- Три години отлагане. Имаш порок на сърцето. Не задавай въпроси и върви при главния лекар.
При главния лекар не се забавих много. Когато си дадох личното досие, ми казаха: „И така, Павел Иванович, ще дойдеш през май да ти дадем заверената военна книжка с отлагането”.
Аз излязох от поликлиниката и светът за мен бе друг. Цялата ми душа пееше. Подлагах лицето си на априлското слънце и бях щастлив. Струваше ми се, че самата Съдба се е обърнала с лице към мен и си е свалила роклята: „Вземи ме, аз съм твоя!” В този момент твърдо реших, че за Байкал тръгвам през лятото на 2004 година. Същия ден заминах на вилата, където допихме всички резерви от вино в компанията на „Бригада Градус”.
Единия проблем бе решен, но оставаха още много въпроси. Единия от тях – кандидатурата за трети участник. За вакантното място претендираше Женя Пашковски. Но поради това, че е спортист и през лятото не е свободен да пътува, кандидатурата му бе снета от разглеждане.
Настъпи дългоочакваният ден на дипломната защита. Защитавайки с „отличен”, аз веднага по достоен начин полях това важно мероприятие. А на следващия ден с як махмурлук отидох да помагам на Антон да правим Москвича. Готвехме го за пътуване на юг. Не ни се бачкаше. Ситният отвратителен дъжд, липсата на части, сухотата в устата и якия махмурлук постоянно ни напомняха за себе си.
Но без да обръщаме внимание на тези прелести, колата все пак я подготвихме.
След това нашите пътища, по-точно планове с Антонио леко се разминаха и да тръгна с него нямах възможност. Виновна за това бе работата ми.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#3

Мнение от emo66 »

Глава трета „Проблеми с отпуската”

След като се дипломирах, аз не почивах цял месец като всички, а веднага започнах работа в Минския ТЕЦ-5. Преди бях карал практика там и имах представа къде отивам. А отивах в оперативния персонал. Поради това, че нашия ТЕЦ-5 дава електричество и топло денонощно, то денонощно някой трябва да управлява оборудването и да го обслужва. Затова там има пет смени: четири работни и една резервна. Във всяка смяна са по 6 човека – началник смяна, старши машинист, машинист, двама апаратчици на турбините и един на котела.
Така всички длъжности не могат едновременно да се разкашлят или да излязат в отпуск.
Започвайки такава работа, драги ми читателю, забрави за почивка в събота и неделя. Забрави за празнични и почивни дни. Ще имаш дванадесетчасов работен ден, нощни смени и работа на Нова година или на други празници. Но на мен тази работа ми допада и ходя на нея с удоволствие.
В първия работен ден аз отидох при началника и се поинтересувах, как гледа той на това, след като отработя 13 месеца да изляза в отпуск през август. Началникът каза, че аз още не заемам отговорна длъжност и мога да изляза, когато поискам. Като си правех устата за август, аз и не подозирах, колко силно греша. До есента аз успях да поработя в котелното и да стажувам като апаратчик на котела. И навярно всичко щеше да мине гладко, ако не се бе появила перспектива за повишение.

Дълго и протяжно се точи процесът по изготвянето на графика за отпуските, и в края на краищата аз го видях. Срещу моята фамилия стоеше месец май. Не очаквайки такъв „подарък” от съдбата, аз започнах да се готвя да тръгна през май. А това означаваше само, че на задника ми се струпваха куп проблеми.
Поради това, че Антонио започна аспирантура, да тръгне през май той не би могъл, защото тогава има сесия. Пътуването до Байкал губеше всякакъв смисъл.
Да пътуваш сам – чиста проба идиотизъм. Да пътуваш с влак – жива мъка.
Най-доброто ми мероприятие умираше, преди да се роди.
Но драги ми читателю, да отстъпвам не ми влиза в правилата.
И всичко, което може да се направи в името на моята мечта, аз го правя. Както стана ясно, читателю, дори и всичко да върви наопаки, след като съм решил да вървя, аз вървя до края. Освен това се бях заклел пред себе си да не се оженя, докато не си изплакна детеродния орган в най-чистото езеро. Потенцията от това нито се влошава, нито се подобрява, но пък каква идея, а?
А на въпроса „Кога ще се ожениш?” следва отговор: „В живота ми останаха две авантюри. Първата – пътуване до Байкал. Втората – да се оженя. Без първата няма да я има и втората”.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#4

Мнение от emo66 »

Част втора „Бременност”

Глава четвърта „Посвещава се на автомобилите”


Не зная кога четириколесната каруца с пушещ двигател е станала автомобил, и не мога да кажа явява ли се такъв продуктът на нашия автопром. Но именно с кола аз се готвех да извърша моето пътешествие. Изискванията към даденото транспортно средство не бяха много. Първото и най-главно – да вземе растоянието до там и обратно. Второто – да бъде такова, че да не ми е жал да го троша по руските пътища. И също, да е евтино и да не лапа много бензин.
Още отдавна, когато Байкал беше само идея, мислех, че идеалната кола ще е Запорожец, купен за стотина „зелени” от някой мухлясал дядка. Трябваше да е в идеално състояние. И това би ми гарантирало успешно пътуване.
Много хора ми въртяха пръст в слепоочието и казваха, че съм се чалнал. Ами ЗАЗ-а е тесен, шумен, постоянно загрява. Аз отговарях, че за мен главното е да пътувам. Как и с какво – въпрос на дупе и възможности.
След известно време идеята за Запорожеца придоби по-конкретни очертания. На мен ми се прииска на тази чудо-машина да сложа двигател от „Ока”. Аз даже събрах някои чертежи и започнах да обмислям преоборудването. Веднъж с приятел се въоръжихме с рулетка, и в топъл пролетен ден обследвахме безстопанствен Запорожец. Измервайки моторния му отсек надлъж и на шир, аз останах доволен. Но на тази идея се наложи да сложа кръст, след като му видях багажника.
Курец! За какво са мислили конструкторите, докато са проектирали тази кола? В багажника ще влезе чанта, пряко сили – две. А от опит зная, че багажи в такива пътувания има много. Да пътувам сред дрънчащи тенджери и канчета вътре в купето не ми се искаше.
След като Антонио Бандерас изяви желание вземе участие в автопробега, интересът ми към дръгливите Запорожци рязко спадна. Но пък възникна интерес към Москвичите 2141. Аз даже уговарях Антонио да пожертва предния капак за украсяване. Идеята ми беше такава: на капака да нарисуваме карта на СССР, като бъдат обозначени всички основни градове, и да бъде нарисуван маршрутът на нашето движение.
Отстрани да се направи надпис: Название на автопробега и крайният пункт. Отзад на колата реших да напиша девиза, който видях на нулевия километър в центъра на Минск:
VIA EST VITA
(Пътят – това е живот)
Имайки такава украса, ние не бихме се загубили в масата автомобили. Гарантирано бихме привлекли към себе си вниманието на окръжаващите ни и вероятно, бихме изглеждали по-цивилизовано. Наистина, намираха се някои скептици, които твърдяха, че с такава украса ще станем първи приятели с ченгетата , но аз не им обръщах внимание.
След като не ме пуснаха в отпуск, когато очаквах, аз реших да купя кола и да събера отбор.
Изборът ми падна на Москвич. За това имаше няколко причини. Най-напред, той е по-евтин от Жигули. Второ, той е по-здрав. В това се убедих, когато влязох с такава кола в шахта без капак. Съгласен съм, читателю, че тази кола е шибана, дялана с брадвата, и да се пътува в нея е много по-зле, отколкото в Жигули. Но пък Москвичът възприема всякакво масло, вода. Може да пуши, да грее, но пак да върви. А за мен това е главното.

Това се случи на 15 януари 2004 година. Готвех се за нощна смяна и докато се мотаех из квартала, купих вестник „Автобизнес”. Обявите за Жигулита не ме впечатлиха и прегледах продажбите на Москвичи. Това е, което търсех: ИЖ-комби 1988 година, в движение, за 250 американски рубли. Набрах номера, поговорих с човека. Той веднага попита: ”За какво ви е тази кола?” Като получи отговора ми, той каза, че тази кола ще мине без проблем 20 хиляди. „А защо я продава евтино?”, ами затова, защото е гнила. Тази информация ме заинтересува и аз сложих чавка на обявата.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#5

Мнение от emo66 »

Глава пета „ИЖ-комби”

Той стоеше в пресечката на улица „Жудро”. В компанията на западнярки, с клекнала задица, счупени мигачи и с дупки по купето, изглеждаше ни по-малко, ни повече шибано и мизерно. Когато дойдох, вече го бяха почистили от снега и можеше да оценя достоверно състоянието му. Аз обаче не го направих. Виждайки, че лонжероните са още здрави, аз приключих огледа на купето.
Повече ме интересуваше състоянието на двигателя, кутията, задния мост и ходовата част. Собственикът домъкна акумулатор и се заехме да го запалим. Въпреки минус 10 градусовия студ двигателят оживя бързо. Вярно, на три цилиндъра. Пичът с някакъв хитроумен уред със стрелка откри неработещата свещ, смени я с още по-съмнителна по качество, запали двигателя отново.
Москвичът работеше неравно, кашляше като стар дядо и се тресеше като паралитик. Но това беше нормално. Когато загря и държеше празните обороти без смукач, аз го послушах и останах по принцип доволен. Нищо му нямаше на сърцето на колата.
Покарах пробно, не чух нищо криминално и затова, като свалих 50$, с чичката си ударихме ръцете.

Мина седмица. Оправихме документите, и колата стана моя. Първата ми работа бе да я закарам в Руденск, на работата ми . Докато седна зад волана, и ме чакаше първата изненада.
На ниски предавки над 3000 двигателят не развърташе. Рязко тръгваше от място, стигаше до определено ниво, и после – дълбок провал. Също при висока скорост се усещаше не слаба вибрация, появяваща се благодарение на вулканизираните гуми. След два дни исках да я закарам на село за ревизия. От сутринта започнах да я паля. Даже и това, че навън бе 0 градуса не накара тая кучка да се събуди. Към обяд намерихме общ език, вярно с втори акумулатор и на два цилиндъра, но това е въпрос на техника. Добре буксувайки по снега, към обяд аз поех.
Стоейки зад волана на този бежев сандък на колела, у мен възникваха асоциации, че това е нещо инертно и масивно. Всички негови реакции на натиснати педали бяха със замисляне.
За да оценя мързела му на ускорение аз засякох дистанция 1000 м от място. Ако Ладата ми с мотор 1300 го вземаше за 42 секунди, то Москвичът успя за 59. И заспа около 110-120 км/ч. С пристигането на село, аз го вкарах в гаража и започнах да свалям мотора. Като легнах под колата, аз се ужасих. Толкова гнила кола не бях виждал до този Москвич. Лошото беше, че при удряне с чука и всяка силова работа от разни пукнатини се сипеха или откъртваха цели парчета ръжда.
Но все пак тази кола ми харесваше. Вечерта дойде братовчед ми и двамата се хванахме да доразглобим наполовина извадения двигател. На следващата сутрин го извадихме нацяло и го разпиляхме на части.
За всичките 17 години на съществуването му, аз бях първият, който рови в него. По принцип нищо криминално не видях. Трябваше да се сменят веригата и биелните лагери, затова всъщност разглобих мотора. В навалицата реших да подменя и сегментите.

След две седмици започнах да го сглобявам. В същото време го преправих за бензин 76, като сложих под главата две гарнитури. Свалих карбуратора и го отнесох на работа, където ревизирах и регулирах този хитроумен апарат.
23 февруари посрещнах под колата. В края на краищата, сложих двигателя на тампоните (никога и никому не препоръчвам да прави това сам!). И така плавно и полека, на следващия ден всичко бе сглобено. Не мина без жертви, но няколко синини, очукани ръце и обелени кокалчета, порязвания и кал навсякъде, където е възможно – това е данъкът за пътните приключения, които ме чакаха.
И ето ключът е в контакта. Един опит, втори, трети, четвърти. Втори акумулатор. И веднага от половин оборот двигателят оживя. Без да си давам труд да слагам гърнета, така си покарах из селото, оглушавайки го с гръм, трясък и всякакъв рев. Обновеното сърце биеше по-добре. След модернизацията на карбуратора и смяната на свещите, Москвичът започна да се ускорява по-бързо и се появи някаква мощност... Но пък се появи нов дефект: двигателят лошо преминаваше от празен ход към високи обороти. Налагаше се да се разправям с този проблем по-нататък.
Колата вървеше, но аз все още бях недоволен. Причината беше клекналата до тампоните задница. И като ми се отвори време, аз реших да „начукам” ресьорите. Идвайки в ранното мартенско утро на село, аз се хванах за работа. Начукването се състои в следното: Свалят се от колата, разглобяват се на отделни листи и всеки лист се кове с чук дотогава, докато се огъне в конкретна дъга.
Като повъртях цял ден чука, към вечерта бях обработил левия ресьор, като добре си напомпих мускула на дясната ръка.
Когато от работа се върна чичо ми, аз вече сглобявах. Той ми помогна да довърша и вече ме викаше на масата: „Давай, закачи го само и идвай да ядем. Остави това колело, после ще го сложиш и стегнеш, всичко си е на мястото вече.” Аз пък казах, че искам да видя резултата от работата си, затова сложих джантата. Като пуснах колата от крика, останах доволен от стойката. Попушихме, и седнахме на масата.
Събуждайки се сутринта, първата ми работа бе да отида в гаража. Решавайки, че трябва да се съблюдава традицията всяка сутрин да се кара колата, аз запалих и тръгнах да разтривам из селото. Отивайки до съседното село, изтисках от Москвича колкото може, а по обратния път оценявах динамиката, състоянието на окачването и пак максималната скорост. Вече приближавайки се до дома, със скорост около 100 км/ч, аз почуствах, че колата „плува” по пътя. Докато съобразя, че става нещо не както трябва, някъде отдолу се чу глух удар и стържене. Задната лява част клекна, а автомобилът заора в банкета. Спирайки, аз видях на около 50 м търкалящото се колело, а от задралия в асфалта барабан се точеше дълга бразда.
„Какъв глъмпер трябва да си, че да сложиш колелото и да не го стегнеш, както трябва?” – псувах се аз, докато вървях към къщи за крик и ключове. Как можах да забравя, че не ги стегнах снощи тия лайняни гайки!?
След около час, Москвичът стоеше до гаража. На всяко колело липсваха по една, че и по две гайки, но това не ме смущаваше.
След седмица наковах и дясната страна. Ходовите изпитания преминаха без ексцесии, ако не се смята свършилият на 200 метра от къщи бензин. Колата беше готова, оставаха дреболии. Мина още някое време, и аз докарах колата в Минск, за да приключа с регистрацията. Изминавайки над 200 км, аз бях доволен от ходовите и качества. Разходът на гориво бе около 9 л/100 км.
На 24 април получих номера и всякакви документи. Моментално бе минат и технически преглед, и автомобилът във всеки момент можеше да напусне пределите на Белорусия. Но преди да започна повествованието за пътуването и за неговата подготовка, позволете ми да разкажа за един човек.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#6

Мнение от emo66 »

Глава шеста „Костя”

След като пътищата ни с Антонио Бандерас се разделиха, аз останах сам. И започнах внимателно да си подбирам екипаж. Най-напред аз предлагах да пътуват с мен на вече проверени хора. Но те имаха проблеми с отпуските. По тази причина се отказа и господин Лупачев. Затова пък предложи да разгледам кандидатурата на Пепеляев. Като предложих на Пепс да пътуваме, аз не мислех, че той ще се съгласи и ще прояви неслаб ентусиазъм. Но вярно, не за дълго. Търсенето на трети участник се проточи чак до март.
Никой не вдъхваше доверие. Предложиш на един – той се съгласява, къса си ризата на гърдите, а на следващия ден говори, че не може по някакви си причини. Такива хора срещнах не малко и зная, че освен празни приказки полза от тях няма никаква.

Случи се на 1 март. Аз бях на работа и спокойно се подмотвах около пулта за управление. И ето дойде Пепеляев. Излязохме да пушим на стъпалата, и така се отнесохме, че се наложи да ме викат по уредбата.
Тогава Пепс ми обяви, че няма да дойде на Байкал, защото ще си прави операция. „Бахмааму!” – помислих аз, но се направих, че му вярвам. Никого не съм карал насила да идва с мен толкова далеч. Това беше удар под пояса. Оставаха три месеца до заминаването, а аз пак останах сам. Моята чудесна идея отиваше по дяволите, и аз практически нищо не можех да направя, за да поправя положението. Вече бях се изчерпал в търсенето на подходящи кандидатури, бях говорил с всички свои познати и приятели.
Вбесяваше ме това положение на нещата и се налагаше да разширя кръга на търсенето до малко познати хора. Спомних си, че карах шофьорския курс с момче на име Серьога Новик, издирих го и го поканих да дойде. Той с радост се съгласи, но после забуксува малко преди тръгването. Но работата не е в него. Работата е в друг човек.
Идвайки на работа сутринта, аз, както се полага, приех смяната и обиколих оборудването. Като се качих на блоковия щит, видях там Костик. Той седеше на перваза на прозореца в почивната стая и чакаше да му кипне чайника, за да се наслади на ароматната настойка от чай и треви, които постоянно си вари. Като на шега, без да се надявам на нищо, попитах Костя:
- Кога ти е отпуска?
- През юни, но мисля да го преместя през септември – каза той.
Това ме впечатли и между нас се проведе следният диалог:
- Имам към теб, Костя, мощно предложение. Като ерген! Тръгвай с мен към Байкал! За месец, с Москвича ще се повозим през цяла Русия като пичове!
- Тръгваме. Ама да не се заотказваш после?
- Ама как, ти какво? Аз се страхувам, че ти ще забуксуваш.
- Аз? Никога! Тръгваме!

Такъв подарък от съдбата не очаквах. Преди с Костя на работа само малко се бяхме засичали, аз практически не го познавах. Той е на 29 години. Живее в общежитие и поради това, че не е женен – готви, пере и т.н. сам. Това беше яко. Когато разбрах, че и опит в походите има съвсем не малък, аз стигнах до извода, че именно този е човека, когото съм търсил. Обещавайки да го снабдя с описание на маршрута и прочие информация относно похода, аз му чукнах среща след работа в Дружни. От отварянето на бара практически до затварянето му седяхме и пихме бира. По къщите се разотидохме късно, солидно подпити, но доволни. После още дълго обсъждахме по нощните смени нюансите на похода и прочие дреболии.
Константин много се вълнуваше по повод колата. Казваше, че за двигателя е абсолютно спокоен. Но виж, ходовата част! Да, шарнирите, накрайниците, селеновите втулки и прочие елементи на окачването обещавали да ни създават купища проблеми. Аз го успокоих, като му казах, че имам око-рентген и не виждам нищо страшно, и залагам на окачването гениталиите си. Това успокои Костя.
Беше вече месец май, когато му показах колата. По принцип остана доволен от автомобила, дълго се въртяхме по седалките и си представяхме как ще спим на тях.
В един прекрасен ден заедно си подписахме молбите за отпуск и се захванахме с подготовката.
ДО ОТПЪТУВАНЕТО ОСТАВАШЕ СЪВСЕМ МАЛКО.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#7

Мнение от emo66 »

Глава седма „Мнението на окръжаващите ни за нас и за предстоящия поход”

Към пролетта доста хора бяха в курса на това, което бях замислил. Реакцията почти на всички бе следната:
ХОРАТА СИ ВЪРТЯХА ПРЪСТА В СЛЕПООЧИЕТО.
Но се намираха и такива, които вярваха, че при мен нещата ще се получат. Един от тях бе нашият машинист на енергоблока с фамилия Куль. Бивш моряк, плавал на ледоразбивач, той е минал през огън и вода. Веднъж Володя Куль ме докара след работа до Минск. Разговорихме се за живота, за работата, за семействата и неусетно стигнахме града. Когато заговорих за моето пътуване и изказах мнението, че е най-добре да се пътува някъде далеч на север, отколкото на юг, Володя много бурно и емоционално заяви своето мнение. Много отчетливо ми се наби една негова фраза: „Юг? Какво юг? Да се къпеш в морето и да душиш чуждите крака по плажа? Неее, най-добре е да се пътува на север!”
С това съм абсолютно съгласен. Да лежа и да си пека шкембето – не е за мен. Господин Куль каза, че даже би тръгнал с мен, ако не е семейството му и проблемите с кандидатстването на дъщеря му.
Към май месец ние с Костя вече бяхме доста популярни като обект на насмешки и обсъждания. Мнението на окръжаващите ни беше различно. Някой казваше, че най-добре би било да тръгнем на обиколка из Белорусия, че и в родината има доста красиви места. Тук съм съгласен, места много, но няма Байкал, а всяка Карелска локва ще удари в земята нашето пършиво езеро Нарочь. Моят неуморим наставник Пьотр Палыч Морозов казваше, че не би отишъл толкова далеч даже и с влака. И ни съветваше да измислим и да си вземем някакъв теглич, с който да ни теглят, като закъсаме. Това защото Москвичът ще стигне до Урал и ще умре.
Развиваха се и мнения, че с такава нашарена кола в Русия въобще няма да ни пуснат. А пък ако ни пуснат, то на всеки пост на ГАИ/ДПС (КАТ) ще трябва да се бъркаме за по петдесетачка, стотачка или направо петстотин.
Оставаше да отработим по две смени, когато срещнах зам.началника на котелното. Уточних няколко текущи въпроса и се канех да си тръгвам, когато той попита:
- Павел Иванович, а за какво ви е този Байкал? Има толкова забележителни езера. Например Онтарио, Мичиган, Турон. Защо именно Байкал?
- Това ми е мечта и не бива да се ебавате с мен, - отговорих аз.
Като се видях с Костя, аз му предадох тази история, а той ми разказа че срещнал господин Лютаев (колега от работата) и той му пожелал следното: „Костя, знаеш колко добро мнение имам за теб и затова ти желая да стигнете максимум до Смоленск, там да се поврежда колата и да се връщате в къщи”.
На работа започнаха залози: до къде ще стигнем? Болшинството залагаха, че ще стигнем до границата. Чуваха се и такива населени пунктове като Смоленск, Москва и даже Медынь. Само един човек каза, че не само ще стигнем, ами и ще се върнем обратно. Това го каза Володя Куль. Излиза, че ни е вярвал.
Излизайки в отпуск, ние на две смени така добре поляхме работата, че после още дълго се говореше и вървяха обсъждания. Дойде юни. До тръгването оставаха три дни. По това време колата вече бе застрахована за Русия и отдавна орисувана и украсена. Аз отдавна я бях преобул в по-новички гуми. Единия чифт ми подари Лупачев, а другия чифт прибрах от чичо ми.
Москвичът бе напълно готов за пътуването. Разходът на гориво при 90 км/ч бе 8,13 л/100 км и цифрите бяха оптимистични. Всичко бе направено, както бе планирано.
Освен едно. Не се бяхме ваксинирали против енцефалит. Прозвънихме всички центрове и поликлиники, и разбрахме, че няма кой да ни ваксинира. Наложи се да обиколим и санитарните станции, но напразно. Ние рискувахме, тръгвайки неваксинирани. Но рискът е благородно нещо.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#8

Мнение от emo66 »

Част трета „Раждането”
Глава осма „Подготовка за отпътуването”

С Костя се срещнахме рано сутринта на бензиностанцията „Беларусь Нефть”, която е на околовръстното на изхода от Минск към Могильов. Настроението ни беше превъзходно и ние, весело и неусетно пристигнахме в Жданович. Предстоеше ни велика мисия – да си купим плюскане за пет дни. Съгласно съставения по-рано списък, първата работа бе да купим тлъста буца сланина. После салам, салата, краставици и домати. На втория курс обиколихме складовете на едро, където се запасихме с варива, захар и прочие дреболии във вид на сапун, тоалетна хартия, паста за зъби и чаши.
Огромно значение имаше изборът на месни консерви. Специалистът по консервите – Костя, намери сергийка, откъдето се снабдихме с тези продукти. Купихме шест кутии с прасе на етикета, покрай това взехме още две евтинки консерви и добавихме две кутии кондензирано мляко, след това доволни ги разтоварихме в колата, която заприлича на склад за продукти.
Следваше трети курс, до „Поле чудес” („Полето на чудесата” или „Чудесното поле”, според настроението на преводача ?!!!). Там искахме да купим тенджера и нож. Тенджера така и не намерихме, но пък купихме нож. Изделието беше тъпо и грозно, но все пак ни трябваше нещо, с което да си отваряме консервите. Разстроени от липсата на тенджера, ние решихме да отидем в магазин „Турист”. Поради това, че Костя малко се притесняваше да кара из Минск, зад волана седнах аз.
Буквално след някакъв си половин час ние доволни се разхождахме из магазина. Тенджери имаше. Една, като за рота войници, яка и тежка, чугунена, и втора, алуминиева, 3-литрова. Като се посъветвахме, ние решихме да купим алуминиевата.
След това предварително направеният списък ни заведе в Комаровския район, където ние придобихме по едно здраво литрово канче и посетихме ловен магазин. Това не беше просто ей-така. За добрата почивка аз бях решил да си взема на Байкал въздушната пушка. Затова, като купихме кутия патрончета, ние си гарантирахме приятно прекарване на времето там.
След това отидохме в „Сбербанк”, където Костя размени малко количество белоруски рубли за руски. Връщайки се към колата, ние купихме две аудиокасети, иначе фонотеката ни нямаше да е пълна. Не стигайки до колата, ни се наложи пак да отидем до банката. За съжаление, руски рубли там нямаше.
Като обсъдихме проблема, решихме да отидем у нас, където, като оставим част от продуктите, като хапнем и обменим в околните банки пари, да отидем в „Дружный”.
Като обиколихме моя район, района на Пета Спестовна каса, ние на шестия опит намерихме нужното ни количество руски рубли.
Вече нищо не ни задържаше в града и ние „намазахме ските” към Дружный. Там ни предстоеше велика мисия – да купим водка. Още отдавна, докато обсъждахме количеството плюскане, необходимо за целия поход, ние решихме, че на първо време ще ни стигнат и шест бутилки от тази напитка. В магазина покрай водчицата ние си купихме и хлебец.
Също така Костя настоя на необходимостта да си купим и минерална водичка. Като взехме четири двулитровки, той се успокои. НО, драги ми читателю, в района на енергетиците нас ни чакаше още едно мероприятие, покрай купуването на водка и прочие плюскане. За 16,00 ни бе поръчана баня.
Като си купихме бира за мероприятието, ние тръгнахме към вилата ми. Там прехвърлихме бирата в Москвича, подредихме всички новозакупени вещи и по този начин освободихме дъртия Passat на Костя, с който се движехме до сега от товара. След две минути се разделихме, като се уговорихме да се срещнем отново на паркинга пред тях.
Там Костя трябваше да свали акумулатора от Passat-а и да ми го даде. Поради това, че моя акумулатор беше умрял, а купуването на нов не влизаше в плановете ми, то господин Ковальов предложи по време на пътуването да ползваме неговия.
Като взех акумулатора, аз исках вече да ходим на баня при Пьотр Морозов, но Костя предложи да посетим близката горичка и да си насечем там метлички за банята. Както се оказа впоследствие, той бил велик майстор в подготовката на тези бански принадлежности.
След около половин час ние бяхме на мястото на Пьотр Палыч. (Той заедно с нашия началник-смяна заваряваше там някакво ремарке).
Нашето появяване предизвика оживление и донякъде – суетня сред присъстващите. Като някакво чудо те разглеждаха нашата украсена и орисувана кола. Но този път никой не се будалкаше с нас, а напротив - даваха ни съвети, как да постъпим в случай на авария.
Банята беше просто супер! Костя така ме отпра (всъщност попари) с метличките, че се почувствах новороден. Имах чувството, че съм чист душевно, а не само телом.
Михме се и се „парихме” дълго, на четири пъти. Костя си пийваше бира, а аз, като шофьор, попушвах само. Всъщност, в пиенето на бира на Костя активно помагаше началник-смяната, но това не пречеше на пиещите.
Това беше последното „прекъсване” преди тръгването. Настроението беше бойно, и имайки това предвид, ние пренесохме времето на тръгване в ранното утро. Като постояхме още малко у Морозов, ние се разотидохме по къщите. Костя отиде да натресе въпросите за наблюдаването на стаята му в общежитието на познатите си там, а аз малко от малко започнах да подреждам колата с нещата, които щяхме да носим.
Едновременно с това сложих да се зарежда акумулатора, за да се убедя в работоспособността му до сутринта.
Легнах да спя късно.
Не бях се разсънил съвсем, и бях досъбуден от Костя по телефона. Убих Сънчо, запалих Москвича и практически не изчаквайки да загрее, след 15 минути чаках пред общежитието на Костя. Изнесохме всичко, проверихме, всичко ли сме взели, натоварихме колата и тръгнахме.
Вече тръгвайки, аз се сетих, че съм забравил спрея. Наложи се да се върнем до нас. Боята ни трябваше, за да оставяме по скалите автографи.

До Минск стигнахме без приключения. Без да броим това, че угаснахме на светофара до околовръстното. Причината беше онзи идиотски провал, който се получава при преминаването от празни към по-високи обороти. Така се задави, че поне минута не можах да запаля. В края на краищата, запали и продължихме.
Цяла сутрин ние товарихме, подреждахме и разпределяхме из купето багаж. След това отидохме до баба ми, и взехме приготвените от нея подаръци за роднините в Урал (по пътя ни).
Още веднъж се проверихме, и останахме безкрайно доволни. По план се готвехме да отпътуваме в 13.00, но Костик предложи да тръгнем по-рано, за да спечелим време. Нямаше смисъл да чакаме и решихме да тръгнем.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#9

Мнение от emo66 »

Част четвърта „Живот”
Всичко е вярно! Всичко съвпада! Детето не е наше!

Глава девета „Отпътуване”


Посядайки пред тръгването (Има такъв руски обичай, преди да тръгнеш на път, да „поседнеш” за минута, нещо подобно на нашата „минута мълчание”, символично. Б. пр.), ние слязохме долу. Веднага връчих на Костя бордовия дневник и химикал, а аз седнах зад волана и запалих двигателя.
- А какво да пиша? – попита Костя.
- Всичко, каквото виждаш и чуваш – отговорих аз.
Точно в 10.39, свирвайки за довиждане, ние тръгнахме. Пред нас лежаха много километри път. Затова в нашия немногочислен екипаж настроението бе приповдигнато. Пропътувайки буквално километър, ние спряхме до магазин. Костя влезе в него да търси чушки, а аз, вземайки от него две хилядарки (нашенски), отидох до павилиона, откъдето си купих три кутии син LM.
Дърпайки си ароматен дим, аз стоях в Москвича и чаках Костя, който се върна леко недоволен от липсата на чушки в магазина. Аз си допуших, и продължихме. Веднага попадайки в плътното градско движение с нашия „провал при тръгване” се чувствахме в общия поток леко кофти. Минавайки Лошица, ние видяхме първите ченгета, които стояха на кръстовището и заинтересовано гледаха след нас.
Около 10 минути ние карахме по обиколното, спирайки на всеки светофар. А излизайки на околовръстното, аз бях много недоволен от скоростната кутия, която със стържене включваше 3 и 4 скорост.
- Струва ми се, еба и се мамата на кутията – казах аз, което Костя веднага записа в бордовия дневник.
Пропътувахме част от околовръстното по този начин, и в 11.00 ние вече се спускахме към Могильовското шосе.
До излизането ни от града оставаше съвсем мъничко, по-точно два светофара. По закона на подлостта на единия спряхме. Когато светна „зелено” и аз опитах да тръгна, педала на съединителя предателски потъна в пода.
- Еба му се мамата и на съединителя – казах аз, което в същия момент бе записано в бордовия дневник.
Нищо не ни оставаше да правим, освен да изтикаме колата до банкета и да видим какво се е скапало.
Повредата бе детска – протекъл бе работния цилиндър на съединителя. Като се посъветвахме, ние изтикахме Москвича до тревата, извадихме инструмента и като легнах отдолу, започнах да свалям това съвсем не на време умряло цилиндърче. Както обикновено се оказва в такива случаи, то се оказа и яко клеясало. Наложи се да взема в ръка чука и да го избивам от спеченото място. Беше горещо, смърдеше на спирачна течност и затова, изпитвайки дискомфорт, аз се ядосах и яко биех с чука. В един прекрасен момент от мощните удари дръжката на чука се счупи.
- Еба му се мамата на чука! – казах аз и Костя записа този факт в бордовия дневник.
В края на краищата, протеклия работен цилиндър бе изваден. Като обсъдихме въпроса, ние стигнахме до извода да отидем в Шабани да търсим нов.

Изображение

Вярно, Костя изказа идеята и ме навиваше първо да отидем в магазин „Узоры”, който е близо до нас, но аз предложих първо да потърсим частта в Шабани, докъдето бяхме стигнали, а в случай на неуспех, да се върнем да търсим в „Узоры”.
Тъй като бяхме облечени „бойно”, като си измихме ръцете и се преоблякохме „цивилно”, ние навлязохме в недрата на микрорайон Шабани.
Тази повреда не ни вдигна настроението, но и не го развали. Нямаше паника. Бяхме доволни, че приключенията започнаха. А проблем от този цилиндър никой от нас не правеше. Оцених Костя в тази ситуация и разбрах, че с него проблеми няма да имаме.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#10

Мнение от emo66 »

Глава десета „Рандеву в Шабани”

Заключихме Москвича, и тръгнахме да търсим магазина за части. Съдейки по всичко, ни очакваше яко мотане.
Първо, минахме през малко дюкянче, но там освен маншони за полуоски друго нямаше. Аз изказах мисълта, че исторически и статистически е нормално да има по една повреда годишно по време на поход. Също така казах, че началото на похода ни вдъхва оптимизъм. След като повреда вече се е случила, значи оттук нататък всичко ще върви гладко.
С такива ръзсъждения стигнахме до каре гаражи, но хора не се виждаха и да търсим цилиндърче там нямаше смисъл. Без да се разстройваме ни на йота, пресякохме ЖП линията и се оказахме в Шабани. Влизайки в контакт с местното население, узнахме, че даденият микрорайон разполага с минимум два магазина за авточасти. Дядка, седящ в дръглив Москвич, ни насочи към единия от тях, като каза, че цял живот си купува цилиндърчета за съединителя само от там и никъде другаде. Неговите думи внушиха надежда в сърцата ни и ние тръгнахме към този магазин. Не беше далеч. Когато стигнахме в този чудо-магазин, търсената от нас част не намерихме. За Жигули имаше почти всичко, а виж, за нашата машина – нищо.
Леко разстроени, ние тръгнахме да търсим другия магазин, който се намираше в другия край на Шабани. Като преценихме приблизителната цена и количеството останали ни белоруски рубли, стигнахме до извода, че няма да попречи да разменим малко Русия за да сме спокойни, че ще ни стигнат. Докато чаках и пушех, Костик отиде до Чейнч-бюро. Върна се доволен, шумейки с новичките банкноти. Като се ориентирахме бързо, тръгнахме към магазина. И о, чудо! – на рафта лежеше новичък, леко мазничък нужният ни цилиндър за съединителя. Броихме нужната сума и посягахме да го вземем.
- Момчета! А работен* цилиндър да ви дам ли? – попита продавачът. (*Тук има малка игра на думи – на руски „работен” и „работещ” се казва почти по един и същ начин. Б.пр.)
- ??? Разбира се, работещ, защото неработещ ние си имаме – казах аз, и развих от хартията скапания цилиндър.
- Пичове, не ме разбрахте, Има главен и има работен, - опита се да обясни продавачът.
- Знаем, просто се шегуваме.

Достатъчно, читателю, цилиндърче вече имахме. Но докато свалях старото, с големия бой с чука, аз повредих зегерката, която го държи към корпуса. (Виж картинката в предния пост). И тъй като нямахме друга, аз реших да я заменя с тел.
По целия обратен път търсихме тази шибана зегерка (по-точно, тел). Минахме пак през гаражния масив. Някъде по пътя Костя намери парче хубава стоманена тел. От което обстоятелство аз останах доволен.
Като стигнахме, аз се преоблякох и пак се пъхнах под колата. Новото цилиндърче хич не искаше да си влиза на мястото. Да пускам в ход чука не ми се щеше, защото ако пукнех чугунения корпус, трябваше да ходим до „Узоры” за ново. Просто в Шабани ние купихме последното цилиндърче в магазина. За да стане всичко акуратно, се наложи да взема в ръка пилата. След някакви си десет минути цилиндърчето си беше на мястото, оставаше да се фиксира.
Телта, която намери Костя, не стана, защото се оказа дебела. Даже като я разплесках на бордюра до тънка шайба, пак не можах да я сложа.
Спомняйки си, че скоро си фиксирах тасовете с чудесна телчица, аз веднага, като я очуках предварително, я поставих на нужното място. (Единия тас даде фира, това е ясно, предполагам). Останалото бе въпрос на техника.
След пет минути, като обезвъздушихме системата, аз доволно натисках педала. Еластичността му пееше химни за работоспособността на съединителя.
- Да, добре се поебахме – каза Костя, докато си сапунисваше ръцете.
- Каква ти ебан, лека чикия! – отговорих аз.
Посмяхме се, събрахме инструмента, натоварихме всичко в колата и запалих мотора. Докато загряваше, огледах за последно колата и тръгнахме на път.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#11

Мнение от emo66 »

Глава единадесета „Марш на скок на изток” (1 част)

И ето точно в 14,26 ние се отправихме нататък. Преминавайки последния Мински светофар, ние набрахме крайцерските 90 км/ч и достатъчно доволни поехме към „Олимпийка”. И след някакви си 11 минути преминахме край табелата „МОСКВА 700”. Аз показах на Костя котелното, в което през зимата с баща ми ремонтирахме котлите.
Напред се бе ширнал хубав път, Москвичът вървеше около стотака, от колонките пееше Висоцки, и душата ни пееше също. Скоро минахме река Волма, по-точно Петровичския язовир. След минута се обединихме около мисълта, че се движим достатъчно пичовски, в сравнение с това, което беше в Шабани.
От опита ми от предишни походи знаех, че най-трудното – това са първите сто километра. Така и тези първи сто километра не бяха изключение. Аз карах и слушах колата. Напред бе немалко разстояние и навреме откритият дефект дава възможност да се отстрани и пътуването нататък да премине без проблеми. Костя в това време, прегънат през облегалката, нещо търсеше, преобръщайки багажа. Както каза после, търсел манджата, която била най-отдолу, някъде на дъното. След това „рандеву” из града и аз самият нямах нищо против да се подкрепя, но засега се задоволявах с цигарите. Съекипникът ми каза, че освен хляба нищо не може да намери, и предложи да спрем на някой паркинг с масички или беседка. Следващия половин час, едва ли не до самия Борисов ние се канехме да спрем, но някак си все проебавахме отбивката и нужната ни беседка се изплъзваше назад. В края на краищата, когато това положение ми дойде до гуша, аз се сетих да намаля малко скоростта и навреме да отбия. В следващия миг на масата бяха струпани запасите и се заехме да обядваме.
Костя предложи да наблегнем на макароните с месо, които той сготвил сутринта, мотивирайки се със свойството им бързо да се развалят. Докато обядвахме, аз позвъних на оператора на VELCOM, и се поинтересувах защо не ми е активиран СМС-роуминга. Момичето отговори, че трябва да опитам пак. Колкото и да изглежда странно, но след втория опит стана.
След като стомасите ни се напълниха, ние се почуствахме някак си прекрасно. Настроението ни стана просто върха и нищо не го помрачаваше.
Отивайки към колата, аз останах недоволен от състоянието на таса на предното дясно колело. Сваляйки го от колелото, аз го строших и го изхвърлих.
Накрая продължихме нататък. След някакви десетина минути отбелязахме първата стотица изминати километри.
По това време бяхме успели да разровим кокалите на нашите колеги, и да си спомним за един, който прогнозира, че няма да стигнем до Медынь, и го отбелязахме на картата, за го отметнем, като го преминем.
Пътуваше се добре. Някъде далеч в ляво оставаше Борисов. Като доказателство за това пресякохме р. Березина. След 5 минути Костя ми показа две проститутки, които се разхождаха по банкета. На мен девойките не ми харесаха, въпреки че за безплатно не бих отказал да ги прасна. Но да плащаш за неидеална фигура – не си заслужава.
Както се оказа, Костик бил голям специалист по този маршрут. Просто по него той редовно си ходел у тях, в Чашники.
Нас често ни изпреварваха разни коли, и явно предизвиквахме интерес у пътниците, които се пулеха на надписите по колата. Аз казах на Костя, че в Белорусия не изглеждаме много авторитетно, но с всеки изминат километър авторитетът ни ще расте все повече и повече.
За разлика от пътниците в колите от нас абсолютно не се интересуваха ченгетата. Създаваше се впечатление, че нарочно не забелязват нашето нашарено чудо. Е, това бе в наш интерес.
По този начин, читателю, в спокойна обстановка, слушайки музичка, ние навлязохме във Витебска област. Преминавайки край табелата, аз по стара традиция свирнах три пъти с клаксона. В този момент спрях да слушам колата. Москвичът се държеше стабилно и без ебавки реагираше на всякакви възмущения – без значение дали натискаш педал или правиш рязка маневра с волана.
По някое време минахме край табела „ОРША-13”. Забравих да кажа, че този ден временцето беше един път и красивите пейзажи, щедро осветени от слънцето предизвикваха у мен романтично настроение. Съдейки по всичко, то се предаваше и на Костя, който гледаше замислен през прозореца. Между другото, той си бе взел книгата „Евгений Онегин”, която мислеше да научи наизуст. Съдейки по всичко, намирайки се във възбудено състояние, след някое време книжката излетя някъде в дебрите на салона, по-точно в чантата на Костя.
Отминавайки пресечката със знаменития път Е-95, ние попаднахме на участък в ремонт. Движението стана двупосочно. А до този момент ние много добре и бързо си пътувахме. Даже набрахме наглост и опитахме да изпреварим ченгеджийска кола. Вероятно ченгето избираше място за засада, и затова караше полекичка. Когато пуснах левия мигач и тръгнах да изпреварвам, ченгето рязко газира и се скри зад хоризонта. Но аз мисля, драги читателю, че също не бих позволил да ме изпревари някакъв дръглив Москвич.
С всеки километър се усещаше приближаването на границата. Все по-често и по-често се мяркаха коли с руски номера, не успели още да се разпръснат по второстепенните пътища на нашата страна. Скоро минахме пункт за плащане на винетни такси. До границата оставаха 7 км. И тя не ни накара да я чакаме дълго. Посрещна ни с Брауново движение. Всички нанякъде отиваха и отнякъде идваха. Недалеч стоеше ченге и лениво махаше с палката.
- А ако имаме застраховка и всичко ни е наред, може ли да преминем? – попитах аз.
Ченгето внимателно проучи надписа отстрани на нашия Москвич и попита:
- Колата твоя ли е, или на организация?
- Моя.
- Минавай!
За да не се изложа и да угасна при тръгването, мнооого внимателно и бавно минах покрай него. Този идиотски провал при прехода от празни обороти пак опита да угаси двигателя.
- И така, може ли да минаваме?
- Надувай! Само да не го изтървеш в гащите, - каза ченгето. (Тук малко тъпичко звучи превода, ама не се сетих по-логично звучаща българска фраза. Младежът ползва доста „разговорен”, „блатной” руски и не всичко може да се преведе буквално точно. Б.пр.)
И все пак при преминаването на високи обороти този идиотски Москвич на два пъти заби муцуната, опитвайки се да угасне.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#12

Мнение от emo66 »

Глава единадесета „Марш на скок на изток” (2 част)

И така, ние бяхме в Русия. Веднага преместихме часовниците един час напред. Ако часът беше 18,30 , стана 19,30. Тъй като в Минск заредихме 30 л бензин, то започнахме да се оглеждаме за бензиностанция. При това датчикът с надпис FUEL показваше величина малко над нулата. Цените на бензина приятно ни изненадаха. Колебаеха се около 9,5 рубли за литър 76 или 80. Като видяхме бензиностанция, на която бензина струваше 9,2 рубли, ние веднага отбихме там. Колкото и да е странно, в резервоара се събраха 34,84 литра. На тази бензиностанция се случи майтап. Докато зареждах, до нас спря микробус, от който се изсипа народ.
- А колко е до Байкал? – попита някакъв селски пич.
- Хуйня! Някакви си шест хиляди! – невъзмутимо отвърнах аз.
Това много развесели Костя и ние още дълго си припомняхме този случай.
Като заредихме, ние продължихме нататък. Аз показвах на Костя местата, които се бяха врязали в паметта ми благодарение на двамата алкохолици, с които пътувах втория път до Карелия.
Времето шептеше, пътят беше хубав и красив, вярно отвреме-навреме се случваха ямки. Някъде на влизане в Смоленск минахме такъв ужасен участък от пътя, че се наложи почти да спрем и съвсем бавно да преминаваме ямите. Акуратно преминавайки този асфалтов бъркоч, ние изведнъж почуствахме, че зад колата нещо става. Нещо яко издрънча, и след това работата се успокои.
- Таса загубихме, - успокоих аз Костя и го помолих да се убеди визуално. Той потвърди догадката ми и успокоени, продължихме нататък. Скоро оставихме в страни Смоленск, като го заобиколихме по околовръстното.
Видяхме ченгета, на които нашето преминаване им беше през оная работа. А ни предричаха колегите в работата, че с тази орисувана кола ще ни спират едва ли не на всеки ъгъл и ще плащаме яки глоби. Мрачните прогнози на нашите колеги се рушаха като къщички от карти.
След Смоленск пътят стана по-интересен – започнаха малки, но чести изкачвания и спускания. Като пропътувах 400 км, аз предадох волана на Костя, а сам седнах да почина.
Не седнал още и непреминал два километра, господин Ковальов ме помоли да му наместя дясното огледало. Което аз не можах да направя. Костя виждаше или небето, или канавката, или гората, само не и пътя. Като зарязах тази работа, се хванах да драскам в бордовия дневник. После се сетих, че в жабката е телефонът. Моят стар ERICSSON хвана две мрежи - BEE LINE и MTS. И в този момент получих СМС от сестрата на Антонио Бандерас, която ни желаеше приятен път. Дослушвайки в този момент „Сектор Газа”, ние заслушахме ДДТ. Поради голямата емоционална възбуда аз не можах да отнеса Сънчо, както ми се полагаше. Теглеше ме на простотии. Но нямаше какво да се прави, освен да седя и тъпо да гледам през прозореца преминаващите пейзажи. По-точно не да седя, а да полулежа. Съобразителният Костя бе наклонил облегалката и бе постелил един спален чувал. Да полулежа в това „кресло” бе доста така, луксозно.
На едно място, докато зяпах край пътя, видях преобърнато ремарке с тухли. Влекачът не се виждаше, но си личеше, че е някъде в дълбоката канавка. Да! Пътят не прощава грешките. Запалих цигара и се захванах да изучавам пътната карта. След това затворих очи и се опитах да поспя. Така опитвайки се да отида в царството на Морфей, прекарах час. Започнах да се раздрусвам, отворих си очите и видях, че на пътя има доста дупки и Костя се опитва да ги заобикаля. Наметнах се с якето и предложих на Костя да се облече, но той каза, още му е добре, и по принцип не обича да му е топло. Също така той предположи, че съдейки по състоянието на руските пътища, крайцерската скорост след Москва ще бъде не повече от 60 км/ч. По това време се стъмни и Костя включи късите светлини. Нашият екипаж се чустваше превъзходно.
Преминавайки, леко закачайки Вязма, аз бях удивен от стоящия край пътя светофар, който на всичкото отгоре работеше! Ние даже спряхме на червено. При тръгването Костя угасна и ние постояхме още на този идиотски светофар, докато запалим. Забравих да кажа, че Москвичът имаше много лош характер. Случваше се да запали от половин оборот, а друг път моторът работеше някак си на тласъци. Като че ли предварението беше голямо, въпреки че поне десет пъти го бях регулирал.
След този случай Костя си разработи своя методика на тръгване. Той натискаше педала на газта до пода, и развъртайки двигателя до звън, тръгваше. Работа разбира се, шумна, но за сметка на това надеждна.
Скоро съвсем се стъмни. Фаровете на насрещните коли заслепяваха и имаше случаи, в които нищо не се виждаше. Огромното количество насекоми, разплескани в стъклото яко го бяха осрали и след някое време Костя спря, за да го измие.
Покрай това ние дружно се изкъкахме. Колко е приятно да се пътува с чисто стъкло! Даже насрещните не заслепяват толкова и се вижда наоколо.
След някакви десетина километра пътя ни прегради знак „СТОП”, поставен до поста на ДПС (КАТ). Просто нощно време водачът е длъжен да спре до поста, за да могат ченгетата да го огледат. След като спря до знака, Костя тръгна по неговата система, с което привлече вниманието на ченгетата. И пътя ни прегради раиран жезъл.
Ченгето прегледа документите на колата, моята и на Костя книжки, застраховката и после, гледайки надписа, попита:
- Къде отивате?
- На Байкал, - невъзмутимо отговорихме ние.
Ченгето, усмихвайки се, ни даде документите и тръгна към колегите си по жезъл, стоящи наблизо. Докато сядахме в колата, дочухме репликата:
- С тази кола и до Байкал?!
Значи ченгетата обсъждаха нас и нашия Москвич.
Скоро ние вече карахме из Подмосковието. От този участък от пътя в мен са останали съвсем недобри впечатления, у Костя също. Огромното количество насрещни коли, дупките и липсата на маркировка по пътя съвсем не ни подобряваха настроението. Изказвайки мисълта, че в Москва бензинът ще е по-скъп, отколкото тук аз предложих да заредим. Костя с радост се съгласи, като каза, че е и време да се сменим. Решавайки това, отбихме на първата бензиностанция. Тя беше проста, нефирмена, а бензинът бе относително евтин. Всичко 9,2 рубли за литър.
В резервоара се събраха 27 литра. Изчислявайки средния разход, аз получих 6,9 литра на 100 км. Тази цифра много ме впечатли.
От Костя постъпи предложение да хапнем. Като се отдалечихме от колонките на равна и осветена площадка, аз се заврях под капака да пусна парното. Не успяхме да си извадим нещата и един бензинджия се приближи:
- Какво момчета, повреда?
- Не, парното си включвам, - казах аз.
Като разбра, че се каним да ядем, той ни посъветва да се отдалечим още, извън границите на бензиностанцията.
- Майната му, по-късно ще ядем, - решихме ние и продължихме нататък.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#13

Мнение от emo66 »

Глава единадесета „Марш на скок на изток” (3 част)

До Москва оставаха някакви си 50-60 км и това се усещаше. Започна серия от светофари, които работеха и през нощта. Голямо количество насрещни и попътни коли, населени пунктове и осветление – това издаваше близостта на столицата. Докато преминавахме подмосковското Одинцово, ние бяхме удивени от огромното количество светлини. Одинцово приличаше на Лас Вегас. След 5 минути ние излязохме на МКАД (главното околовръстно на Москва, Московская Кольцевая Авто Дорога, бел.пр), по което имаше ремонтни работи. Преди време аз бях карал през нощта по Московското околовръстно. Потресаващо зрелище. Пет платна натам и пет обратно, всичко е осветено, табелите не могат да те объркат, всичко това предизвикваше у нас пълно възхищение. Заели третия ред, ние със скорост 100 км/ч се движехме в посока към Рязанското шосе. Както отбеляза Костя, по МКАД може да се кара и без фарове. Разказах на Костя историята за това, как преди две години на това място със скорост над 200 км/ч ме изпревариха две Поршета 911. И не се учудих, когато покрай нас прелетя Форд и за секунди се скри зад хоризонта.
Да се пътува беше интересно. Ние като енергетици с интерес разгледахме ТЕЦ-23, който остана в ляво. Даже топлоцентралата бе цялата осветена с неон. Видяхме също ТЕЦ-25, в която е монтиран родният брат на нашия котел. Както съм чувал, такива котли са произведени само два. Единият е монтиран в Москва, а вторият у нас в ТЕЦ-5. Единственото, което ни смути, беше че техните централи имаха дебели и ниски комини, от които се стелеше рехав пушек.
Тъй като часът бе около 3 през нощта, коли по МКАД нямаше много. И така движейки се в третото платно, ние стигнахме до Рязанското шосе. Все по-често и по-често започнаха да се появяват знаци за престрояванена дясно, и след няколко минути ние вече се носехме в посока Рязан.
От Москва тръгваше хубав четирилентов път, но не за дълго. След някакви си 30-40 км ние се оказахме на Т-образно кръстовище със светофар. Две тъпи табели не можеха да ни кажат с достоверна точност в каква посока да поемем. С тази тъпа смешка ни посрещнаха в Бронницы. Завивайки наляво, буквално след 100 м ние видяхме нова табела и кръстовище. Като се съобразихме с написаното, завихме в правилната посока и скоро излязахме от този населен пункт.
Наближаваше 5 часа Московско време и вече съмваше. Решавайки, че точно сега е време за хапване, ние спряхме на автобусна спирка. Аз отворих капака и долях масло. Изминавайки около 1000 км от момента, в който за последен път го проверих, машината даваше да се разбере за ниско ниво с кофти показания на манометъра. Като затворих капака, аз седнах в колата, където дружно хапнахме. По това време окончателно съмна и новият ден встъпваше в правата си. Наоколо бе тихо и спокойно. Рядко тишината се нарушаваше от преминаваща по пътя кола или от кацащ на летище Домодедово самолет.
Костик каза, че ще спи, подреди си лежанката и легна. Лежанката се правеше лесно. Предната пасажерска седалка се дръпваше максимално напред. В промеждутъка между седалките се подреждаха разни неща – палатка, чанти, и т.н. Отгоре се слагаха якета, застилаше се спален чувал, на който лягаше човекът, и се завиваше с одеало. А задната седалка бе изхвърлена още в Минск.
Аз седнах зад волана, а Костя се събу, съблече се и се шмугна в леглото. След което даде на маса и изключи.
Пътуваше се нормално, но аз вече почти денонощие не бях спал и ме втрисаше. За да се отвличам от мисълта за спане аз започнах да си припявам ЧАЙФа (това сигурно е някоя дурацка група, не знам ? бел.пр.) и да знаеш, читателю, помогна.
Оставяйки някъде в дясно Коломна, аз първо пресякох Москва река, после река Ока. Ока се оказа доста широчка. Далеч в мъглата се виждаха кранове и се забелязваше фарватер. Зазяпвайки се в речния пейзаж, аз не видях дълбока дупка и яко се натресох в нея. Размина се!
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#14

Мнение от emo66 »

Глава единадесета „Марш на скок на изток” (4 част)

Следващият населен пункт бе Луховици, които ме посрещнаха с интересен щит, на който бяха нарисувани и някакви богатири. Градче акуратно такова, но на столица не прилича.

Изображение

Минавайки поста на ДПС, аз настъпах газта, защото градът бе пуст и въпреки че часът наближаваше 6, нито един светофар не работеше. Точно в 6 стигнах Рязан, който ме посрещна с пост на ДПС и грохнал ръждив тролей, който караше насреща ми. Какво да ви кажа, и автобусите им са гробници. Из Рязан много не карах, а по покрайнините и периферните райони излязох в другия край на града. Просто така бе организирано движението на транзитния транспорт.
След Рязан пътя беше по-интересен. Полята се смениха от гъсти горички, после пак започнаха поля. От пътната настилка можеше да се очаква още. На места беше просто ужасна, а на места беше добра четирилентовка. Това последното – рядко. Често се разминавах с коли с 62 и 58 регистрации. Не бе трудно да се досетя, че те принадлежат на рязанска и пензенска области.
Успял да се отдалеча от Рязан на около 100 км, аз усетих зад себе си леко раздвижване. Оказа се, че Костик се е събудил. Към този момент аз вече се бях накарал до насита, а и датчикът за горивото показваше, че нашият железен кон е поогладнял. Решихме да заредим и да си сменим местата. Бензиностанцията не ни накара дълго да я чакаме да се появи, и отбивайки на нея, ние незабавно се хванахме на работа. Москвичът глътна в утробата на резервоара си точно 30 л бензин и не ни благодари нито с уригня, нито с пръдня. Докато зареждахме, към нас се приближиха ченгета с грохнала „шесторка”. Поинтересуваха се отдавна ли пътуваме. Аз им отговорих, че още няма денонощие, откак сме тръгнали. След това им подарих една наша белоруска десеторублевка. Ченгетата се интересуваха с тези пари може ли да се купи нещо и бяха разстроени да научат, че за тях освен кибрит друго няма да получат.
Като обиколих и обилно употребих близките храсти, аз изпълзях в леговището да спя. Заспах мигновенно, без да обръщам внимание на това, че вече бе осем сутринта и слънцето яко напичаше.
В просъница чувах, че Костя на два пъти угасна на светофар и после тръгваше, като форсираше до пръсване мотора. Съдейки по това, ние сме преминавали през Шацк или Зубова поляна.
Като поспах три часа и половина, или 250 км, аз накрая се събудих. Удиви ме тишината, която цареше наоколо. Оказа се, че на Костя му писнало от музиката и спрял касетофона. Както ми съобщи, по време на моя сън произшествия нямало. Пътят бил все така скучен и неинформативен, но пък отсреща идвали голямо количество автовози, натоварени с Жигулита. Като се потъркалях още около 80 км, аз се съгласих с идеята на Костя, че нищо не би ни попречило да се подкрепим.
Към този момент, аз доста ясно започнах да чувам звънтящ звук, който идваше от предното ляво колело. Като спряхме да ядем, аз натегнах лагера на главината и открих, че сме загубили още един тас. За да е всичко симетрично, ние тържествено изхвърлихме и последния останал, и освен това констатирахме, че са се слегнали ресьорите, а задния ляв амортисьор е протекъл леко. Тъй като спирането бе в района на град Мокшан, който е на 40 км от Пенза, то зад волана седнах аз. Потокът коли стана доста плътен и Костя се чустваше кофти в такава обстановка. Пък и по предварителна договорка през градовете щях да карам аз.
Като се подрусахме над 40 км, ние влязохме в Пенза. Този град ни посрещна с пост на ДПС и раиран жезъл, преградил пътя ни. Ченгето огледа колата, попита ни къде отиваме и после се поинтересува:
- А вашата кошница ще стигне ли Байкал?
- Ще стигне – отговорих аз.
- Щом си толкова уверен, покажи ми застраховката.
Поглеждайки полицата, той ни пусна. В самия град навътре не влязохме, а го преминахме по обиколното шосе. Видяхме наш земляк с Ровер, който леко ни изпревари и после дълго бляскаха червените му номера. Също така видяхме река Сура, която бе толкова широка, като нашата Берьозина. Запомнихме тази река с тесния мост. Вече на изхода от Пенза пътя ни пак препречи пост на ДПС. И по традиция вече ни спря ченге.
Недоволно от проверката на документите, ченгето се хвана да разглежда колата. Стигайки до капака, той освежи знанията ни в областта на географията. Освен това каза, през Толиати няма да ни пуснат, а ще ни отклонят към Уляновск. Тази информация леко ме огорчи. След това той поиска документ за временен внос на колата. Узнавайки, че нямам, той ме извика в будката. Там започна да ме плаши, че сега има всички пълномощия да провери колата за кражба и за наличие на хексоген. Виждайки, че не се връзвам даже на обаждане в митницата, той ми върна документите и пожела приятен път.
След Пенза пътят стана по-интересен. В един прекрасен момент аз даже спрях, за да снимам прекрасния пейзаж. Също така пътят започна да изобилства от леки, но продължителни изкачвания и спускания. Появиха се гори, по-точно горички. Горичките бяха абсолютно не смесени. Отбелязахме и такава, в която освен брези, нямаше нито едно друго дърво.
Постепенно започна да се чуства близостта на Волга. По някое време ние дълго не можехме да изпреварим ТИР, който вместо товар теглеше яка яхта. За нещо си от това малко корабче силно се интересуваха ченгетата, спирайки я на всеки пост. Ние с Костя решихме, че тази яхта я влачат в Толиати, за да се возят после с нея по Волга.
Също ми направи впечатление следната особеност на тази местност. На мястото на ПТП при тях слагат обелиск, вместо венец, както е у нас. Понякога ти се струва, че караш през гробище. Много поучително, драги ми читателю.
Осем часа след последното зареждане нашият автомобил поиска да обядва, показвайки по прибора ниско ниво в резервоара. Като покарахме още малко, ние свихме на бензиностанция „ЮКОС”. Мен ме удиви вежливостта на персонала на тази АЗС (Авто зарядна станция). Отнасяха се като към роднини. Но аз все пак помолих да предадат привет на Ходорковски, с което предизвиках няколко кофти погледа към моята персона. (Тук Паша нещо се е избудалкал. Ходорковски е белорусин по произход, един от големите магнати на Русия, бивш комсомолски кадър. Беше и в голямата политика. Компанията му ЮКОС бе разследвана за милиарди неплатени данъци, той избяга в Англия и май още е там. Б.пр.)
Като пое в утробата си 31,26 литра отличен бензин 76, Москвичът пъргаво се понесе нататък към Волга, до която оставаха по-малко от 150 км. Пътуваше се спокойно. Аз бях съсредоточен в пътя, а моят неуморен съекипник в картата. Изучавайки местността в района на Кузнецк, той откри някакво езеро Белое. Картата казваше, че езерото не е голямо, че се намира сред гори и до него води не лош асфалтов път.
Тъй като нямах ни най-малка представа за първата ни спирка, а се надявах само на късмета да ни провърви в намирането на място, се съгласих с Костя, че Бялото езеро може да се разглежда като потенциално място на първата ни спирка.
Оставяйки далеч в ляво Кузнецк, ние по хубав равен път се насочихме към Уляновска област, след пресичането на която трябваше да свърнем към дългоочакваното езеро. Както определи Костя, трябваше да изминем около 10-12 км до нужната отбивка.
emo66
Потребител
Потребител
Мнения: 554
Регистриран на: Пон Авг 06, 2007 7:05 pm
Местоположение: Разград
Кара:: 2138
Обратна връзка:

Re: Автопоход "Минск - Байкал - Минск" - 2004

#15

Мнение от emo66 »

Глава единадесета „Марш на скок на изток” (5 част)

Влизайки в Уляновска област, ние започнахме да броим километрите. Както се оказа, нашите вълнения са били напразни, защото да се проебе/пропусне такава тлъста табела (Санаториум „Белое озеро”) би било невъзможно. Разбира се, санаториум не ни влизаше в плановете, но като се посъветвахме, стигнахме до извода, че не може един дрислив санаториум да заеме цялото крайбрежие.
По отношение на пътя прогнозите ни се сбъднаха. Хубав дребнозърнест асфалт, спускания и изкачвания, виражи те подкокоросваха да настъпваш газта по-силно. От крайпътните знаци узнахме, че ловът тук е забранен. Също така разбрахме за съществуването на селцето Никитино. Но венец на всичко бе картата на езерото, от която кой знае защо нищо не разбрахме. След това,преминавайки още два виража, аз с думите: „Бля! Костя! Курец!” – рязко заковах колата. На моя смел съекипник леко му се дръпна фъшкията, защото помисли, че нещо се повреди. Но този мой възглас бе предизвикан от прекрасния изглед, на фона на който аз пожелах веднага да се снимам. Докато се снимахме, от колата ни сериозно се заинтересуваха трима пича на възраст 9-11 години. Те минаваха край нас на велосипеди и спряха, за да прочетат надписа по вратите.
- Ей! Дребни! Път към Бялото езеро има ли? – попитах аз.
- Има! – в хор отвърнаха те.
- А как е, има ли място, където да опънем палатка и да си запалим огън?
- Разбира се, такива места там има много – отвърнаха дребосъците.
За това, че ме снабдиха с такава ценна информация, аз им подарих от нашите десетрублеви банкноти.
Като се сбогувахме с пичовете, ние продължихме нататък. Скоро, минавайки край табела за някакъв извор, през гората видяхме езерото. След две минути, ние влязохме в едноименното селище, където веднага започна санаториумът. Спирайки, ние излязохме от колата и тръгнахме да огледаме езерото. Аз мислех, оглеждайки крайбрежието, да намеря някакво приблизително удобно място, и после да взема решение накъде да се насочим.
Костик постъпи иначе. Той спря местен абориген и го разпита за наличието на добри места. Този отговори, че цялото крайбрежие е нагъчкано със санаториуми и такова място, каквото ни трябва няма да намерим.
Разстроени, ние тръгнахме към езерото, което започваше буквално след нечий селски двор.
До брега стояха двама пича, а до тях Камаз със самарска регистрация. Те ни светнаха, че на това езеро всъщност места за къмпингуване няма. Освен това потвърдиха информацията за това, че моста в Толиати го ремонтират и друг мост, освен този в Уляновск през Волга няма. Също така ни посъветваха да минем реката с ферибота, което беше прието за сведение.
Като си направихме с Костя съвещание, ние стигнахме до извода, че ще спим в близката гора и по-нататък сега няма ходим. За да бъде всичко както си трябва, решихме да отидем до оня извор, покрай който минахме и да си наточим вода, запасите от която бяха намалели и едва ли щяха да ни стигнат да си направим вечерята.
Какво беше нашето негодувание, когато изворът се оказа името на поредния санаториум. Леко разстоени, накамарени с бутилки, ние отидохме до съседния санаториум „Жемчужина”, където имаше чешма. До чешмата седяха мъже и се мотаеше тригодишно момиченце. Мъжете за разлика от момиченцето не ни обърнаха внимание, а младото създание се опитваше да запуши с пръст чучура, с което пречеше на Костя да напълни бутилките. Като заредихме вода, ние вече напускахме територията на санаториума, когато ни викна някаква жена и помоли да я метнем до съседното село.
- До Байкал можем да те метнем, а иначе в колата ни няма място, - казах аз, като и показах пълния с багаж салон. Излизайки от санаториума, ни навлязохме на междуселски черен път, който водеше някъде в гората. Отбихме в някаква просека и спряхме.
Тук щеше да е спирката. Двигателят, довлачил колата на 1650 км, изстиваше, леко попуквайки.
А ние, преоблечени, се хванахме да правим лагер и да готвим храна. Докато аз окопавах мястото на бъдещия огън, Костя отиде в гората и намери там як чукан, който домъкнахме, но не нацепихме. Храната решихме да сготвим на примуса, но незнайно защо той нещо не пожела да се запали като хората. Като захвърлихме тази идея, ние се хванахме да разпалваме огъня. Технологията на разпалването бе проста до безобразие. На подредените като колибка клончета се излива бензин или вътре в колибката се слага някакво количество хартия, напоена със същия тоя бензин.
Достатъчно е да се драсне клечка кибрит и огънят се разпалва в целия си обем. Когато преливах бензин от резервоара в примуса, правех всичко акуратно, а сега, правейки го за нуждите на огъня, по невнимание глътнах бензин. После дълго този факт ми бе напомнян от ароматните уригни с дъх на 76-ти бензин.
След някакъв си час на огъня весело бълбукаше тенджерката, варейки в утробата си картофки. Ние си постелихме на поляната и изровихме стъкло водка. Към този момент си направихме и леглата. Костя си наду дюшека, а аз – десантна лодка. Спалните места бяха готови.
Първата чашка ударихме за успешното преодоляване на тази част от маршрута, и някак си не ни се вярваше, че седим на 1500 км от къщи и пиянстваме. Е, а относно това, че пиянстваме – аз, драги читателю, малко пресилвам нещата. Ние изпихме буквално по три чашки и се отнесохме. Тъй като сварихме повечко картофи, ние не успяхме да изядем всичките, и затова една част остана за закуска. Финала на вечерята бе кафе. Като събрахме продуктите и угасихме огъня, ние започнахме да се готвим за сън. Аз, вярно, отидох далечко навътре в гората и леко се позаседях там, като позволих на комарите да ме похапят по задника.
Въпреки че часът бе едва 21,30 , ние заспахме бързо, като се уговорихме да станем в 4,00.
Публикувай отговор